За разлика от ционистките натяквания за „правото на съществуване на Израел“, моето твърдение се основава на международното право. Разбира се, като се има предвид склонността на Израел да нарушава тези закони, не е изненада, че те все още претендират за право, което няма никаква реална основа.
от Крейг Мокибър
Никой не беше изненадан от новината, че насред геноцида в Палестина парламентът на Германия прокарва законодателство, което криминализира всякаква реч, отричаща „правото на съществуване“ на Израел, с наказания до пет години затвор.
Все пак именно Германия извърши геноциди първо в Намибия, а след това в Европа, а сега активно и ентусиазирано участва в текущия геноцид в Палестина, докато упражнява брутални репресии над всички, които надигат глас срещу него в Германия.
Наред с Израел и САЩ, днешната германска държава даже има съмнителната репутация на най-пленена от ционистки интереси и най-покварена от ционистка идеология.
Германия дори има официална политика (Staatsräson), според която германската държава подкрепя съществуването на израелския режим, а за да получиш германско гражданство трябва формално да подпишеш декларация в защита на „правото на съществуване“ на Израел. (Не се изисква подобна декларация за правото на съществуване на самата Германия.)
Но твърдението, че израелският режим няма право да съществува, е не само защитено от закона мнение. То също така е доказуема истина – както във фактологически, така и в правен план.
Разбира се, твърдението, че Израел „има право да съществува“ винаги е било безсмислено, защото не се корени нито в правото, нито във фактите.
Но този ционистки лозунг звучи познато в ушите на хората от Запада, защото толкова често е бил повтарян като стълб на ционистката пропаганда – както от западни политици, подкупвани от про-израелски лобита, така и от благосклонни към Израел медийни корпорации, послушно подкрепящи безнаказаността на режима.
Запитайте се: чували ли сте подобен рефрен, обявяващ правото на Италия да съществува или на Канада – или ако иде реч, на самата Германия? И въпреки това постоянно се твърди, че израелският режим (и само той) някак има такова право.
Най-очевидното заключение е, че режимът и западните му проксита са толкова дълбоко неуверени в легитимността на тази държава, като се има предвид беззаконната и кървава история на основаването и експанзията ѝ, че са сметнали за необходимо да наложат задължителна (и измислена) ортодоксия, вкоренена в идеята за изключителност на Израел и държавната му безнаказаност.
Но няма подобен термин в международното право. Никакъв.
Неудобните факти
Когато за първи път тръгнах по коридорите на ООН през 80-те години, много държави съществуваха, които нямаше да съществуват при напускането ми през 2023 г. СССР, Чехословакия, Югославия, Източна Германия, Танганика, Занзибар и Обединената арабска република имаха ли „право да съществуват“? Не. Израел също няма.
Държавите идват и си отиват, но никоя няма „право да съществува“. Това е неопровержим факт.
И все пак някои хора все още папагалстват безоснователната ционистка фабрикация, че израелският режим някак притежава такова право; други се съгласяват безусловно; някои (като Германия) даже се опитват да принудят другите да го декларират, а трети забраняват всички опити да се постави тази лъжа под въпрос.
Няма „право на съществуване“ за държави според международното право. Съответно Израел не може да си приписва такова.
Разбира се, държавите имат някои права. Например като цяло имат право на самоопределение наравно с останалите, на териториална неприкосновеност и на самозащита според член 51. от Хартата на ООН. Но дори тези права, давани по принцип на държавите, са условни и зависят от уговорки, много от които би трябвало да изключват претенциите на Израел.
Например Международният съд многократно е постановявал, че Израел няма право да претендира самозащита в нападенията си над окупирани палестински територии. (Казано другояче, не може да нахлуеш в нечий дом и после да претендираш за право на самозащита, когато срещнеш съпротива.)
Второ, като изключим договорените с Египет през 1979 г. и с Йордания през 1994 г., Израел дори няма дефинирани граници. Повечето територия, присвоена и държана от израелския режим, е територия, към която няма никаква правна претенция, а другите територии, които тази държава си приписва, са подвъпросни.
Режимът не може законно да иска териториална неприкосновеност за земи, които незаконно е заграбил през 1967 г., включително Източен Йерусалим, Газа, Западния бряг и Голанските възвишения.
„Зелената линия“ от 1949 г. с Ливан, Сирия, Западния бряг и Газа, не е международна граница, а линия на примирие, предназначена само да разделя военни сили. Режимът не може да си я приписва като законна граница.
Нещо повече – тъй като забраната за присвояване на територия със сила е норма jus cogens (т.е. едно от най-високите, безапелационни правила) в международното право и обвързващо задължение според Хартата на ООН, Израел не може да претендира, че каквато и да е част от тази земя е негова законна територия.
Дори земята, държана от ционистките сили след 1947 г. според предложението на ООН за подялба, подлежи на правно оспорване. С оглед на този факт Генералната асамблея на ООН няма авторитета нито според собствената си Харта, нито според по-широкото международно право, да пренебрегва волята на туземното население, още по-малко да създаде заселническо-колониална държава. А ционистките сили не са имали правото да не дават самоопределение на палестинския народ, камо ли да присвояват още територия със сила.
Комисията по международно право дори е постановила, че държавите не трябва да признават претенции, основани върху нарушения на норми jus cogens и erga omnes (задължаващи всички държави) като извършените от ционистките сили през Накба от 1947-48 г. и от израелския режим впоследствие. Нещо повече, териториалните придобивки, постигнати със заплаха от употреба на сила, налагат задължение на всички държави да не ги признават.
Международният съд многократно е напомнял за този принцип по отношение на присъствието на израелския режим в окупираната палестинска територия, включително наскоро – през 2024 г., когато постанови, че окупацията на Източен Йерусалим, Западния бряг и ивицата Газа е напълно незаконна, че трябва веднага да бъде изцяло прекратена и че всички държави са задължени да не легитимират присъствието на Израел в тези територии и да работят за прекратяването му.
Затова, тъй като Израел няма своя дефинирана територия, правните му искания за териториална неприкосновеност са силно компрометирани. А без признати граници (не говорим за дребен диспут относно конкретна граница, а за пълна недефинираност на повечето територия на държавата) дори му липсва ключов критерий да бъде разпознат като държава.
Към момента почти тридесет държави-членки на ООН, намиращи се в Африка, Азия и Латинска Америка (включително някои от най-близките му географски съседи) не признават Израел за държава, а други са прекратили дипломатически взаимоотношения с режима поради настоящия геноцид.
Не може суверенитет без равенство
Накрая трябва да се каже, че без законен суверенитет не може да има претенция за равен суверенитет с другите държави.
Суверенитетът според международното право принадлежи не на държавите, а на народите. Израелският режим се е самообявил за „държава на евреите“ и твърди, че представлява своя народ.
Но не представлява интересите на лица, които не са евреи (мюсюлмани и палестински християни), присъстващи или имащи правото да присъстват и да бъдат част от законно признатата му територия.
Етнонационалистическата държава Израел може би представлява своите 7,2 милиона (еврейски) граждани. Но не може с никаква убедителност да твърди, че представлява почти 16-те милиона палестинци, които имат право да населяват същата земя.
Дори ако режимът насила насели тази земя с всички евреи на планетата, те пак ще бъдат малцинство от цялото население в сравнение с палестинското мнозинство.
Огромното мнозинство от хората, имащи право да населяват някаква политическа цялост върху тази територия, са били системно изключвани от равно представителство (палестинците през 1948 г.), от всякакво представителство (палестинците в Газа, Западния бряг и Източен Йерусалим) и дори от възможността да упражняват законното си право на завръщане и гражданско участие (палестинците от диаспората).
Израел също така не може да претендира за легитимна правителствена власт, защото според международно право „волята на народа трябва да бъде основата на властта на правителството“ и тази воля трябва „да се изразява чрез периодични и действителни избори, при всеобщо, равно и тайно гласуване“.
Дори бегъл преглед на международното право показва, че израелският режим съответно не трябва да съществува.
Изключването от право на глас на туземното население на основата на етнонационалистически критерий е учебникарски пример за нарушение на горното изискване. Поради това правителството на израелския режим няма легитимен авторитет.
Международният съд наскоро потвърди, че режимът няма подобен авторитет в Газа, Западния бряг, нито в Източен Йерусалим. Но неравните условия на живот, налагани на палестинците вътре в Зелената линия, както и пълното изключване на тези от диаспората, правят същото положение приложимо и спрямо всички останали палестинци.
А без подобен авторитет, режимът не може да претендира за легитимен суверенитет.
Освен това, беззаконното поведение на режима натежава срещу всякакви подобни претенции.
Защото съвременните концепции за суверенитет включват и отговорности (особено за ненасилие, уважение към човешките права и международното право), които един геноциден, апартейден режим с дълга история на агресия, политически убийства, престъпления срещу човечеството и постоянно потъпкване на международноправни решения и резолюции на ООН, не може да твърди, че изпълнява.
От измислени права към реални задължения
Затова израелският режим няма „право да съществува“ нито според правото, нито според фактите.
Но не бива да приключваме анализа дотук.
Дори бегъл преглед на международното право показва, че е точно обратното – израелският режим не трябва да съществува.
Международната общност от държави има задължения да спре да признава този режим, да го постави в изолация и да работи за разглобяването му и за освобождаването на палестинския народ от него.
Очевидно днес никой не би твърдял, че нацистка Германия, апартейдна Южна Африка, Режимът на Виши във Франция или Камбоджа на Червените кхмери са имали „право да съществуват“. Нито бихме търпели подобни претенции за безкрайно продължаване на колониалните режими в Алжир, Индия, Намибия или Кения. По същите причини никакъв правен (нито морален) аргумент не може да оправдае право на съществуване за ционистки Израел.
Съвсем напротив – международното право изисква там, където нарушаването на императивните норми на международното право стои в основата на създаването, разширението и поддържането на една държава (както в случая на апартейдна Намибия и Родезия), подобни политически цялости да не бъдат признавани и приемани за легитимни държави, камо ли да им се помага.
Историята на Израел е ясна – основан е върху нарушаването на две императивни (jus cogens) норми: правото на самоопределение на народа от тази земя и забраната за придобиване на територия чрез сила, както и върху две от най-големите престъпления според международното право: геноцид и териториална агресия.
Оттогава Израел отказва право на завръщане и компенсация за бежанците, докато разширява незаконните си изгонвания, заграбване на земя и колонизация.
Обединените нации, както и всяка международна организация за човешки права, са постановили, че израелският режим носи вина за апартейд, расова сегрегация, незаконна окупация, военни престъпления, престъпления срещу човечеството и геноцид.
Режимът в момента бива съден за геноцид в Международния съд в Хага по обвинения, които съдът е намерил за достатъчно убедителни, за да издаде няколко предварителни заповеди (всяка от които режимът игнорира).
Същият съд вече е обявил режима за виновен за незаконна окупация, принудително отричане на самоопределение, незаконно придобиване на територия със сила, военни престъпления, апартейд и расова сегрегация.
А Международният наказателен съд е повдигнал обвинение към водачите на режима за престъпления срещу човечеството.
Откакто съществува вече осемдесет години, израелският режим е нарушил повече резолюции на ООН и решения на Международния съд от всяка друга държава на планетата.
Днес режимът незаконно окупира Палестина, Ливан и Сирия, докато напада Ливан, Сирия, Иран, Йемен (и не само) и извършва геноцид в Палестина.
Извършвал е политически убийства из целия регион и е признавал (даже се е хвалил с) транснационални терористични атаки като взривяването на пейджъри в Ливан.
От гледна точка на императивите на международното право, Израел е във възможно най-строгия смисъл на понятието незаконен режим, незаконно основан и изгубил всякаква легитимност чрез поведението си.
Да се настоява, че подобен режим има „право да съществува“, е обида към многото поколения негови жертви, към международното право и към елементарната човечност. А заплахата, която той носи, засяга много повече от Палестина.
Израелският режим е ръководен от дълбоко расистка идеология, пропита със стремеж към насилие. Въоръжен е със съвременни технологии за наблюдение и смърт, притежава мощни традиционни оръжия, както и запаси от ядрени, химически и биологични оръжия.
Публично е декларирал политики, изискващи масово изтребление на цивилни (доктрината Дахия), избиване на собствените му граждани (директивата Ханибал) и потенциално ядрено унищожаване на света (опцията Самсон).
Шпионите му действат в държави по цялата планета, а прокситата му активно корумпират правителства и институции из Запада.
Има ли подобен режим „право да съществува“? Не.
Напротив – разглобяването му и създаването на свободна Палестина с равни права за всички на негово място е не просто законово задължение, а императив с екзистенциално значение за човечеството.
–
Крейг Мокибър е международен адвокат по правата на човека и бивш висш служител на ООН. Напуска ООН през октомври 2023 г. и съставя писмо, постигнало широка популярност, в което предупреждава за геноцид в Газа, критикува международната реакция и призовава за нов подход към Палестина и Израел, основан на равенството, човешките права и международното право.
Превод от английски: Георги Герджиков.
