Наследство без наследници

от Иля Будрайцкис

Болшевизмът като морален избор и паметта за революцията като политически проблем.


Може да се окаже, че наближаващата стогодишнина на революцията застига Русия в най-неподходящия момент. Колосалният мащаб и универсалистката амбиция на това събитие стоят във фатално несъответствие с настоящото състояние на обществото, потопено в апатия. 2017 вероятно ще бъде поредна година на задълбочаваща се криза. И колкото по-уверено руският пост-съветски капитализъм се движи в това направление, толкова по-агресивно неговият пропаганден апарат продължава да възпроизвежда фигурата на „вечното настояще“, представящо се за синтез на цялата предходна национална история.

„Вечното настояще”: руската версия

Активната кремълска историческа политика (която подменя отсъствието на действителен политически живот) почива върху идеята за борбата за едно наследство, постоянно атакувано от външни конкуренти и вътрешни врагове. Така тя изкуствено създава версия за националната история като „празно“, митологическо време, където всичко се повтаря, а действията на хората са лишени от автономност. Налице е само историята на предците – на управниците и техните верноподаници. Това е една Русия, възпроизводима във всеки техен подвиг или престъпление, една Русия, изискваща само вярност към себе си. А тази вярност може да оправдае всяка постъпка и не оставя място за избор.

В подобна схема 1917 г. не съдържа в себе си нищо принципно ново и се свежда към вече известния модел: тук също са налице козните на съседните страни, нравствените сили на вътрешна съпротива и подложената на опасност хилядолетна държава. И от това съчетание може и трябва да бъде извлечен „автентичният духовен смисъл“ на революционната колизия, недостъпен за самите участници в събитията, ала известен на всеки настоящ чиновник в Министерството на културата. Достигането до този смисъл е важно не само като част от наследството, но и като практическа инструкция за предотвратяването на революционни ексцесии в бъдеще. Революцията е легитимна част от нашата история, която обаче не трябва никога да се повтаря. Такава е практическата истина, която правителството препоръчва да усвоим в новата 2017 година. Именно в това се заключава „обективната оценка“ на руската революция, към която Владимир Путин призова още преди година руските историци.

Подобен стремеж към „обективна оценка“ съответства на най-общата функция на идеологията – оправдаването на наличното положение на нещата като единствено възможното. Идеологията е неподвижна, лишена от динамика, тя не притежава своя собствена история – така, както самото нейно значение се състои в това твърдо да фиксира тази точка „тук и сега“, от която става възможна нейната „обективна оценка“.

Ако за кремълското официозно мислене фактът на революцията бива преодолян посредством пълнотата на настоящето, утвърждаващо историческата приемственост, то за опозиционо-либералните интелектуалци, напротив, призракът на комунизма си остава проклятието на една непълна съвременност. Съгласно антикомунистическия разказ, разпространен сред една значителна част от интелигенцията, Русия не е в състояние да се избави от своето престъпно минало и да стане „нормална страна“ – с други думи, без уговорки да сподели принципите на идеологическия консенсус на глобалния капитализъм. Пропъждането на този призрак изглежда трябва да бъде извършено посредством радикално пречистване – както на символно равнище (т.нар. „декомунизация“ по пример на други пост-социалистически страни), така и под формата морално „покаяние“ или колективно признание на отговорността за греховете на предходните поколения.

Днес, 100 години по-късно, и двата присъстващи в руското публично пространство подхода към революцията – официално-консервативният и либерално-антикомунистическият – изглеждат като два типа фарс. Официалната формула на „историческата Русия“ подменя с фалшивия спектакъл на „националното помирение” истинската драма на революцията, чиято победа впоследствие се превръща в ново въздигане на репресивната държава. На свой ред, призивите към покаяние и „декомунизация“ изглеждат като фарс на моралната чистота. Ако властите предлагат да издигнем нови фалшиви паметници, то нейните опоненти предлагат да демонтираме фалшивите стари паметници. В този смисъл предполагаемото пречистване от фалша и двусмислеността на миналото е равнозначно на двусмисления опит да придадем автентичност на настоящето.

Но в какво е състои това наследство? Как можем да опишем и да приемем целия обем на неговите вътрешни противоречия, плоското и неисторично отношение към които лесно може да ни сведе до една от двете господстващи днес идеологически позиции?

Революция против обстоятелствата

Ходът на събитията от 1917 г. протича като предизвикателство не само спрямо стария свят, но и спрямо революционното социалдемократическо движение в неговия дотогавашен вид – движението, което вижда себе си като не повече и не по-малко от инструмент за реализацията на историческите закони. От момента на създаването на Втория интернационал, провъзгласил марксизма за своя официална доктрина, социалдемократите се опират на ясна прогресистка телеология, в която социалистическият характер на революцията се определя от необходими и неизбежни предпоставки. Обратът в обществото трябва да бъде подготвен от обективните обстоятелства и да стане разрешение на противоречията, които съдържа в себе си капиталистическият начин на производство.

Мислена като неизбежност, революцията е диаметрално противоположна на всякакъв волунтаристки индивидуален порив или случайност, външни за водещото противоречие на епохата (а именно, класовия антагонизъм между работници и капиталисти). От тази представа за историята е изцяло изключен моментът на непредсказуемост, своеобразната макиавелистка fortuna, създаваща пространство за политически избор. Но освен съчетанието на „обективно“ наличните фактори – бедност, деспотизъм, опустошителна световна война – цялата последователност на процеса от 1917 г., от стихийното февруарско въстание в Петроград до болшевишкия преврат през октомври, включва още един, променлив фактор: както отчаянието и решителността на масите, така и решителната настъпателна стратегия на болшевишката партия. Стратегия, в която се съдържа нещо повече от трезвия анализ на ситуацията и простата страст за овладяване на политическата власт.

В този смисъл руската революция е директно и радикално отрицание на цялата предходна традиция на марксистката политика: тя е революция на неочаквано място и с неочакван резултат. Това „въпреки“ съпровожда цялата история на 1917 г., пораждайки надежда и удивление в европейските радикални дисиденти-социалдемократи. Така през април същата година Роза Люксембург възторжено пише, че революцията се случва „въпреки предателствата, всеобщия упадък на работническите маси и дезинтеграцията на Социалистическия интернационал”. [1]Luxemburg, Rosa. 1972. Selected Political Writings. New York: Random House, стр. 227.

Половин година по-късно по подобен начин Антонио Грамши приветства октомврийския преврат в Русия, наричайки го „революция против Капиталът“. [2]Вж. 2000. The Gramsci Reader. Selected Writings 1916-1935. New York: NYU Press, стр. 32-36. За Грамши Русия се превръща в място, където „събитията побеждават идеологията”, а болшевиките правят избор в полза на събитията. Уникалното съчетание на тези предшестващи преврата събития отрицава абсолютния детерминизъм на „каноните на историческия материализъм“, давайки възможност на освободилите се от диктатурите на външните обстоятелства маси сами да правят своята история. „Гладната смърт можеше да застигне всеки и да порази едновременно десетки милиони. Първоначално само механично, а след първата революция вече активно и осъзнато, волята на народа стана единна“. Според Грамши този освободителен акт означава и начало на еманципацията на самия марксизъм, по-рано „замърсен с позитивистки и натуралистки наслагания“. Затова Грамши открито призовава за завръщане към източниците на марксистката мисъл, лежащи в „немския идеализъм”.

Може да се каже, че в този практически обрат към немската класическа философия революционерите от 1917 г. взимат от Кант не по-малко, отколкото от Хегел. Освобождавайки се от „диктатурата на обстоятелствата” и отказвайки да ги приемат като чисто и неоспоримо изражение на разума в историята, болшевиките превръщат моралния въпрос в централен както за съдбата на руската революция, така и за цялата драматична история на социалистическите движения от XX в.

Въпреки че главната действаща сила през 1917 г. са именно осъзнатите работници, организирани в Съвети,[3]Акцентът върху решаващата роля на самоорганизацията на петроградските работници, често заставящи … Continue reading целите на революцията и нейният социалистически характер са резултат от морално-политическото решение на болшевиките. И тъй като руската революция не е определена от простото стечение на кризисните обстоятелства, задачата на прехода към социализъм сама по себе си не израства от динамиката на класовата борба. Напротив, тя е някакво ново, автономно обстоятелство, истински момент на кантианска „практика“ — морално действие, опиращо се само на вътрешното убеждение в правилността на собственото решение. Ленинската партия поема върху себе си този морален товар – прехода към социализъм в страна, която по всички определения не е готова за подобен преход. Тежестта на този избор ще се проявява по цялото протежение на съветската история: моралната отговорност за всички нейни събития безусловно има своите източници в принципното решение на болшевиките да вземат властта през октомври 1917 г. Нещо повече, въпросът за подобна отговорност е легитимен само дотолкова, доколкото болшевиките сами я осъзнават изцяло. Изборът на Лениновите сподвижници е изначално основан на трагическото поемане на рисковете, които носи в себе си противоречието на цели и средства, съдържащо се в решението за овладяване на държавната власт.

Най-точно и дълбоко това противоречие е изразено от Дьорд Лукач още през 1918 г., в зората на съветската история. В програмния си текст „Болшевизмът като морален проблем”[4]Вж. Lukács, Georg. 1977. “Bolshevism as a Moral Problem“, Social Research 44 (3), стр. 416-424. Лукач – потомък на буржоазно семейство и неотдавнашен ученик на Макс Вебер – манифестно представя своя собствен преход към марксистки позиции като следствие на моралния призив, отправен от руската революция. Според Лукач целта на тази революция се определя не от нея самата, а се намира отвъд пределите на нейното конкретно социално съдържание. Тя е устремена не просто към победата на низшите класи, а към преодоляването на класовото общество като такова. Това е пътят от голямото безредие на капитализма, οτ отчуждението и разединението на човешкия живот към общото благо – цел универсална, всемирна и трансцендентна по отношение на обстоятелствата на конкретно-историческата ситуация на революцията в Русия. Както малко по-късно пише Лукач, „крайната цел на социализма е утопична в този смисъл, че той излиза отвъд икономическите, правовите и социалните рамки на съвременното общество и може да бъде осъществен само посредством унищожаването на това общество.“[5]Lukács, G. „Tactics and Ethics“ (продължение на предходната статия от ранната 1919 г. – бел. прев).

Но ако общото благо като недостижима висша цел винаги отива отвъд пределите на основанията за моралния избор (за Кант нравствеността на средствата се определя без отношение към целта), то болшевишкият преврат връща проблема за справедливото общество обратно като неотменима част от моралния въпрос. Крайната цел на съзнателните, отправящи предизвикателство към обстоятелствата действия на болшевиките е свързана с материализацията на представата за общото благо, което трябва да се превърне от възвишен, постоянно убягващ идеал в постижима действителност, в нещо като реална утопия.[6]Вж. Lukács, G. 1919. “What is Orthodox Marxism?”, разд. 5. Първите раздели от текста са преведени на български в Паницидис, Х. и … Continue reading

Лукач преформулира тази алтернатива горе-долу по следния начин: или да останем порядъчни хора, автономни в своята нравственост по отношение на безнравствените, несправедливи обстоятелства и да чакаме докато умопостигаемото общо благо не стане действителна „воля на всички”, или пък, овладявайки властта, да наложим волята си върху тези неразумни обстоятелства. В инструмент на тази воля за общото благо неизбежно се превръща държавата, която е била исторически създадена за точно обратните цели. В такъв смисъл, нравственият проблем се превръща от индивидуален в субстанциален. Държавата бива призната за зло, в което все пак има необходимост. Да използваме държавата, предназначена за утвърждаването на неравенството и несправедливостта, с цел да постигнем тържеството на равенството и справедливостта, означава съзнателно да тръгнем към разрушаването на собствената си морална цялост, съзнателно да се опитаме, по израза на Лукач, „да прокудим Сатаната с помощта на Велзевул.”[7]Lukács, G. „Bolshevism as a Moral Problem“, стр. 422.

На практика Лукач обяснява в термините Кантовата морална философия противоречието на работническата държава, което Ленин формулира в термините на марксистката теория в Държавата и революцията. Този текст на лидера на болшевиките е писан през август 1917 г., в навечерието на взимането на властта. Ленин издига тезата, че държавата, която ще бъде овладяна от революционерите, вече няма да бъде продължение на държавата от стария вид – т.е. инструмент за господството на една класа над останалите.

Напротив, Лениновата „диктатура на пролетариата“ е „отмираща държава“, държава с анти-държавна задача, диктатура, целяща края на всички диктатури. Това е сила, която Валтер Бенямин по-късно ще определи като „божествено насилие“ – насилие, снемащо условията за възпpоизводство на насилието като такова.[8]Вж. „Към критика на насилието“, в Бенямин, Валтер. 2014. Кайрос. София: Критика и хуманизъм, стр. 114-144. За Ленин задачата на новата пролетарска държава се заключава в това да докаже собствената ненужност на победилата класа, същинският класов интерес на която се състои в това да снеме и своето господство, и самата себе си в съзнателното организирано общество. Задачата на болшевишката партия не е да укрепи държавния апарат, преминал в нейните ръце от предходните властващи, а „да разбие, да разруши“ този апарат.[9]Вж. Ленин, Владимир. 1982. Държавата и революцията, в Събрани съчинения, т. 33. София: Изд. на БКП; гл. 2, разд. 2 … Continue reading Според Лениновата мисъл, такава държава не трябва да се опитва да представи себе си като нравствена сила, възпитаваща масите, а напротив – трябва да убеди тези маси в това, че те вече не се нуждаят от попечители.

При все това, поемайки отговорността за създаването на подобна невиждана преди това в историята негативна, самоотрицаваща се държава, марксистите осъзнават огромната опасност, която тя съдържа в себе си. След като са станали управляващи в пролетарската държава, революционерите са длъжни да не престават да я мислят като нещо зло (ако и то да е неизбежно в краткия преходен период). Защото в момента, в който тази държава започне да вярва в себе си и започне сериозно да изпълнява ролята на учител по морал за дотогава неосъзнатия народ, смисълът на нейното съществуване се променя радикално. Подобна държава, възприемаща себе си като добра, не само няма да „изчезне”, но и ще погълне обществото, превръщайки се в тотален апарат на потисничество, който използва аргумента на общото благо, за да обоснове своя монопол върху насилието.

Тези изводи следват пряко от разсъжденията на Ленин и Лукач и съдържат в себе си не само пророчество за Сталиновата диктатура, но и най-вече основание за осъзнаване на отговорността за самата нейна възможност. В такъв смисъл болшевишкият преврат не е следствие на отдавна познатия, не осмислящ самия себе си инстинкт за завземане на властта, изпаднала от ръцете на предходната управа (както често го обясняват обикновените антикомунисти). Напротив, това е морален избор, противопоставящ се на предходните закони на властта и политиката. Избор, в който е заложено разбирането също така и за собствения не особено висок шанс за успех.

Сталинизмът (в термините на Грамши, той е победа на „нравствената държава“ над стремежа към „регулирано общество“[10]За тези термини, вж. Грамши, Антонио – из Затворнически тетратки, в. Паницидис, Х. и др. (съст.). 2016. Идеи за … Continue reading) става главен свидетел на практическия неуспех на това решение. Но дори в най-жестоките условия на тоталитарната диктатура моралното начало на болшевизма, неговата воля за борба с потисническите обстоятелства остава обратната страна на претърпялата поражение революционна реалност. Това може да бъде видяно и в трагичната борба на антисталинистката Лява опозиция от 20те и 30те години, и в осмислянето на опита в ГУЛАГ на писатели като Варлам Шаламов.[11]На български език монументалният сборник на Шаламов, Колимски разкази, има две издания – София: Факел, 1994 и … Continue reading Самият Дьорд Лукач, преминал през изпитания и преследвания, четиридесетина години след „Болшевизмът като морален проблем” пише заЕдин ден на Иван Денисович на Солженицин като за най-добър пример за истински „социалистически реализъм”, тъй като същинският въпрос на т.нар. реален социализъм остава моралният.[12]Лукач, Дьердь. «Социалистический реализм сегодня. А.И. Солженицын в зеркале марксистской критики» (статията … Continue reading

При все това за главен текст на съветската епоха, за ключ към тайната на нейния произход, трябва да се счита тъкмо Лениновата книга Държавата и революцията. Тя остава един вид Хамлетов „призрак на бащата“, надвиснал над съветската държава през цялата нейна история. Опакована в канона на официалната идеология, тази книга постоянно напомня за условността на същата тази идеология, отново и отново съдържателно поставяйки под въпрос самото право на власт на държавната бюрокрация. Не случайно на границата между 50-те и 60-те години на XX в. множество младежки дисидентски групи се зараждат от съвместния внимателен прочит на този труд.[13]Вж. напр. Молоствов, Михаил. 2005. Ревизионизм-58 и Вайль, Борис. Особо опасный. Харков: Фолио, стр.199.

Тази двойственост на болшевизма – като нравствен избор и като действителен исторически опит, като съзнателна практика и като подчиняващ силите на обстоятелствата – съставлява неговото наследство в принципно неразделен вид. Неразрешимото противоречие на морала – въпросът за правилното действие на индивида в една неправилна, изкривена реалност – намира опит за своето разрешение в болшевизма. Той наистина не е окончателен и претърпява поражение, но може би и досега остава единственият толкова сериозен и мащабен подобен опит в най-новата история.

Ред в безредието

Vladimir Ilych Ulyanov  Lenin Russian revolution october bolshevik communism USSR
Болшевик разказва за новия ред пред група селяни.

Ако негативността на наследството на революцията – неговата способност да постави под въпрос всички завършени фигури на идеологията – днес остава без явни наследници, то наследството в качеството на завършена и обърната страница от националната история намира изчерпателно отразяване в актуалната държавна политика. Така например догодина очакваме откриването на паметника на „помирението в Гражданската война”. Мястото, където той ще се появи, е „присъединеният обратно” към Русия през 2014 г. Кримски полуостров. По думите на министъра културата на Руската федерация Владимир Медински бъдещият паметник ще бъде „виден и могъщ символ, поставен на мястото, където приключва Гражданската война, и ще се превърне в най-доброто доказателство за това, че тя действително е приключила.“

Нещо повече, самата руска държава излиза на преден план като същинския резултат на това отдавна постигнато помирение между революцията и нейните противници. Тя е „третата сила, която не участва в тази война“ – „историческата Русия, възродила се от пепелта“. Според Медински болшевиките, въпреки своите собствени антидържавни принципи, „са принудени да се захванат с възстановяване на разрушените държавни институции и да поведат борба с регионалния сепаратизъм. Благодарение на тези техни тежнения към държавостроителство, на тяхна страна се озовават по-силни личности, отколкото на страната на Белите. Единната руска държава започва да се нарича СССР и се запазва в почти същите граници. А по-малко от 30 години след гибелта на Руската империя, съвършено неочаквано Русия се оказва в апогея на своя военен триумф през 1945 г.“

Това заявление възпроизвежда може би главната консервативна теза за революцията – теза, прозвучала за пръв път преди повече от 200 години и гласяща, че е налице несъответствие между самосъзнанието на революцията и нейното действително значение. Консервативните мислители са убедени в своята способност да провидят автентичното съдържание на революцията, скрито от нейните непосредствени дейци и определено от божественото провидение, метафизическата национална съдба или историческата необходимост. Тази способност, според израза на Жосеф дьо Местр, „да се възхитим на реда в безредието” [14]Дьо Местр, Жозеф. 1995. Размишления за Франция. София: Кама, стр. 20., прави възможно да съзрем във всяка победила революция нейното неизбежно самоотрицание.

Дьо Местр със задоволство пише: „Всички чудовища, родени от революцията, очевидно са работили единствено за каузата на монархията. С тяхна помощ блясъкът от победите засили възхищението на цялата вселена и обгърна името на Франция със слава, която престъпленията на революцията не можаха да му отнемат напълно. С тяхна помощ кралят ще се върне на трона в цялото си величие и могъщество, което може би ще бъде още по-голямо.“[15]Пак там, стр. 23-24.Ако дьо Местр приписва „реда в безредието“ на неявния дотогава божествен промисъл, то Алексис дьо Токвил го намира във възпроизводството, посредством революцията, на онези форми на организация, против които тя на пръв поглед се изправя: „Революцията създала тази огромна сила или по-скоро тя изпълзяла изпод развалините на разрушеното от Революцията.“[16]Дьо Токвил, Алексис. 1994. Бившият режим и революцията. София: Избор, стр. 96. Според Токвил, премахвайки всички остарели уредби, революцията завършва делото по създавеането на централизирана бюрократична държава, започнато от абсолютизма на Бурбоните.

Ако следваме тази логика на Токвил, можем да кажем, че благодарение на приемствеността и развитието на държавните форми, съществуващата днес Френска република е в еднаква степен наследник както на стария режим, така и на разрушилата го революция. Пропастта между тях е не повече от елемент на разделящата нацията революционна митология. А тя от своя страна представлява квази-религиозна, хилиастична вяра в способността на хората да отхвърлят със своите съзнателни усилия стария греховен свят и да направят така, че живеещото по съвсем други закони царство божие да стане плът на Земята. Разединената от революцията нация може да осъзнае своята обща продължаваща история и да преодолее вътрешния си разкол само тогава, когато съвместно погребе разрушителната революционна религия. В този дух в навечерието на нейния 200-годишен юбилей последователят на Токвил – историкът Франсоа Фюре – призовава да приключим Френската революция и да се разделим с породените от нея илюзии. Историята на революцията не е завършена, докато е жива създадената от нея политическа традиция, основаваща се на митове.[17]Фюре, Франсоа. 1994. Да мислим френската революция. София: Критика и хуманизъм; вж. ч. I и ч. II.1.

Изцяло в съответствие с този консервативен подход, в днешна Русия приключването на гражданската война и революцията за общественото съзнание изглежда възможно само чрез пълния отказ от илюзиите, движещи участниците в тях. Отхвърлянето на революционната амбиция да бъде създаден нов свят бива представено като нещо, което може да ни открие автентичния смисъл на събитията отпреди сто години и да открои невидимите в мъглата на тогавашното самосъзнание контури на извечния държавен организъм.


На път към „историческата Русия“

Vladimir Ilych Ulyanov  Lenin Russian revolution october bolshevik communism USSR
Портрети на монархията са свалени от стените в Петроград.

Тезата на Медински за „третата страна“ на революционната колизия („историческата Русия“, чиято победа в крайна сметка се материализира в съветската пост-революционна държава) е своеобразно днешно наследство, макар и в бюрократично-вулгаризиран и опростен вид, на тезите на т.нар. сменовеховци от 20те години на XX в. Идеолозите на това течение – в т.ч. Николай Устрялов и Юрий Ключников – също виждат в Съветска Русия продължение и развитие на хилядолетната руска държава, логиката на която за тях се оказва по-дълбока и по-силна от интернационалистката гледна точка на болшевиките.

В статията „В Каноса”, публикувана в програмния сборник Смена вех (излязъл в Прага през 1921 г.[18]Смяна на жалоните. Сборникът е своеобразен отговор на излезия през 1909 г. в Москва сборник със статии от … Continue reading), един от авторите, Сергей Чахотин, пише: „Историята застави руската „комунистическа“ република, въпреки своята официална догма, да поеме като своя задача националното дело по обединението на почти разпадналата се Русия, а заедно с това и по възстановяването и увеличаването на нейната международна относителна тежест.“[19]Вж. Киселев, А.Ф. (ред.). 1999. Политическая история русской эмиграции, 1920–1940 гг. Документы и материалы. Москва: … Continue reading Нещо повече, сменовеховците твърдят, че самата победа на революцията осъществява вътрешната необходимост на руската история да преодолее „пропастта между народа и властта”. Съгласно мнението на Николай Устрялов, нейната висока трагическа цена „бива изплатена от оздравяването на държавния организъм, неговото излекуване от продължителната хронична болест, довършила петербургския период на нашата история.”[20]Устрялов, Николай. 1926. Россия (У окна вагона), раздел „День“.

През зигзазите на болшевишката политика, обусловени от противоречията между комунистическата идеология и реалността, Устрялов провижда тържество на „държавния разум”, проявяващ се отвъд правовия ред. Фактически приближавайки се към прочутата концепция за „извънредно положение“, формулирана от Карл Шмит, Устрялов разглежда Руската революция като своего рода триумф на духа на държавата, постигнат посредством потъпкването на нейната буква.[21]Устрялов, Н. 1931. Понятие государства.

Във всяка крачка, която болшевиките се опитват да представят като принудителна – напр. ограниченото признаване на пазара чрез Новата икономическа политика от 1921 г. или временния отказ от световна революция в името на „социализма в една страна“ – сменовеховците виждат закономерност и неизбежност. „Ленин разбира се остава самия себе си, когато прави тези отстъпки,“ пише Устрялов. „Но същевременно той несъмнено „еволюира“, т.е. по практически съображения извършва ходове, които неизбежно би направила и една власт, враждебна на болшевиките. За да спаси Съветите, Москва жертва комунизма.“[22]Устрялов, Н. „Patriotica“, в Смена вех.

Поемайки бремето на държавната власт и разглеждайки я като инструмент, опасен от морална гледна точка (използвайки „Велзевул против Сатаната“, по израза на Лукач), болшевиките се превръщат в неин агент. Тяхната революционна практика, начената извън държавата, първоначално се опитва да я подчини на задачите на анти-държавния и освободителен морален ред. Но диктатурата на пролетариата постепенно бива сведена до диктатура на бюрокрацията над пролетариата. Под въздействието на обстоятелствата средството удържа победа над целта. Може да се каже, че революционното кантианство на болшевиките – действието въпреки обстоятелствата – претърпява поражение от консервативното хегелианство, представлявано от сменовеховците (т.е., че новите революционни власти в крайна сметка се подчиняват на духа на националната държава въпреки своите свободно избрани намерения).

Съгласно сменовеховците възраждането на Русия изисква участието на най-добрите сили на патриотичната интелигенция, озовали се в емиграция след края на Гражданската война. Способността на болшевиките да поемат тази протегната ръка е част от моралния въпрос, поставен от събитията от 1917 г: могат ли да бъдат привлечени към управлението на държавата онези, които се стремят да я укрепят, а не да я разрушат?

Специална резолюция, приета от XII всерусийска конференция на Руската комунистическа партия (болшевики), август 1922 г., декларира: „т.нар. сменовеховско течение до този момент изигра и все още може да играе обективно прогресивна роля. То … обединява онези групи от емиграцията, които са се „примирили” със Съветската власт и са готови да работят с нея за възраждането на страната.”[23]Резолюция „Об антисоветских партиях и течениях“, във Всероссийская конференция РКП(б). Постановления и … Continue reading

Важно е, че сменовеховците не капитулират, признавайки историческата правота на новата власт, а напротив, открито говорят за това, че самата тя е принудена да капитулира спрямо своите собствени принципи. Те са не просто спътници, а носители на други убеждения, „истински класов враг” от плът и кръв, необходим за претеглянето на собствените сили в повратния исторически момент. Това е тест за верността на революцията към самата себе си.

Писателят и революционер Анатолий Луначарски определя сменовеховците като хора „от повече или по-малко правилния лагер, т.е. във всеки случай не заразени с нелепи демократични предразсъдъци”, които „дори във времето на своята контрареволюционна работа се издигнаха до истинската широта на обществената и държавна мисъл”. Според него те виждат, че болшевиките „не само не разпарчетосват Русия, но и с някои изключително малки изключения обединяват територията на бившата империя във вида на свободен съюз на народи“. Правейки този политически реверанс, Луначарски разбира се прави и уговорката, че надеждите на тази част от дясната интелигенция съветският режим да се прероди в нещо друго са напразни. Но при все това, от името на болшевиките той декларира готовност да се откликне на призива на този „истински, автентичен буржоазен патриотизъм“, представляващ „остатък от жизнената сила на индивидуалистичните групи и класи“.[24]Луначарский, Анатолий. „Смена вех интеллигентской общественности“.

В тази отвореност към предизвикателството на сменовеховството е налице нещо повече от просто инструментални политически сметки. Това е ясното съзнание на болшевиките за възможността за техен собствен Термидор, за победа на обстоятелствата над принципите, на политиката над морала. Опитвайки се да предскажат развоя на съдбата, героите на Руската революция често обличат върху себе си дрехите на Френската. Нещо повече, 1917 г. се осъществява, тръгвайки от знанието за трагедията на 1794 – знанието за разрива между „същината и наличното“, между представата на революцията за нейната нравствена цел и действителното трагическо поражение.

Непрозрачността на наследството

Възможността за появата на Сталин – пролетарския Бонапарт – като самоотрицание на революцията и възраждане на старата тиранична държава в нова, потисническа със своята тоталност форма, е част от осъзнатото морално решение на болшевиките в момента, когато те решават да овладеят държавната власт.

Именно тук, в последна сметка, се състои сложността на наследството на Руската революция, останало лишено от явни наследници. Неговото значение не е в това падналото знаме да бъде вдигнато, за да бъде обозначена обикновена политическа приемственост. Жак Дерида някога написа за марксистката традиция: „Ако четливостта на едно наследство беше дадена, естествена, прозрачна, еднозначна – ако тя не призоваваше към интерпретация и същевременно не я препятстваше, то нямаше да има изобщо как да го наследим. То щеше да въздейства върху нас просто като някаква естествена или генетична причина. Ние винаги наследяваме някаква тайна – а тя казва: „Разчети ме! Ще съумееш ли някога да го направиш?“.“[25]Derrida, Jacques. 1993. Spectres de Marx. Paris : Galilée, стр. 40. Гл. 3 от книгата е преведена на български в Паницидис, Х. и др. 2013. Маркс: … Continue reading

Въпросът за наследството на Руската революция съдържа в себе си тайната на силата на едно събитие, което не може да бъде пречистено от историята на своето последвало прераждане и предателство. Но именно в самата невъзможност на подобно пречистване се състои чистотата на неговата морална сила – способността за действие, което предполага своя нищожен шанс за успех.

Превод от руски език: Огнян Касабов

Английската версия на статията е подготвена за книгата Cosmic Revolution: Russian Contemporary Art Writing, публикувана в издателството Sternberg Pressande-flux, London, 2017.

Иля Будрайцкис е руски историк, артист и активист. Той е член на редколегиите на Художественный журналОткрытая левая и LeftEast.

Бележки

Бележки
1 Luxemburg, Rosa. 1972. Selected Political Writings. New York: Random House, стр. 227.
2 Вж. 2000. The Gramsci Reader. Selected Writings 1916-1935. New York: NYU Press, стр. 32-36.
3 Акцентът върху решаващата роля на самоорганизацията на петроградските работници, често заставящи болшевишката партия да преразглежда своите тактически положения, е важен за „ревизионистката“ традиция на някои американски историци, изучаващи руската революция. Вж. напр. Rabinowitch, Alexander – The Bolsheviks Come to Power: The Revolution of 1917 in Petrograd. New York: Norton, 1976, както и Mandel, David – The Petrograd Workers and the Fall of the Old Régime The Petrograd Workers and the Soviet Seizure of Power. London: Macmillan, 1983/4.
4 Вж. Lukács, Georg. 1977. “Bolshevism as a Moral Problem“, Social Research 44 (3), стр. 416-424.
5 Lukács, G. „Tactics and Ethics“ (продължение на предходната статия от ранната 1919 г. – бел. прев).
6 Вж. Lukács, G. 1919. “What is Orthodox Marxism?”, разд. 5. Първите раздели от текста са преведени на български в Паницидис, Х. и др. (съст.). 2013. Маркс: хетерогенни прочити от ΧΧ в. София: Anarres, стр. 558-566.
7 Lukács, G. „Bolshevism as a Moral Problem“, стр. 422.
8 Вж. „Към критика на насилието“, в Бенямин, Валтер. 2014. Кайрос. София: Критика и хуманизъм, стр. 114-144.
9 Вж. Ленин, Владимир. 1982. Държавата и революцията, в Събрани съчинения, т. 33. София: Изд. на БКП; гл. 2, разд. 2 и гл. 3, по-специално стр. 36.
10 За тези термини, вж. Грамши, Антонио – из Затворнически тетратки, в. Паницидис, Х. и др. (съст.). 2016. Идеи за гражданско общество. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски”, стр. 600-605, 611.
11 На български език монументалният сборник на Шаламов, Колимски разкази, има две издания – София: Факел, 1994 и София: Комунитас, 2010. – бел. прев.
12 Лукач, Дьердь. «Социалистический реализм сегодня. А.И. Солженицын в зеркале марксистской критики» (статията е от началото на 60те – бел. прев).
13 Вж. напр. Молоствов, Михаил. 2005. Ревизионизм-58 и Вайль, Борис. Особо опасный. Харков: Фолио, стр.199.
14 Дьо Местр, Жозеф. 1995. Размишления за Франция. София: Кама, стр. 20.
15 Пак там, стр. 23-24.
16 Дьо Токвил, Алексис. 1994. Бившият режим и революцията. София: Избор, стр. 96.
17 Фюре, Франсоа. 1994. Да мислим френската революция. София: Критика и хуманизъм; вж. ч. I и ч. II.1.
18 Смяна на жалоните. Сборникът е своеобразен отговор на излезия през 1909 г. в Москва сборник със статии от либерални интелектуалци, озаглавен Вехи; вж. Гершензон, М. и др. 1992. Жалони. София: Летописи.
19 Вж. Киселев, А.Ф. (ред.). 1999. Политическая история русской эмиграции, 1920–1940 гг. Документы и материалы. Москва: Гуманитарный изд. центр, стр. 190-195.
20 Устрялов, Николай. 1926. Россия (У окна вагона), раздел „День“.
21 Устрялов, Н. 1931. Понятие государства.
22 Устрялов, Н. „Patriotica“, в Смена вех.
23 Резолюция „Об антисоветских партиях и течениях“, във Всероссийская конференция РКП(б). Постановления и резолюции. Москва, 1922.
24 Луначарский, Анатолий. „Смена вех интеллигентской общественности“.
25 Derrida, Jacques. 1993. Spectres de Marx. Paris : Galilée, стр. 40. Гл. 3 от книгата е преведена на български в Паницидис, Х. и др. 2013. Маркс: хетерогенни прочити от ΧΧ в. София: Anarres, стр. 632-649.
Total
0
Shares