от Растко Мочник
Докато авторитаризмът хвърля сянката си върху модерните либерални демокрации, Растко Мочник разпознава две форми на неофашизъм в Словения: културна и технократска. Каква е причината за появата им? Каква социална динамика стои в тяхната основа?
Вглеждането в едновременната поява на фашистки елементи в сегашните общества позволява да се разбере, че фашизмът произтича не от „злото” или от „липсата на просвещение”, а от логиката на обективния исторически процес и от вътрешните напори и напрежения. Следователно борбата срещу съвременния фашизъм трябва обезателно да се води на това обективно ниво: чрез адресирането на измененията в историческата структура и процесите, които тази структура „автоматично” генерира. Моралистките кампании, насърчаването на толерантността и други не могат да са ефективни, защото те не отчитат историческите причини. Те водят само до объркване и отклоняване на вниманието, а доста често спомагат или дори въвеждат процесите, причиняващи сегашните фашистки практики. Във въпросните моралистки кампании, провеждани на правителствено или на европейско ниво, може да се забележи авторитарния елемент, присъщ на настоящата либерална политика. При демокрацията народът би следвало да казва на управляващите какво да правят; но сега управляващите дават указания на народа за това какво да прави, мисли и чувства, както и относно това какво е добре за него.
По-широката ми теза е, че през последните 20-30 години се зародиха два типа „фашизъм” (поради липса на по-добър термин). И двата съвременни „фашизма” са произведени от хетерогенни процеси, които нямат толкова общо в първоначалния си вид. Нищо в тях не води неизбежно до „фашизъм”. Но щом ефектите им кристализират и се обвържат взаимно се появява и това, което условно можем да наречем „фашизъм”.
Две заблуди на теоретичния анализ
За нас в Словения, в края на 1980-те и в началото на 1990-те години, беше шокиращо да видим масовата подкрепа за новородените политически елементи, съдържащи очевидни фашистки тенденции. Потресени бяхме от неуспеха си да отчетем още едно измерение на това историческо събитие: въпросните фашистки елементи никога преди не се бяха комбинирали в историческия модел на фашизма. В началото на 1990-те частично се дистанцирахме от собствените си тези и заговорихме за „културен фашизъм”. Идеологическите му съставки бяха много могъщи. Те включваха расистки и екстремистки националистически идеологии, базирани на митологията от каноничната национална литература. Именно това бяха идеологическите основания за политическите практики, които подпалиха войната в Югославия, доведоха до етническо прочистване, а най-накрая и до геноцид.
В началото беше трудно да се разбере защо тези идеологически и политически елементи, които действително бяха фашистки, не са били артикулирани в рамките на модела на историческия фашизъм. А и не съумяхме да разпознаем, че в Словения, още през 1992 г., вече бе започнало формирането на различен вид фашистки праксис. Той се изразяваше най-ясно в лозунга „Нито ляво, нито дясно, а по-добро” (придружен от изображения на партийния лидер и на символа на партията). Като видях този лозунг, издигнат от Либерално-демократическата партия, веднага си спомних за класическото изследване на френския фашизъм Ni droite, ni gauche (Нито дясно, нито ляво) – заглавието бе и лозунга на зараждащата се фашистка идеология във Франция.[1] Независимо от ясната историческа аналогия, ние интерпретирахме лозунга погрешно. Лидерът на партията бе стар апаратчик, а повечето функционери бяха кариеристи от различни режими. Поради това решихме, че партията деполитизира дискурса си, за да скрие историята си от хората. С този лозунг тя спечели изборите. Когато, почти двайсет години по-късно, кметът на Любляна представяше новата си партия на изборите през 2011 г., той използва подобен израз: „Няма да говорим за идеология, просто ще следваме програма си.” (в този момент партията все още нямаше програма). Най-стряскащото е това, че тогава той моментално стана най-популярния политик в страната и с партията си спечели изборите.
Два типа фашистка политическа практика
В момента могат да се идентифицират два вида фашистка политическа практика. Те се появиха един след друг в кратък времеви интервал. Общата им характеристика е това, че са „анти-политически”, но иначе се различават в множество аспекти.
Първият се установява на границата между осемдесетте и деветдесетте години. Можем да го наречем „романтичен културен фашизъм”. В общи линии това е идеологията на национализма от XIX век, но без либералния заряд. В Словения, тя съдържа и силно расистки мотиви, предимно ориенталистки (опирайки се на митологиите за отношението между Европа и Балканите, и „централноевропейската” идентичност). При подходящата възможност, въпросната политическа позиция организира етническо прочистване (посредством редовна армия, паравоенно насилие или административни мерки, както е в случая с изтритите словенски граждани). Тя се стреми към изграждането на авторитарна държава. Накратко – „антиполитика” в романтично-расистки стил.
Другата практика може да се нарече „реалистична технократска неполитика”. Тя се представя като освободена от идеология и не се интересува от политика, като заявява, че вместо това се занимава с решаване на проблеми, социален мениджмънт и приложението на експертни решения. Идеологията й е либерална: свобода, равенство, толерантност, мултикултурализъм. Изглежда, че въплъщава предпоставките на модерната (буржоазна) политическа система и това до голяма степен я прави „невидима”. Тя оперира, така да се каже, на едно „нулево ниво” в рамките на буржоазната политика. Стилът й е авторитарен, но е декларативно „непопулистки”: не ласкае обществото, а го презира. Ако й се отдаде възможност, прокарва законодателства и правни регулации, позволяващи дискриминация и крайни форми на експлоатация (на работници мигранти, на хора без гражданство, но и на работници с малко сигурност – т.нар. „независими предприемачи” (т.е. без постоянен трудов договор). Общите ефекти от въпросната политическа практика все още са в процес на установяване: квази-кастово общество, основано на диференцирани правни и трудови статути (постоянна работа; несигурна работа; независими предприемачи в позицията на подизпълнители; безработни), както и на сегментиран трудовия пазар.[2]
Тук ключови са два въпроса: Как се стига до тази „антиполитика”? Защо „антиполитиката” е толкова популярна? Хипотезата ми е, че съществуват две основни структурни констелации, позволяващи фашистката политика: едната й предоставя масова подкрепа; другата подсилва „разширяващото се възпроизводство” на фашистката политическа практика. Бихме могли да адресираме въпроса за популярността на масовата подкрепа за фашистката „антиполитика” ако разгледаме внимателно социално-политическите процеси, в които се корени, т.е. отдолу нагоре. Другата възможност, която би дала също толкова точно обяснение, е да анализираме фашистката антиполитика отгоре надолу.
Двете структурни констелации се появиха една след друга и позволиха появата на два типа политическа практика: на първо място това е констелацията, която първоначално задвижи „романтическия културен фашизъм” и подсигури масова подкрепа за фашистките практики; на второ място става въпрос за констелацията, конструирана непосредствено след това, породила „реалистичния технократски фашизъм” и подсигуряваща устойчивата подкрепа за фашистките практики, отразени в политиките на формиращите се коалиции в рамките на новата управляваща класа.
Защо получава масова подкрепа?
Реставрацията на капитализма изискваше установяването на нов „класов компромис” или поне на някакво пасивно примирение от страна на работещите хора към новия ред и новите форми на експлоатация. Примирение към една ужасяваща ситуация, представляваща значително влошаване в сравнение със социалистическото минало. Югославското социалистическо самоуправление представляваше крехък „класов компромис”, основан на взаимното неутрализиране между бившите бюрократично-управленски фракции и работническата класа. Двете основи на съществуващото самоуправление рухнаха, когато световната криза в края на 1970-те и началото на 1980-те застигна Югославия. А именно: трудовата сигурност и стабилността на заплатите. За пръв път за 45 години социализъм се появи масова безработица. Реалните доходи спаднаха, а бързо покачващата се инфлация изостри несигурността. Системата на самоуправление, базирана в рамките на отделни предприятия, се оказа негодна за справянето с проблеми, които можеха да се адресират само на нивото на националното стопанство и на федералната държава като цяло. Работниците започнаха да се самоорганизират извън механизмите на самоуправлението чрез спонтанни (wildcat) стачки и създаване на независими синдикати. Те насочиха исканията си директно към държавата. Вероятността за конфронтация между работниците и държавно-партийната бюрокрация се засили.
В края на 1980-те години се стопиха и последните шансове за реформиране на социализма чрез механизмите на самоуправлението. През 1960-те години „пазарният социализъм” прикова работническото самоуправление в рамките на отделните производствени единици. Те действаха като индивидуални капитали, а производството беше социализирано ex post на пазара. За откъснатите, отделни предприятия вече нямаше възможност за адекватна съпротива против процесите на неолиберален и неоконсервативен натиск върху националните стопанства. През 1970-те години Югославия изостави „пазарния социализъм”. Конституцията от 1974 г. въведе нова система, стараеща се да замести ex post пазарните механизми със „спогодби за самоуправление”. Целта на тези спогодби бе социализацията на производствените процеси ex ante, т.е. да функционират като форма на планиране „отдолу”. Така цялата система се скова, правните регулации хипертрофираха, а най-важното бе, че се легализира създаването на монополи и съответно на монополното изнудване чрез извличане на рента.
Общественото самоуправление на социалните услуги (здравеопазване, образование, пенсии и социална сигурност) функционираше по-добре, поне в началото, поради това, че създаваше „пресечни точки” (“cross ties”) между териториалните и производствените единици. В периода на кризата, обаче, функционираше единствено като преразпределителна система, но не и като апарат за взимане на политически решения и цялостно политическо направляване на обществото.
Следователно, чрез кризата и разрастването на натиска на работниците, остана една оголена държава – не социалистическата държава на работническото самоуправление, а единствено бюрократизираната организация на партията-държава. В края на 1970-те, под натиска на отделните републики, изчезна дори и федерацията. След това републиканските политически бюрокрации започнаха да добиват легитимност чрез национализма, предоставяйки тази работа по легитимацията на идеологическите държавни апарати (националните и културните „елити”). Тези апарати бяха допуснати в управляващата коалиция като младши партньори. Сходен младши партньор, но далеч по-влиятелен, беше икономическата бюрокрация, т.нар. мениджърска класа.
В отговор на заплахата от всенародни бунтове, държавата-партия и стопанските бюрокрации се репозиционираха и ре-артикулираха управляващите политически, икономически и културни бюрокрации. Идеологическите инициативи бяха прехвърлени към националистическите бюрокрации, вградени в идеологическите апарати. Политическите и икономически бюрокрации употребиха своя авторитет и властовата си позиция в управлението на стопанството, за да се облагодетелстват от приватизацията. Те се възползваха от фрагментираното общество (гарантирано от някогашната потребителска интеграция на работниците в „пазарния социализъм”, а по-късно и от задълбочаващата се паника от безработицата и бедността). Целта беше прекратяването на класовата политизация на трудещите се. Обединения между държавната, икономическата и културната бюрокрация в рамките на отделните републики, изоставиха социалистическия проект, деполитизираха масите и инициираха проекти за създаването на „национални държави”. По този начин запазиха властта си чрез промяна на системата.
Следователно, първият тип „антиполитика” с фашистки елементи („романтичния културен фашизъм) произтича от няколко свързани процеса: обезвластяването и дезинтеграцията на системата на работническото самоуправление под напора на глобалната криза и неолибералната офанзива; ре-артикулацията на управляващите партийни, стопански и идеологически бюрокрации; и успешното пренасочване на общественото недоволство в посока на искания за авторитарна „национална държава”.
Тези нови „национални” държави се установиха като се маскираха зад идеологията от XIX век. Но в действителност бяха държави от нови вид, основани върху глобализирания капитал и в ситуацията на (много вероятно последната) криза в рамките на бившия хегемонен евро-атлантически регион.
Източниците на съвременния неофашизъм
Новата пост-социалистическа държава има две основни задачи: да се състезава с други страни за привличането на инвестиции и да управлява човешките ресурси в рамките на територията си. Тя се сдобива с капитали, ако съумее да създаде благоприятна бизнес среда: ниски заплати, минимални (или никакви) трудови права, слаби синдикати, липса на политическо представителство на работниците, ниски данъци, ниски (или никакви) осигурителни вноски и т.н. Тя трябва и да предоставя образование за населението, мобилност и гъвкавост на труда, сегментация на трудовия пазар, за да предотврати класовата организация; силна вариация в правния статут на трудещите се, за да позволи крайни форми на експлоатация и дисциплиниране на работната сила, и упражняване на контрол върху населението. Така държавите функционират според новата си роля само ако своевременно изключат народа от политическите решения в прокарването на антидемократични политики в полза на капитала. Фашистките елементи се вписват органически в този модел и допринасят за неговата ефективност.
В тази ситуация е възможна значителна промяна: потиснатите и експлоатираните да се организират спонтанно в идентичностни групи, за да се защитят. Основната единица за оцеляване, домакинството, вече не притежава стабилни и надеждни източници на доходи. Членовете, които дават своя дял към семейния бюджет имат променливи и нередовни доходи, някои може да са безработни, други да работят в сивата икономика или да са въвлечени в нелегална икономическа дейност. При тези обстоятелства семейната дисциплина трябва да се затегне, за да оцелее домакинството. Всички приходи трябва да се пренасочат към общия семеен бюджет. Не трябва да се позволява на никого да избяга от отговорност. Също така е нужно да се затегне контрола върху дейността на семейните членове, особено на жените и децата. В интензификацията на контрола и на дисциплината се въвличат всички налични средства: религиозната идеология, етническата лоялност, традиционните ценности. Така нареченото “завръщане” на патриархалното семейство, възраждането на традиционните модели, „ре-традиционализацията” – всички тези нови форми на социалност са наложени от съвременния капитализъм. Конструирането на идентичности подсилва връзките в рамките на домакинството и в същото време прави възможно повторното установяване на мрежите за материална опора, които иначе капиталистическите процеси унищожават.
Характерна особеност на идентичностните групи е, че са авторитарни отвътре и изключващи навън. По тази причина спонтанната организация на потиснатите и експлоатираните, защитаваща собствените им идентичности, разгражда обществените връзки и следователно допринася към цялостния процес на налагането на господството на капитала.
И така, за пореден път, управляващите могат да обвържат паразитните си стратегии със спонтанните защитни реакции от страна на деполитизираните маси. Осъвременените националистически идеологии от XIX век, отдавна загубили всякакъв еманципиращ заряд, могат да се употребят за формирането на идентичностните групи, които, от своя страна, ще предоставят ефективна социална подкрепа за държавата. Бившата национална държава вече е трансформирана в идентичностна държава. Фашистките практики са съществена част от тази социално-политическа конструкция.
[1] Zeev Sternhell, Ni droite ni gauche: L’idéologie fasciste en France [Neither right nor left: Fascist ideology in France], new revised edition, Brussels, 2000 (first edition 1983).
[2] За повече по тази тема, вж. Rastko Mocnik, “Trg delovne sile in sestava delavskega razreda” [“The labour force market and the composition of the working class”], Teorija in praksa, Jan-Feb 2011, vol. 48, no. 1, pp. 178-205; Branko Bembic, “Manj razviti nam kazejo naso prihodnost” [“The underdeveloped are showing us our future”], Dnevnik, 25 Aug 2012.
Източник: eurozine
Превод от словенски на английски език: Джийн МакКолистър
Превод от английски език: Георги Медаров
