От Кристен Годси
На 1-ви февруари 2013 г. България чества официалния „Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим“ за трети път откакто правителството обяви деня за официален празник през 2011-та.[1]Денят беше отпразнуван на първи февруари 2014 г., но привлече по-малко внимание от страна на международните … Continue reading Датата отбелязва решението на българския комунистически „Народен съд“ от 1-ви февруари 1945 г. да екзекутира общо тримата регенти на младия български цар, 67 депутати, 22-ма министри, 40 генерали и офицери от българската царска армия, както и няколко други политически фигури.
Статия в англоезичен български вестник съобщава, че на този ден „бившият политически и военен елит на България е ликвидиран с един удар“. Асошиейтед Прес (АП) публикува история, за да отрази честването през 2013-та, в която пише: „Сред паметните жертви се срещат много политически опоненти на комунизма екзекутирани след септември 1944-та, когато българските комунисти си присвояват властта в тази малка балканска държава“.
Историята на АП е публикувана и препубликувана в новинарските сайтове по света под заглавието „България почита жертвите на комунизма“. Никъде обаче не се споменава, че тези жертви са част от правителство, което е било в съюз с Хитлер.
Преди 1944-та България е далеч от парламентарната демокрация. Тя е по-скоро авторитарна монархия, която е на страната на нацистка Германия през Втората световна война и обявява война на САЩ и Великобритания. Като страна от Тристранния пакт, България окупира големи територии от северна Гърция и Вардарска Македония, които остават под българско управление до 9-ти септември 1944-та, когато комунистите свалят монархията.
Правителството на цар Борис III е отговорно за ареста на над 11 000 македонски и гръцки евреи в нощта на 10-ти март 1943-та, които след това са депортирани с български влакове през страната до нацисткия концентрационен лагер в Треблинка.
През 2013-та, при ежегодното отдаване на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим, няколко българи положиха венци на паметник скътан в парк пред НДК в София. На паметника е гравирано следното:
„Поклони се, българино!
В тази стена е вградено страданието на нашия народ. Мемориалът е издигнат в памет на нашите съотечественици, жертви на комунистическия терор: лишените от живот, безследно изчезналите, изпратените на разстрел от така наречения ‚Народен съд‘. Той напомня за лагеристите, политическите затворници, изселените, подложените на политически репресии и техните злочести семейства и близки. Нека споменът за невинно пролятата кръв гори сърцата ни като вечен огън. Нека миналото да не се повтаря!
Успокой, Господи, душите на твоите мъченици, въздай им твоята правда, приеми ги за наши застъпници, свети и безсмъртни – сега и во веки веков. Амин.“
Кои са тези жертви?
В емоционална реч при честването през 2013-та, българската вицепрезидентка Маргарита Попова заявява: „Никой няма право да фалшифицира или пренаписва историята и никой не може да отнеме спомените на хората, чиито близки са били убити“.
Без съмнение комунистическият режим е преследвал политически дисиденти и е изпращал невинни хора в трудовия лагер в Белене. Обаче сред жертвите, на които се отдава почит всяка година на 1-ви февруари, има представители на българското правителство, което е било в съюз с нацистите. В съвременните възпоминания на това историческо събитие не се споменава нито от правителствените длъжностни лица, нито от международните информационни канали, че част от тези жертви са отговорни за ужасни престъпления.
Например Петър Габровски, който е министър на вътрешните работи в България през Втората световна война, подписва заповедта за екстрадиране на евреите от окупираните територии. Но на www.victimsofcommunism.bg (сайт, спонсориран от фондация „Американски научен център – София”) името му е в списъка на политически репресираните от комунистическия режим.
Наистина краен случай е този на генерал Христо Луков, който e български министър на войната до убийството му на 13-ти февруари 1943-та, много преди 1-ви февруари 1945 г. Луков е крайно-десен политик и водач на Съюза на българските национални легиони (Легионерите), който призовава за расовото и етническо прочистване на българския народ през двете световни войни. Също като Габровски, името на Луков се споменава в наши дни сред жертвите на комунизма.
От 2011 г. насам българи се събират, за да покажат своята почит и признателност към Луков. [Луков марш се провежда от 2003 г., а не от 2011 г. – бел. ред.]
На практика за българските неонацисти Луков се превърна във вдъхновяваща фигура. Като най-бедна страна членка на Европейския съюз, с жизнен стандарт под половината от средния за съюза, България има нарастващо присъствие на десни националисти. Докато някои българи се самозапалват в знак на протест срещу мизерните икономически условия, сирийски бежанци прииждат в страната, изцеждайки и без това изнемогващия държавен бюджет и подсилвайки ксенофобските настроения в малката балканска държава. Неправителствената организация ХоРа (Хора срещу расизма) обвини участниците в Луков марш в организирани побои над роми, ЛГБТК хора, леви активисти и чужденци. Вдъхновени от примера на Луков, разрастващите се български националистически партии организираха цивилни патрули, които да контролират наплива на сирийски бежанци в столицата.
През 2013-та Европейската мрежа срещу расизма публикува прес съобщение, в което искаше от кмета на София да забрани предстоящия Луков марш. Писмото протестираше срещу ежегодното разрешаване на марша, който се организира от коалиция от националистически сили. Според прес съобщението „Луков марш е най-важното публично събитие за [десните] групировки в България, които открито или прикрито се придържат към фашистки, неонацистки и крайно национал-популистки идеи. Луков марш е особено опасен заради влиянието си над младежта, защото промотира авторитарни и антидемократични идеи, прикрити под маската на патриотизма и уважението към националните военни герои“.
Невежество, некомпетентност или злонамереност?
Какво би могло да накара българските лидери да обявят нацистките съюзници и ужасни престъпници за „наши застъпници, свети и безсмъртни“? Какво кара глобалните корпоративни новинарски организации да отразяват подобни чествания, без дори да споменат факта, че много от почитаните личности са били хитлеристки подръжници? Дали това е израз на удивително историческо невежество или става дума за нещо друго? И защо това се случва сега, повече от двадесет години след падането на Берлинската стена?
Съществуването и честването на Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим в България отразява по-мащабни тенденции в Източна Европа. На 3-ти юни 2008 г., група консервативни източноевропейски политици и интелектуалци се събраха в чешкия парламент и подписаха „Пражката декларация за европейската съвест и комунизма“. В тази декларация се заявява, че „милионите жертви на комунизма и техните семейства имат правото да получат справедливост, съчувствие, разбиране и признание за своите страдания по същия начин, както жертвите на нацизма бяха морално и политически признати“. Документът се обръща „към всички хора в Европа, към всички европейски институции, включително националните правителства, парламенти, Европейския парламент, Европейската комисия, Съвета на Европа и други важни международни органи“. В декларацията се срещат също искане за създаване на наднационален „Институт за европейска памет и съвест“, както и такова за все по-голяма подкрепа при изграждането на мемориали, музеи и национални исторически институти, ангажирани с разследването на престъпленията на комунизма. И накрая – Пражката декларация призовава към „преразглеждане и коригиране на учебниците по европейска история, така че децата да могат да научат и да са предупредени за комунизма и неговите престъпления по същия начин, по който са научени да осъждат нацистките престъпления“.
В периода 2008-2013 г., европейските лидери въвеждат много от препоръките на Пражката декларация. През 2009-та ЕС създава Европейския ден в памет на жертвите на сталинизма и нацизма, който се отбелязва ежегодно на 23-ти август. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа подкрепя този ден във Вилнюската декларация от 2009-та, в която освен това се препоръчва на европейските нации да изградят обща политика в отговор на „световната финансова криза и социалните последици от нея“.
2009 г. отбелязва също стартирането на сайта www.victimsofcommunism.bg [Жертви на комунизма], в който са включени над 17 000 имена и който съветва българите никога да не забравят злините на комунистическото си минало. В описанието на проекта на първоначалната начална страница на сайта се заявяваше: „Двадесети век създаде две чудовища: нацизма [sic] и комунизма. Докато никой образован, хуманен и демократично мислещ човек днес не би защитил нацизма, мнозина все още оправдават комунизма, режим, отговорен за смъртта на над 100 милиона човека в световен мащаб. През 1944 г. комунизмът е наложен насилствено в България. Още на следващия ден започва терор, който продължава много дълго време. Хиляди са убити или изпратени по затвори и концентрационни лагери за това, че са богати, образовани, квалифицирани, политически ‚опасни‘ или без каквато и да било причина“.
През 2011-та политици от Централна Европа основават „Платформа за европейска памет и съвест“ в Прага, обединение на консервативни институти и организации, което документира и разпространява информация относно страданията на хората в Източна Европа по времето на комунизма. Платформата е пряк резултат от Пражката декларация. Към 2013 г. това ново обединение от НПО-та и изследователски институти има 43 члена от тринадесет страни членки на ЕС, както и от Украйна, Молдова, Исландия и Канада. Две от организациите, участващи в Платформата са от Съединените щати: Обединен балтийски национален комитет [Joint Baltic American National Committee] и Фондация за паметта на жертвите на комунизма [Victims of Communism Memorial Foundation], като последната е оглавена от Лий Едуардс, „изтъкнат представител на консервативното мислене“ и „водещ историк на американския консерватизъм“.
Спорни институции, занимаващи се с жертвите на комунизма са съществували и преди 2008-ма, това е сигурно. Музеят на жертвите на геноцид в Литва, Дом на терора в Унгария и Музей на комунизма в Чехия са дали своето, за да поставят в центъра на внимание жертвите на комунизма, същевременно омаловажавайки отприщения от нацизма терор. Но от началото на световната финансова криза броят на събитията и явната подкрепа от страна на ЕС е нараснала.
Който контролира миналото…
Като етнограф, който изследва Източна Европа от повече от две десетилетия, за мен е трудно да разбера как политиците, учените и застъпниците на тези нови и зачестяващи възпоменания могат да бъдат така некомпетентни и удивително неинформирани за собствената си история. Дали тези чествания не са преднамерен отговор на растящото социално неспокойствие и червена носталгия в света на отминалия комунизъм?
Към днешна дата, когато капитализмът преживява най-голямото си глобално сътресение от Голямата депресия насам, а икономическото неравенство расте експоненциално, политическите и икономически елити сякаш смятат, че е по-важно от всякога да тръбят за злините на левите алтернативи. Историческите тънкости, засягащи жертвите на комунизма – нацистките съюзници, фашистките идеали и депортирането на евреите – остават в сянка или просто са игнорирани.
Съвременната политика на памет и признателност в Източна Европа ни напомня, че в историята става дума точно толкова за днешния ден, колкото за събитията отпреди седемдесет години. Историческият прочит на двадесети век неизбежно ще определя нашия път през двадесет и първия. Точно както Оруел е отбелязал: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото“.
Кристен Годси е американска антроположка, специалистка по България. Докторската си титла получава в Университета Бъркли; понастоящем е Director and John S. Osterweis Associate Professor in Gender and Women’s Studies в Бодоуин Колидж, Мейн. Авторка е на The Red Riviera: Gender, Tourism and Postsocialism on the Black Sea (2005), Muslim Lives in Eastern Europe: Gender, Ethnicity and the Transformation of Islam in Postsocialist Bulgaria (2009) и Lost in Transition (2014).
Превод от английски: Светлозар Анев
Редакция: Мартин Петров
Бележки
↑1 | Денят беше отпразнуван на първи февруари 2014 г., но http://www.novinite.com/articles/157783/Bulgarians+Bow+to+Victims+of+Communism">привлече по-малко внимание от страна на международните медии. |
---|