В следвоенно Косово наративът за спасението на жените се използва като влиятелен морален аргумент, за да се легитимира присъствието на международните „миротворци“ и авторитета на международния протекторат. След войната през 1999 г., Косово се превръща в арена на една от най-мащабните международни интервенции за „поддържане на мира“ и изграждане на държавност в Европа. Разполагането на войски на НАТО и учредяването на Временната административна мисия на ООН в Косово (ЮНМИК) води до нови форми на управление, ориентирани към сигурността, стабилизирането и международния надзор, съпроводени от инфраструктура, която трансформира градското пространство в укрепена и строго контролирана среда, където контролно-пропускателни пунктове, технологии за наблюдение и осезаемото присъствие на миротворци се превръщат в неразделна част от ежедневието в градовете. С течение на времето този разказ за спасението излиза извън контекста на миротворческата намеса и се пренася в областта на градското управление, където международните институции и финансираните от донори модели за безопасност започват да оформят съвременните подходи към градската сигурност. В опита си да се справят със системното джендърно насилие и ежедневната заплаха от насилие от страна на мъжете, което продължава да определя движението на жените из града, неолибералните програми за безопасност все по-често насърчават осигуряване на сигурност за жените чрез технически и управленски решения. В условия, при които жените вече са маргинализирани в публичното пространство, подобни действия засилват патриархалните властови отношения, като затвърждават идеята, че мястото на жените е в частните пространства. Въз основа на наблюдения върху това как тези дискурсивни практики се развиват с течение на времето и в политическия контекст в Косово, ще изследвам как подобни модели се проявяват в днешно време – по-специално как механизмите за защита на жените се използват за легитимация на геноцид и военни интервенции и как все по-често се представят като аргумент в антимигрантската политическа реторика, която представя изолацията на мигрантите като средство за защита на жените.
Доника Чаприки е независима изследователка и съоснователка на изследователския институт SpaceSyntaKs, базиран в Прищина.