Ивайло Атанасов
Основната причина протестите да не постигат задоволителни резултати е, че си поставят твърде скромни цели. Звучи парадоксално, но оставката на поредното правителство, от което не зависи почти нищо, е нещо, което действително управляващите винаги могат да предоставят на публиката, затова не бързат да го правят. Ситуацията би се променила рязко, ако протестиращите поискат нещо, на което консервативните елити (консерватизмът е традиционната идеология на десницата, но в Източна Европа десните минават за революционери, борещи се със статуквото) никога не биха се съгласили. Например в случая със студентите, искания за премахване на таксите, които ограничават достъпа и влошават качеството на висшето образование или постепенно увеличаване на парите за това перо от бюджета, така че поне леко да се доближат до средноевропейските нива и то не количествено, а като процент от БВП, биха уплашили управляващите неимоверно повече от обвинението, че не са морални.
Една от критиките към протестиращите студенти е, че не отправят подобни искания или че не са намерили правилното място или форма на своите. Тези обвинения са неоснователни, най-малко от историческа гледна точка. Окупациите на аудитории, които започват от 60-те години в целия индустриален свят, почти винаги носят някакво широко обществено послание. Причина за това е, че университетите не са поточна линия за производство на подготвени да се продават на пазара умове или поне не са само това. Напротив, такава консумеристка представа за тях имат онези студенти, които се чувстват ощетени като потребители, казвайки, че са си платили да учат и сега сделката е пред провал. Първите студентски окупации далеч не са за чисто студентски цели, а против войната във Виетнам, расизма, неравенството между половете и несвободата на словото. За такива неща се борят студентските групи от т. нар. нова левица, които правят първата окупация на зала Спроул в университета в Бъркли, Калифорния през 1964 г. Участват не повече от 10% от студентите, а половината от тях са арестувани след полицейския погром, поръчан от ръководството на институцията. На следващата година същите провеждат и първата голяма манифестация против войната във Виетнам.
Едва след началото на приватизационните процеси и изобщо комерсиализацията на сферата на образованието, течаща от началото на 90-те години на миналия век, успоредно с разпада на социалната държава, европейските студенти започнаха координирани окупации с искания за премахване на всички ограничения пред образованието – от таксите до лошата материалната среда и ограничения прием, постигайки известни успехи в редица страни в Централна и Западна Европа. В страните от бившия съветски блок подобни действия бяха невъзможни, защото лесно се стигматизираха от неолибералния дискурс с обвинения в комунизъм, ретроградност, “връщане назад” и забавяне на “реформите”. Едва през последните години окупациите от западноевропейски тип навлизат на изток с идентични – не толкова морални, колкото икономически – искания.
Например, през 2006 г., за пръв път от протестите срещу “червената буржоазия” през 1968 г. беше окупиран Философския факултет на Белградския университет, като основното искане, издигнато от студентите, беше за намаление на таксите с 50% и преустановяването на практиката с рутинното им увеличение, което според тях няма друго икономическо обоснование, освен постепенното прехвърляне на цената за висшето образование от обществото към индивида. По този начин то става недостъпно за все по-голяма част от населението, което освен моралната “цена”, носи и сериозни щети за икономиката.
Белег за обръщане на българските окупации към проблемите на висшето образование се забелязва в декларацията, подписана от студенти във ВТУ, която редом с критиката към управлението на държавата иска и “значими инвестиции на държавата в научноизследователска дейност на студенти и преподаватели и в модернизация на формите и условията за обучение”, редом с “фиксирани семестриални такси, непроменени от първия до последния курс на обучението за всеки випуск”. Въпрос на време е и колегите от окупираните аудитории на Софийски университет да загърбят безплодните заклинания за морал и върховенство на закона и да започнат да обръщат внимание на икономическите условия, които пораждат една неприемлива политическа среда, включително политиката в сферата на висшето образование. Тогава ще се види дали ранобудните организатори на протеста са движени от партийни подбуди, както често ги обвиняват, или работят за интересите на студентите.
В тази връзка, според мен погрешно, отделни личности и организации побързаха да отхвърлят окупацията, защото видяха в авангарда ѝ разни активисти на консервативния блок – студенти и преподаватели, както и дежурни протестиращи, които бленуват да се гледат в революционни пози по медиите. Това обаче е ненужно персонифициране, доколкото понякога личностите недостатъци биха могли, съвсем в духа на хегеловата диалектика, да се превърнат в обществени добродетели. Нали и Бенковски беше движен от болни лични амбиции и мания за монархическо величие, но тъкмо от такъв маниак се нуждаеше Априлското въстание. По същия начин протестиращите бъркат като се концентрират около личността на един депутат, един банкер, съдия или преподавател и т. н. Няма нищо по-лесно от това даден аватар да се замени с друг.
Освен от личностните пререкания окупацията има нужда да се отърве и от постоянните спорове около легитимността ѝ. Засега тя твърди, че черпи основание от набор морални аргументи. Не е трудно да се забележи, че те не въздействат на хора, които не са симпатизанти на движението, най-малко защото на тези доводи може много лесно да се възрази. Например, ако това правителство не отговаря на някакъв универсален морален стандарт, то би могло да заяви, че същото важи за предишното и следващото правителство. Отговорът е, че протести ще има и срещу следващото правителство и така докато дойдат добри управляващи или края на света. Проблемът е, че не съществува никакъв сигурен критерий за добро, тъй като не съществува и трансцендентален морал, който да го посочва. Дори консервативните професори, които вярват, че християнският морал е такъв, тъй като е написан под внушението на някакво висше същество, не го препоръчват като основа на протеста на лекциите си в окупираните зали. За разлика от идеалните искания, материалните имат основа в нашия свят и това ги прави наистина способни да свалят правителства. Всеки би могъл да се запита, дали Бойко Борисов подаде оставка заради моралната му нетърпимост към сбиванията на няколко провокатори с полицията на Орлов мост или защото мнозинството от населението искаше радикални промени в сферата на енергетиката.
Ето защо, студентската окупация трябва да намери някаква по-сериозна форма на легитимирането си, като остави моралните проповеди на теолозите. За целта може отново да се върнем към примера с Бъркли, Калифорния. През пролетта на ’69-та малка група студенти и местни жители, навлизат в терен на университета, предвиден за застрояване и устройват там т. нар. Народен парк, който да се използва за масови публични дискусии по наболели проблеми, например все още актуалната тема за Израелско-арабския конфликт. По това време губернатор на щата е Роналд Рейгън – изявен антикомунист в най-добрите години на маккартизма, така че тези, които си въобразяват, че се борят против някакви комунисти в лицето на БСП, кабинета на Орешарски или фигурата на Олигархията, трябва да му се възхищават. Той, разбира се, приема посегателството срещу собствеността на университета като комунистическа провокация и изпраща 300 полицая да оградят парка и да възстановят демокрацията, което предизвиква бунт в града.
В Източна Европа след ’89-та функционира едно особено понятие за комунизъм, което включва тайни служби, злоупотреба с власт, контрол върху личността, полицейщина и, например, готовност да се изпратят 2700 войници от националната гвардия, който да установят контрол върху даден град, разпръсквайки със сълзотворен газ дори най-малкото струпване на хора. Тъй като Рейгън прави точно това, остава да заключим, че и той е бил комунист. Пиша това, само за да покажа, колко е безсмислено да се отхвърлят като “комунистически манипулации” твърденията, че окупиращите студенти нямат подкрепата на мнозинството от колегите си. За да се разреши подобен проблем, след погромите на Рейгън, в университета в Бъркли е проведен референдум, благодарение на който Народният парк съществува и до днес. В негова защита застават 12719 (85%) от студентите, които показват, коя е най-голямата сила във всеки университет.
Колкото по-скоро такъв референдум се проведе в Софийския университет (допитване вече върви в Медицинския), където са концентрирани основните събития и където Академичният съвет наскоро излезе с декларация против окупацията, толкова по-скоро тя ще може да се захване с далеч по-сериозните проблеми, които иска да решава. Ако събере подкрепата на мнозинството от студентите, организацията ще може да спре да хаби енергия да обосновава съществуването си и да се насочи към проблема за „олигархията“, т.е. сливането на икономическата и политическата власт и баналния факт, че тези, които управляват капитала, имат неимоверно повече влияние върху политическия живот от онези, които могат само да гласуват веднъж на няколко години. Ще е нужна всичката налична енергия, тъй като този въпрос, доколкото ми е известно, никога не е бил разрешаван в рамките на капиталистическата демокрация.
