Общественият транспорт винаги е бил терен на класова борба, макар и да не се схваща често като такъв. Като механизъм за социално възпроизводство той е бил подложен на натиск от неолибералните политики по много начини: на първо място икономически и квазиморални. Повишаването на цените и особено нулевата толерантност към нередовните пътници правят обществения транспорт и административните центрове недостъпни за жителите на предградията.
Този процес цели няколко неща: икономизиране на транспорта, но също така и въвеждане на нова класова структура на града. Труднодостъпните административни центрове създават скъпи райони в града. Икономизацията, монетизацията и остоковяването на транспорта имат и вторична цел: класовото саниране вследствие на този процес увеличава цените на града, понижавайки потребителната му стойност, като мрежа от хора, и увеличавайки разменната му стойност и създавайки инфраструктура за създаване на градове за размяна, а не за живеене.