Идеалният тип на европейския град е нашироко теоретизиран във Веберовия модел на западния град и впоследствие завещан на няколко поколения градски социолози. Ключово за основите на този модел е отделянето на града от селото. Докато градът в анализите на Вебер е моделилран по италианските градове-държави, селото е сведено до остатъчна категория – безименния не-град. Произтичащата от това бинарна опозиция противопоставя метонимичния Запад на вътрешно недиференцирания Остатък, което има значими последствия за теоретизирането и на двата елемента в обществените науки и за оксиденталистките разбирания на модерността и до днес. В този доклад твърдя, че вместо два края на континуум, започващ от традицията (свързана със селото, периферията и миналото) и завършващ с модерността (свързана с града, настоящето и центъра на властта), селското и градското са присъщи на и наследници на имперските/колониални и постимперски/постколониални властови матрици, както и на особените конфигурации на националните пространства, произтичащи от тях. От това следва, че на концептуално ниво нашите разбирания за тези понятия са оформени от механизмите на знание и власт, структуриращи фундаменталните класови, полови, расови, религиозни и национални йерархии и създаващи изкуствени бинарни опозиции. От друга страна, бидейки разнообразни и конкретни исторически явления, както селското, така и градското са конфигурирани от глобалните властови асиметрии, неравните процеси на социоикономическо развитие и борбите за правата на расиализираните и изключените и от двата контекста.