Мария Иванчева
Когато чух за студентската стачка, първоначално много се зарадвах. Стори ми се смислено заставането не просто срещу правителството, но срещу представителите на Конституционния съд в Софийския университет след скандално (не)обоснованото решение за връщането на Делян Пеевски в Народното събрание. Стори ми се значимо, че както в Чили, САЩ, Англия, Хърватия или Унгария, българските студенти прибягват към окупация и нови форми на израз и организация, за да изразят бунта си. Стори ми се тактически важно това, че свикват асамблеи и се учат на нови похвати на вземане на решение и дебат в нарастващата криза на политическото представителство и вълна на улични протести, в която трибуна за обсъждане липсва. Все още ми се струва че е така и подкрепям окупацията.
Но трябва да споделя и друго: с излизането на първите снимки, видеозаписи и декларация от страна на студентите, радостта ми се превърна по-скоро в притеснение. С този текст ще очертая къде виждам потенциал в студентската стачка. Наред с това ще подчертая и какво липсва в студентските искания и в темите, покрити от протестите през лятото на 2013, тъй като без присъствието на тези теми в момента целият политически репертоар на стачката и протеста не резонира с по-широк кръг от хора. Тяхната артикулация е крайно необходима, за да не останат протестите отвлечени от действителността в страната ни искания на шепа хора от софийския елит: аргумент, с който престъпната корпорация БСП насъсква медийни апологети и улични биячи като тези, които се опитаха да влезат с взлом в СУ днес.
Защо ме обнадежди и разтревожи протестът. Да започнем от снимките. На тях се виждаше генеалогията от плакатите им 1968-1997-2013. Какво са 1968-ма и 1997-ма година за студентите, които са в залата на СУ. Трудно е, разбира се, да се каже, защото това не са години, които често се преподават в курсовете в СУ. Да започнем от 1968. Появата на 1968 година на студентския флаг е смислена, ако се тълкува във връзка със световната 1968, когато студентите във Франция, Германия, САЩ, Мексико и редица други държави застават срещу управляващата следвоенна класа в капиталистическите държави и искат повече права за етнически малцинства, индустриални работници и национални освободителни движения в така наричания тогава Трети свят. Когато те търсят начин да се опълчат срещу поколението на родителите и учителите си, които не само изтърпяват, но и активно участват в една война, която затрива милиони хора заради интересите и решенията за разделяне на света на стари и нови империи. През 1968 студентите застават срещу развитието на целия военно-промишлен комплекс, в който се превръща следвоенния свят.
Именно опитът на студентите да защитят не личните си класови искания, а тези на хората в техните страни и по света, жертва на експлоатация и неравенство, е един от факторите, които довеждат до някои от основните придобивки на западния свят – социалната държава и спазването на индивидуални и колективни права, гарантиращи достоен живот на мнозинството от граждани. Разбира се, развитието на социалната държава без премахването на капитализма, остава подвластна на кризите на капитала, които частично я унищожават първо от 1980-те и особено след кризата от 2007-2008. Но това не променя заряда на 1968 и борбата срещу военно-промишления комплекс. В безмилостната хватка именно на този военно-промишлен комплекс, впрочем, е смазано с брутална сила събитието, към което българските студенти явно правят отпратка със споменаването на 1968: Пражката пролет. Нека не забравяме, обаче, че това събитие е опит на ляво мислещи студенти и работници да реформират държавния социализъм отвътре: опит, който не се нрави нито на една от страните в Студената война. Но така ли тълкуват 1968 българските студенти?
В конкретния случай на студентската стачка, притеснителното е, че 1968 явно се мисли като дясно-либерален набег срещу „комунизма”. Липсата на тази символна дата в българската история, доста парадоксално, е оплаквана от и явно остава „запазена марка” най-вече на десните интелектуалци. На знамената на студентите тя е поставена до 1997 – друга година, превърнала се в символна за българската история. Това е годината, която в България се свързва със стачките и протестите срещу правителството на Жан Виденов. Протестите тогава вдигнаха на крака и задръстиха с барикади цялото население, изнемогващо под ширещите се инфлация и дефицит, фалита на банките и безработицата на милиони. Тогава исканията не бяха „за морала” и „от тези, които могат да си плащат тока” – 1997 беше годината на нашето недоволство, в която се видя колко относителни могат да станат категории като бедни и богати, в момент на извънредна ситуация, когато всеки може да се окаже на улицата и без хляб на масата.
През 1997, обаче, вместо да се търси широк обществен консенсус по развитието на страната ни, Обединените демократични сили и Иван Костов застанаха начело на протестите. Те изведоха България от кризата и стабилизираха временно икономиката. Наред с това обаче те дадоха мощен тласък и тон на политиката в България: задълбочиха приватизацията и корупцията и доведоха стотици хиляди българи до безработица и миграция в търсене на по-добър живот. Те въведоха и социалдарвинистката реторика, която позволява хората в неравностойно положение да бъдат маргинализирани и отчуждени като незаслужаващи, несправящи се, цигани: мотив, който в протестите през лятото на 2013 прерасна в „количеството”, „грозните”, „нечетящите”, „неспособните да си плащат тока и данъците”, а сега и „малоумните”.
Ще ми се обаче студентите, които окупираха СУ и останаха там, да имат предвид, че 1997 не е победа на демокрацията срещу комунизма. Тази година е просто прелюдия към поредната победа на капитализма и пореден пропуснат шанс за гражданите на страната ни не да предадат властта от ръцете на един елит в тези на друг, а да построят по-човечен и неексплоататорски социален ред. Ще ми се също така да отчитат, че до 1997 довежда поредица правителства още от 1960-те, които започват да закърпват икономиката на страната и орязаните възможности за международен икономически обмен, със заеми от западните държави. Наред със заемите, недалновидното и често подчинено на интересите на военно-промишления комплекс на СССР планиране, България още по времето на държавния социализъм поема пътя на постепенното раздържавяване на националната собственост. Тя попада в ръцете на все същите номенклатурни елити, които, често в свещен съюз (понякога буквално брак) с наследниците на буржоазните елити отпреди 1944, формират днешния български елит. Затова да се говори за 1989 като край на „комунизма” и начало на „демокрацията” в България е абсурдно. Също толкова абсурдно е 1997 все още да се тълкува като бляскава победа, а не като временен успех в една по-голяма изгубена битка. Необходимо е да се върнем към по-дълбок исторически прочит на 1997 и да разберем, че нейният ефект се равнява не на промяна в посоката, а в обичайната неолиберална рецепта „още от същото”: приватизация, валутен борд, отказ от суверенитет и подчиняването на икономиката ни на мощни капиталистически държави и международни организации.
Да се разбере обаче това, че и социализмът и демокрацията се сриват под напора на състезанието с капиталистическия Запад и крахът се задълбочава с приватизацията на българската икономика, е централно, за да се разбере защо се стига до 1997 и до 2013. Да се разбере, че протестите срещу БСП и през 1997, и през 2013 следва да са не срещу „комунистите”, а срещу произвола на едрия капитал, също е необходимо, за да се направи смислена диагноза и на миналото, и на настоящето: да се мисли за общ план за спасяване на страната ни и хората й от мизерия. Тълкуванието и на липсата на 1968, и на присъствието на 1997 в България – много повече от тези на 1989 – е разковничето за това да разберем и защо БСП и моделът на българската политика, която те представляват, днес е на власт, и защо вероятно ще остане там, независимо от набезите на протестиращи от лятото и есента на 2013. И да, неслучването на 1968 в България и потъпкването или асилимирането на всеки опит тук социализмът да бъде трансформиран отвътре е жалко. Но още по-жалко е, че вече повече от петнайсет години след 1997, когато много от нас бяхме на площада и не можехме да съдим какво ще последва, мнозинството днес не се опитва да направи разбор на грешките си, а продължава да представя 1997 като светла победа на демокрацията срещу комунизма.
Наред със знамената и проблемната генеалогията, в окупираната зала 272 студентите бяха поканили лектори: някои от преподавателите, решили да застанат зад тях. Аз, разбира се, не мога да се намеся в този – поне, надявам се, демократичен – избор. Не мога и като ляв човек, да изисквам студентите да канят леви преподаватели – още повече защото малцина са тези преподаватели в СУ, които мислят за левицата по един по-модерен начин и не търсят начин да я съживят в капиталистическата олигархична структура на БСП. Наред с това, обаче, не мога да не отбележа, че има разлика между течения в лявото и дясното и това къде е линията, отвъд която е опасно да се минава в отправянето на подобни покани. Като ляв човек аз не бих се съгласила за лектор на лява окупация да се покани сталинист или живковист, пък дори да говори брилянтно за класова борба, експлоатация и свръхакумулация и да представя леви теми и лява реторика. Но именно по тази причина не мога да се съглася с решението на студентите да поканят крайно консервативно десни преподаватели като Калин Янакиев, които да водят псевдохристиянски проповеди от катедрата.
В лекцията си пред студентите, както и в свои статии в портал Култура от последните години, Калин Янакиев обясни на студентите как на нас, българите, като европейци, ни било насъщно (т.е. част от същността ни, която явно е ‘европейска’ и с нещо различна, да речем, от ‘африканската’) да бъдем справедливи и да се борим за доброто. Интересно откъде следва това? Да оставим настрана, че именно т.нар. европейската цивилизация е виновна и за изтреблението на милиони колониални мнозинства и местни малцинства. Подобна есенциалистка позиция е еднакво опасна и когато е налагана от страна на европейците, и когато е приложена върху самите тях. Нека си спомним и излиянията на въпросния професор по времето на летните протести: думите му за качеството срещу количеството и за четящите срещу нечетящите. Ако това е елитарното и есенциалистко послание, което студентите искат да произведат, докато в страната ни влизат все повече жертви на военно-промишления комплекс в Близкия изток, а собствените ни съграждани са гонени от ‘Европейските’ страни, където са третирани като всичко друго, но не и част от ‘европейската цивилизация’, то всичката им претенция, че мислят добро на народа си, води до задънена улица.
Накрая за декларацията на студентите. Това, което е смислено в заявката им, е споменаването, за пръв път от началото на протестите, на мизерията (бедността) като една от причините за окупация. Важен е и призивът за отговорност от страна на преподавателите за това законите да не се четат в полза на силните на деня. От друга страна, обаче, единственото реално искане на декларацията, е да се получи отговор на въпроса „кой предложи Делян Пеевски за председател на ДАНС”: въпрос, чийто отговор реално знаем от 14-ти юни. В тази декларация, обаче, липсва споменаване на еднакво скандални назначения на политици не само по времето и на правителството на Пламен Орешарски, но и по времето на предишни управления, при които ключови фигури от СУ служеха като депутати, политически съветници, и магистрати. Липсват и конкретни искания и позиции на студентите по отношение на политиките на това управление по наболели проблеми на деня. Здравната реформа, мораториума върху продаване на земя на чужденци и бежанската криза са само три от темите от последните дни, които не получават нужното внимание нито на протестиращите изобщо, нито на студентите в частност.
Подобен силен и продължителен ангажимент с политиката на държавно ниво, а не само с присъствието на дадено правителство на власт, е характерен както за студентските стачки във Франция и в САЩ през 1968, така и за съвременните масови студентски стачки в Чили и Хърватия. В тези последни случаи чрез окупация на университета се търсеше отговорност за нарастващото социално разслоение, защитата на уязвими групи и се изискваше не просто козметична подмяна на един управленски елит с друг, но дълбока структурна реформа. За разлика от студентските манифести там, при декларацията на студентите в СУ липсват и синдикални студентски искания: изискване за демократичност, прозрачност, отчетност и отсъствие на олигархични фигури в управлението на университета, каквото студентите имат към държавата; искане за качествено и общодостъпно образование; натиск за адаптиране на университетската програма към съвременните нужди на обществото ни.
Разбирам стачката на студентите не като фиксирана даденост, а като процес. Ще ми се да видя как се разраства и как студентите започват да намират собствения си глас и мислят и говорят за проблемите на страната ни и предлагат решения автономно, без да търсят винаги и непременно одобрение от управата на СУ и благословия от преподавателите си. Подобен избор е труден, но е необходим за всяко поколенческо израстване. Ще ми се да чуя по-ясна позиция от страна на студентите по генеалогията, в която поставят протеста си и какви символи търсят и намират в датите, подредени на знамето им. Ще ми се от тяхната инициатива да започне широк обществен дебат не само за или против правителството, но и по наболелите въпроси в България днес: въпроси и за морала, и за физическото оцеляване на уязвими групи в България, които не бива да се мислят като противоположни, а като неразривно свързани условия за достоен човешки живот.
Не ми остава друго, освен да се надявам, че това ще се случи през следващите дни.
