През последните трийсет години „бившият Изток“ и „бившият Запад“ (Hlavajova, Sheikh 2016) преминават през различни процеси, в които се опитват едновременно да начертаят път към общо бъдеще и да постигнат ясно разграничение от трудни минали времена. Тези процеси се наблюдават в много различни полета, включително и в културното наследство. По-конкретно, обектите на културно наследство, в които е съсредоточен потенциал за конфликти, са във фокуса на вниманието, тъй като се превръщат в платформа за осветяване на минали и сегашни несправедливости. Докато в годините след падането на Берлинската стена оспорването на наследството се смята за обществен ритуал на прехода към демокрация, през 2020-те то е символ на упорстващите проблеми в демократичните общества.
Обръщам се към дебатите от последните тридесет години относно един конкретен обект на културното наследство, а именно Паметника на Съветската армия в София. Първият опит за демонтиране на паметника е от 1993 г., а през 2023 г. при втория опит е премахната централната скулптурна група. Анализът на приликите и разликите в обществените дебати за тези две събития, на идеологическите трансформации и предоговаряния на миналото, на създаването и установяването на официални разкази за оспорваното наследство, ни позволява да разкрием един особено представителен фрагмент от съвременната политика на паметта в действие. Ще се концентрирам върху ролята на гражданското общество в тези процеси, както и върху радикализацията на политическите употреби на наследството.