Светът на политиката се промени рязко през 2016 г., но не по-малко се промени и светът на архитектурата. През 2016 г. кампанията „Да си върнем контрола!“ победи на
референдума за излизане на Великобритания от ЕС не на последно място и защото успя да въздейства на първичните емоции на хората. По това време и в архитектурата навлезе поредната неоконсервативна вълна, носена от инерцията на политическия популизъм. Редица архитектурни организации, инициативи и групи в социалните мрежи настояват архитектурата да се върне обратно към „корените си“, към „традициите“ и към „истинската красота от миналото“.
От ситуацията днес най-много страда архитектурното наследство на ХХ век – сгради и градоустройствени намеси от един период на утопична вяра в прогреса, когато модернизмът (особено следвоенният) постави архитектурата в служба на всички хора. Разбира се, като всяка утопия, и модернистката се провали. Днешната атака обаче е насочена не само срещу естетическите провали на архитектурния модернизъм, но и срещу неговия глобализъм, универсализъм и социален заряд. Междувременно безсмислените стилови войни и псевдотрадиционализмът често прикриват тъмен национализъм, пазарен популизъм и липса на визия за бъдещето. Те също така пречат да отстояваме архитектурата и всичките нейни възможни езици.
През 2017 г., скоро след крайно оспорваното и придружено от националистическа реторика събаряне на абстрактния късно социалистически монумент „1300 години България“ пред НДК, Ивайло Дичев написа, че паметниците в градовете са по-свързани с емоциите, отколкото с миналото. Важно ни е не толкова какви факти от миналото си спомняме, а че изживяваме заедно определени чувства покрай тях. Днес съдбата на паметниците е само най-видимата част от един по-глобален феномен – че наследството, което ни заобикаля, е все повече и по-категорично противоречиво, при това по много и най-различни начини.