В антропологическата литература за Източна Европа пазарите и уличната търговия се разглеждат като емблематични за постсоциалистическия период. В същото време пазарите биват описвани като противоположност на идеологията на социалистическите режими и като просто толерирани с неохота от властта, тъй като запълват дупките в неработещата държавната система за преразпределение. Въпреки това българите си спомнят за социалистическия период като апогей на пазаруването по пазари, като време на изобилие. Как можем да помирим тези противоречиви гледни точки? Дали пък градските пазари не са и места на война срещу паметта: всекидневните носталгици срещу университетските антикомунисти?
Изучавайки случая на най-големия и централен пазар в София, бившия „Георги Кирков“, опирайки се на устната история, прегледа на съвременната преса и на моя визуален фотографски архив, показвам, че институцията на „кооперативния пазар“ е много добре интегрирана в социалистическата държава, както на идеологическо ниво, така и в практическото управление. На базата на това изследване твърдя, че преодоляването на идеологическите противоречия е било безпроблемно, тъй като социалистическото управление е било по-динамично и противоречиво, отколкото се предполага.
Показвам как всъщност съвременният антропологически дискурс е този, който е склонен да вкарва реалния социализъм (и неговите пазари) в закостенели мисловни фигури. Тезата ми е, че тази тенденция е свързана с подчиняването на производството на знание за Изтока на господстващата капиталистическа западна гледна точка, улесняваща функционирането на една прикрита ориенталистка екзотизация на социалистическа и постсоциалистическа Източна Европа.