Общината планира да върне паметника на Първа софийска дивизия от 1934 г. А иска ли да върне Санстефанска България и да разпусне Народното събрание?

Жана Цонева и Живка Валявичарска

В трескавата подготовка за българското европредседателство, Столична община изненада всички и пристъпи към изпълнение на свое решение от 2014 г. за демонтиране на паметника „1300 години България“, което иначе все още се оспорва в съд. Общината е обявила, че не само ще разруши паметника, но и на негово място ще възстанови паметник от 1934 г. на Първа софийска пехотна дивизия, подкрепяйки инициатива на граждански организации и активисти за памет. Въпросният паметник, заедно с казармите, е силно увреден по време на бомбардировките на София през Втората световна война. През 1980 г. останките му са премахнати и на негово място е построен площадът и парковото пространство пред НДК, включващо паметника “1300 години България.”

Паметникът на Първа софийска пехотна дивизия (известна също като Желязната дивизия, включвала Първи и Шести пехотен полк), е вдигнат в преломната 1934 година, когато след военен преврат на 19 май в България се налага военно-авторитарен режим с дясно-националистическа програма, сроден на фашизма. Превратът създава условията за едноличния режим на Борис III от следващата година. Той ликвидира парламентарното управление като разпуска Народното събрание, отменя Търновската конституция, забранява свободата на пресата и дейността на политическите партии и започва една от най-бруталните репресии срещу огромен спектър от прогресивни и продемократически движения, включително либерални, социалистически, комунистически и анархистки, и срещу изявени интелектуалци и обществени фигури. След 1934 година над 16 000 души са убити и десетки хиляди други въдворени. С други думи, в периода между 1931-34 г. се наблюдава функциониращо управление на буржоазно-либерален парламентаризъм в условия на политически парламентаризъм, както и относителна свобода на печата. След преврата те са напълно премахнати и триумфира военно-авторитарната власт, която не след дълго преминава в ръцете на Борис III и неговия монархо-авторитарния режим.  

Идеологията на периода придобива дясно-националистическа форма, която освен класическия антисемитизъм, възобновява идеите за Велика България и започва репресивни и асимилационни кампании срещу религиозни, етнически и национални малцинства. 

Памет и историческо съзнание

Каква памет за военното минало на България реставрира Столична община? Нека се спрем по-подробно на паметника, който общината иска да „върне на мястото му“. Той е открит през октомври 1934 г. в месеците непосредствено  след пълната консолидация на военно-авторитарния режим. Като политически жест в ситуацията след деветнадесетомайския преврат, паметникът е издигнат, за да изяви ангажимент към експанзивните проекти от Втората балканска и Първата световна войни и става символ на военно-репресивната държава.

Мемориалът се е състоял от три крила неокласическа колонада от плочи с имена на загиналите и статуя на лъв в центъра на комплекса. Изправил се на предните си лапи, лъвът държи карта на Санстефанска България – неосъществената фантазия за „националното обединение“ на „всички български земи“, която стои зад опасната експанзионистична политика на националистическата държавност и военните ѝ авантюри, чийто резултати са познати в историята под името „национални катастрофи“. 

Санстефанският лъв от Мемориала на Първа пехотна дивизия (1934 г.), в момента на входа на Военно-историческия музей, София.

Тук не може да анализираме подробно препратките на паметника към Балканските войни и Първата световна война, но искаме да нaбележим някои моменти и фигури с покана за по-критично съзнание и прочит. Да вземем генерал Никола Жеков, оглавявал Първия пехотен полк между 1910-1912 г. и главнокомандващ армията по време на Първата световна война. Освен военна кариера, Жеков разгръща и широка научно-обществена дейност: той е един от идеолозите на безпартийното управление и национализма през 1930-те, а също и ръководител на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ), хитлеристка организация, чийто патрон ген. Христо Луков днес е обект на ежегодни чествания от страна на неонацистки и националистически организации (с любезното разрешение на Столична община). 

Научно-публицистичната кариера на генерала ни е оставила следните съчинения в легионерския вестник „Народен водач“:  

национализм[ът e] обединителна идеология и жизнена енергия, която се въздига в култ, за да премахне злотворното влияние на семитизма, марксизма и комунизма (болшевизма)…все плод на еврейския космополитизъм и интернационализъм, който е убийствен за националното ни битие (от юли 1941 г.). 

На страниците на същия вестник през декември 1941 г. Генерал Жеков казва, че „евреинът е анационален и аморален.“

През 1940 г. лично Адолф Хитлер кани генерала на посещение на Западния фронт от Първата и вече водещата се Втора световна война. По време на това посещение за българският генерал е устроен „пърформанс“ в залата, където е подписан Ньойския договор от 1918 г. (познат във военно-ревизионистичното въображение като „Ньойския диктат“), на който последният бива тържествено денонсиран.

303px-BASA-237K-1-343-4-Nikola_Zhekov.jpg

Официална снимка на ген. Жеков, направена в Германия по случай денонсирането на Ньойския договор на 23.07.1940. Източник: Държавна агенция „Архиви“.

Символичното отхвърляне на „диктата“, с любезното съдействие на фюрера, трогва стария български цар Фердинанд, който пише следните развълнувани слова до Хитлер: 

Поради това аз моля в името на падналите през световната война под мое командване храбри български войници, и от името на моя тогава така тежко пострадал български народ, който гледа на мене като на единствения виновник за тогавашната катастрофа и нейните по-нататъшни последствия, да бъде поправена неправдата, нанесена на България от Антантата. 

Хитлер го уверява в отговора си, че винаги е „хранил [..] големи симпатии към българските претенции за ревизия. Може би не е далеч времето, когато те ще намерят своето осъществяване.“

Без да оправдаваме унизителния начин, по който договорът наказва и дисциплинира и без това абсолютно съсипаната от безсмислената война България, очертавайки пътя към следващата военна трагедия, все пак епизодът по денонсирането с участието на ген. Жеков не трябва да бъде подминаван. Той е част от потисканите факти за фашизма у дома и за геополитическите лоялности на България в двете световни войни, които днес възстановяването на паметника, без да иска, ще реабилитира елегантно. А това ще се впише в контекста на и без друго всеобщото изместване към крайно-десния спектър, характерно за политическия ни живот от последните години.

Важен водач на Първи софийски пехотен полк е и генерал Велизар Лазаров. Освен на фронтовете на международната геополитика, той се прочува и на вътрешния фронт като член на Военния съюз и участник в преврата срещу Александър Стамболийски през 1923 г. Друг виден превратаджия-ръководител, само че на Шести пехотен полк, е Кимон Георгиев (участник и в Деветоюнския и в Деветнадесетомайския преврат, а също и в Деветосептемврийския от 1944г.) Георги Тановски (ръководил Шести полк по време на Първата световна война) също е участник в преврата от 1934 г., и за награда е произведен в чин „генерал-майор“ две години по-късно.

Амалгамите на антикомунизма 

Иронията тук няма как да ни убегне. На всички е известно, че причината за офанзивата около развалянето на „1300 години България“ и идеите за реконструкцията на военния паметник е българското председателство на Европейския съюз, което ще посрещне стотици европейски делегати в НДК през 2018 г. Как Софийска община ще обясни на европейските си партньори и съседи, че в чест на демократична и мултинационална Европа тя ни препраща към един от най-антидемократичните и расистки поврати в историята на България, който отвори врати към фашизма? Дали Общината е способна да си даде сметка, че възстановявайки именно този паметник, тя не издига невинно мемориал на жертвите-войници, отдали живота си за родината, а реанимира един от най-проблематичните периоди в историята, като официално го утвърждава и легитимира? 

За разлика от Общината, гражданските инициативи, които организират акции за неговото възстановяване, като че ли познават много добре историческия контекст на паметника (повече за тях след малко). Но на общинско ниво, подобни решения като демонтирането на „1300 години България“ и реставрацията на военния мемориал са по-скоро плод на безкритично и неисторическо съзнание, плод на историческа амнезия или невежество, с които сме принудени да съжителстваме в ежедневието си. Историята се повтаря два пъти, беше казал Маркс по повод възстановяването на френската империя през 1851 г., първо като трагедия, после като фарс. 

Въпросът обаче изглежда по различен начин ако си дадем сметка, че случаят с паметника от 1934 г. не е единствен и реставрацията на подобни моменти и фигури от историята на България в годините на постсоциализма се е превърнала в закономерно явление. Немалко улици са преименувани и паметни плочи поставени в чест на фашисти и антисемити от междувоенния период.

Но защо един либерално-демократичен режим не намира проблем в реабилитирането на фигури с явни антисемитски, диктаторски, фашистки и антидемократични възгледи? Защото антикомунизмът, който фундира днешния режим, смила иначе непреодолими идейно-политически различия и сгъстява далечни исторически периоди. Да вземем за пример образцова статия от ранния преход във вестник „Демокрация,“ която развива тезата, че Борис III е „еталон за демократичност“:

carboris.jpg

С други думи, антикомунизмът е един вид „социална магия“, която осъществява „къси съединения“ между иначе несъвместими политически идеи като либерална демокрация и монархо-авторитаризъм. Той прави възможно непротиворечивото асимилиране на антагонистични исторически моменти, политически идеи и социални явления в абсурдни културно-дискурсивни амалгами. Елементи от историческото значение биват удобно и селективно умити, позволявайки например реабилитирането на най-антилибералните и антидемократични моменти от историята ни за целите на легитимирането на съвременния либерално-демократичен режим, граден на антикомунистическа основа. 

Сблъсък на два национализма

И все пак, възстановяването на паметника на Първа софийска дивизия е борба не само на антикомунисти срещу комунизма, „отклонил ни от европейския път“, но и сблъсък на два национализма. Както един по-ранен анализ показва, „1300 години България“ е симбиоза на социалистическия хуманизъм и етнонационализма от времето на постсталинизма. Това е лявата, антисталинистка проекция на националното, която мобилизира идеята за етническа хомогенност, линеарна историческа продължителност и единството на нацията както срещу сталинизма, така и срещу съветската хегемония. 

За разлика от пост-сталинисткия социалистически национализъм, мемориалният комплекс от 1934 г. е въплъщение на десния национален шовинизъм. Той е пространствено-визуален израз на дясно-авторитарната държава, която се гради върху идеи за расово и етническо превъзходство, експанзивна териториална политика и еднолична власт. Възродителният процес от времето на късния социализъм е социално-конструкционистки проект, който подема кампаниите за етническа хомогенизация в името на проблематично разбиран идеал за вътрешна интеграция, социална мобилност и модернизация на исторически и културно „изостанали“ части от населението. За разлика от него, десният национализъм на пред-социалистическия период е проект на политическо надмощие на господарската раса, етнос, и социална класа над подчинените и териториален експанзионизъм на основата на биологичен расизъм и етническо превъзходство.

Голяма част от критическите изследвания за национализма в България разглеждат националистическите политики на страната от началото на 20 в. насам в непрекъсната линия, която прогресивно ескалира, кулминирайки във Възродителния процес. Последователност безспорно има, но тя е само част от цялостната картина, и прочитите, които наблягат единствено на нея хомогенизират и деисторизират проекциите на национализма, пренебрегвайки както техните концептуални разлики, така и политическите проекти, които те обслужват. Постсталинистите търсят нова визия на национализъм, градящ се на социалистически и антифашистки принципи и неговите теоретици принципно се разграничават от „буржоазния национал-шовинизъм“ на междувоенния период–последният остава „враг“ на социалистическия патриотизъм. Тук не е мястото за изчерпателно разглеждане на този въпрос, но искаме да наблегнем на тези разлики и да предложим по-динамично разбиране за връзката между историческа приемственост и историческа специфика, както и на динамиката и нюансите на политическите въплъщения на (етно)националните идеи в тяхната многоизмерна историческа среда. 

Неслучайно двата паметника се противопоставят драстично в стилово отношение. „1300 години България“ е уникален пример на социалистическия модернизъм, който синтезира скулптура, архитектура и околна среда в абстрактна, динамична и интерактивна композиция, въплъщавайки пост-сталинистките социалистически идеи за прогрес и народност, и подчертавайки историческата видимост на борбите на потиснатите през вековете. Пластическите детайли ни предлагат модернистични трактовки на средновековни и предхристиянски (в подземната част) топоси и визуални символи, към които паметникът ни препраща, за да конструира историческата древност на нацията и да утвърди заявлението върху земята.

За разлика от него, мемориалът от 1934 г. е изпълнен в суров неокласически стил. Както знаем от случаите в Германия, Италия и Испания, неокласическият монументализъм е основен елемент от естетиката на европейския фашизъм. Той е един от мощните визуални инструменти, които мобилизират историята на античния империализъм, за да легитимират неговите съвременни форми. Прото- и ранната фашистка архитектура от 1930-те се разпознава безпогрешно по декоративните, нефункционални колони, строгата симетричност и рационализъм на композициите, монументалните размери. Строгото линеарно решение на паметника съответства на военната йерархия и дисциплина и подчертава нейната власт. 

Източник: stara-sofia.com

Противоречията на десния ревизионизъм

Възстановяването на Военния мемориал от 1934 г. е плод на ревизионизъм, който иска да върне времето от преди комунизма без остатък. Фиксацията върху миналото преди 1944 г. и неистовото желание за реставрацията му е реакционно отрицание не само на близкото минало, но и на настоящето, мислено като непопоравимо увредено от т. нар. „метастази на комунизма“. Логиката на възстановяване на такъв паметник превръща това, което иначе просто е отсъствало, в загубено. Или по-скоро в нещо, което го е имало, но е изчезнало, защото комунистите са ни го откраднали, отклонявайки ни от предначертания ни „европейски“ път. Това представлява еднолинейно телеологическо разбиране за историята. То си представя историческото развитие като нещо предначертано, което “комунизмът” е отклонил; съответно, заличаването на „комунизма“ ще върне „нормалното“ развитие на историята. В случая демонтажът се извършва заради българското председателство на Европейския съюз. Има ли по-силна илюстрация на това, че в тази политическа визия „Европа“ и „европеизация“ означава декомунизация? При това от страна на местните власти, без да има натиск от Европа?

Реакционната фиксация във връщането на миналото без остатък означава, че това, което ни се предлага като публично мемориално изкуство след 1989 г. е заскобяване изобщо възможността за бъдеще. За разлика от национализма на „1300 години България“, тя свежда настоящето до просто възпроизводство (на нивото на идеологията си или саморепрезентацията си) на „славното минало“ без никаква утопична нотка. 

Но какво възстановяване? Колонадите са били разрушени и ще трябва да се правят нови, а като говорим за възстановяване, вече много източници сочат, че мемориалът е бил не на мястото на „1300 години България“, a на мястото на фонтанитe. Напрежението между дискурса за възстановяването и създаването на нещо напълно ново убягва на властите. Всеки невъзможен опит за връщане на часовника назад и „възстановяване“ на „историческата справедливост“ е вид иновация, вид изместване, само че днес те се случват в рамките на неолибералния капитализъм и на патриархална власт. 

Либералната критика на националистическите политики на паметта се задоволява с това да изтъкне, че става въпрос за „национал-популизъм“, даващ форма и изражение на „масовия вкус“. Например някои автори държат „народа“ отговорен за мемориалната треска, която иска да види сметката на „1300 години България,“ напълно игнорирайки факта, че неговото разрушение е проект, който системно тече „отгоре надолу“: „Вярно е, че народът си иска някакви неща – попфолк, бутафорни замъци, легендарни герои. [..]. Но ако има интелигенция, тя трябва да опитва да възпитава вкуса“.  

Кой народ? Вярно е, че в случая с паметника на Първа пехотна дивизия, инициативата започва “отдолу нагоре” в края на 1990-те от Сдружението за възстановяване на войнишките паметници и Съюза на царските офицери. След близо 20-годишно затишие, гражданската инициатива се подема отново, само че в случая става въпрос за конкретен граждански активист – художникът Пейо Колев – известен в публичното пространство като създател и администратор на сайта „Изгубената България“, широко ценен общественик, автор на книга и статии (в елитни списания), който често гостува по националните телевизии. Това не го ли прави член на „интелигенцията“, естет и възпитател във вкус? Активно го подкрепя друга организация на гражданското общество, а именно елитният и екслузивен клуб „на потомците на царския офицерски корпус „Един завет“. Също и общинският съветник от ДСБ Вили Лилков (известен с активната кампания по прочистването на Женския пазар от цигани и имигранти) и журналистката Даниела Горчева, известна с позиции, омаловажаващи българското участие в Холокоста. В случая социалните низини, които либералните елити обвиняват за първопричинител на „мемориалния кич“, се оказват доста високи и доста близо до тях самите.

Масовия срещу индивидуалния воин

Каква би могла да бъде политиката на памет, която скъсва с реваншизма и безкритичната апология на антидемократични епизоди от миналото в името на съвременната демокрация? 3000 млади мъже от Първа дивизия загиват на фронта на няколко безсмислени войни. Тяхната жертва би могла да бъде призната и почетена, само че не в милитаристични рамки, оправдаващи войната, а като символ за ужасите на последната. Въпреки желязната дисциплина и хомогенизиращия ефект на униформите, армията никога не е униформна цялост, а налага вътрешни структури на господство и подчинение чрез брутална йерархия. Това се вижда и по различния начин, по който офицерската и войнишката смърт биват отчетени и оплаквани. Докато на войниците се строят ценотафи („паметници на незнайния воин“) и присъстват в паметта и публичното пространство като абстракция (дори когато паметникът е списък с имената им), на елита в армията – офицери и генерали – се признава индивидуалност и уникалност. Представете си абсурда „паметник на незнайния генерал“!

367px-BASA-237K-1-355-20-Serbo-Bulgarian_War,_World_War_I,_1915.jpg
Офицери от Първи полк, загинали в Първата световна война. Източник: Държавна агенция „Архиви“.

Класовата или социална асиметрия в шансовете за смърт или тежко раняване винаги работи в полза на елита. Първата световна война се оказва решаваща за напредъка на пластичната хирургия в Европа, защото заради боевете, водещи се в полулегнало положение от изкопите, лицата на войниците се оказват най-уязвими. Появява се деформацията gueules cassées, буквално „разбити мутри“:

mutri.jpg
Галерия със снимки gueules cassées на можете да разгледате тук. Докато редовите войници имат „мутри“, офицерите имат „лица“ (visages), както показва и таблото с офицерските портрети. 

Можем ли да организираме памет, която отчита тези неравенства, без да се превръща в апология на войната, империализма, иредентизма и фашизма? Лъвът с картата и „възстановяването“ на паметника показват пълната липса на критическа дистанция от войните, превратите и „идеала Сан Стефано“. Подобен подход неизбежно става сцена на множество исторически противоречия. Каква, например, е позицията на Столична община спрямо факта, че въпросният Първи пехотен полк участва в опожаряването на Триград през 1913 г., който тогава е бил населен предимно с помашко население? Да не споменаваме останалите експанзивни военни кампании на Балканите по време на Втората балканска и Първа световна войни. За разлика от апологетичния подход на мемориала, трагичната загуба на войниците трябва да бъде почетена по начин, който осмисля критично държавното насилие, както и милитаристичните проекти с ескпанционистични, имперски, и националистически амбиции, които носят разрушение и нищета на стотици хиляди обикновени хора, семейства и общности. 

***

Но нека се върнем към „1300 години България.“ За разлика от Мемориала на Първа дивизия, „1300 години България“ бе структурно компрометиран не от бомби, а от систематичното и умишлено занемаряване от страна на Общината до момента, в който той можеше да бъде обявен за „опасен.“ Общината продължава да хвърля пясък в очите ни въпреки експертните оценки, сочещи, че опасните елементи бяха отстранени и цялостната му структура е (или беше?) солидна и отговаря на конструктивни изисквания, които правят укрепването и реставрацията на паметника напълно възможни. В същото време Общината е собственик на немалко паметници и обществени пространства в града и много добре знае, че няма скулптурен, архитектурен или инфраструктурен обект, независимо от технологията или материала, който да не изисква ресурси за почистване, поддръжка и ремонт. 

Както удачно посочи арх. Делчо Делчев, член на групата „Трансформатори“, в един от скорошните дебати в „Денят започва с култура“, действията на Общината напомнят на стратегиите на инвеститорите от последните десетилетия, които тенденциозно оставят ценни исторически сгради, много от тях защитени паметници на културата, да се саморазрушат, за да ги ликвидират законно. Да не кажем, случаят е стигнал по-далеч, напомняйки скандалните тактики на незаконно строителство на предприемачите в първичното заграбване на собственост. Неслучайно хората скандират „рушители“, „вандали“, „талибани“ и сравняват ефекта върху изкуството и архитектурните паметници на Инвеститорската държава, в която България се е превърнала, с този на Ислямска държава.

Total
0
Shares
Още публикации

Зелените гривни

Рая Апостолова На 21 октомври в Мюнхен, Германия, група от около 30 български имигранти са наблъскани в eдин…