Да забравим „паметта“? Критични наблюдения върху критическите изследвания на паметта

Каква е ползата от „паметта“ като понятие и обект на изследване, когато мислим за правото върху града и оспорваме социалните неравенства? В този доклад правя преглед на критическите изследвания на паметта през последните двайсет години и техния принос към деконструкцията на господстващите наративи и към извеждането на преден план на алтернативните проекти за колективно наследство. „Контрапамет“, „трудна памет“, „постпамет“, „културен геноцид“: това са все понятия, изникнали на пресечната точка между академичното и политическото поле, в опит изследователите да освободят пространство за протест и съпротива в борбите за символни ресурси в рамките на дискурсивните и преразпределителни системи на съвременните общества. Твърдя, че колкото и радикален да се опитва да бъде, проектът за критическа памет се основава на концепцията и практиката на либералната политика, претърпяваща неудържим процес на ентропия. Институционалният упадък на „правата“ на световно ниво, възходът на реализма в международните отношения, както разпростирането на авторитаризма и войната по света, налагат радикално преразглеждане на програмата на изследванията на паметта.
Каква е ползата от „паметта“, когато нормативните рамки отстъпват място на чистата сила и оголения живот? Смятам, че две програмни употреби на изследванията на паметта са все още уместни. Едната е концепцията за „наследство“, която притежава чисто стратегическа стойност и която все още може да бъде мобилизирана в местни борби, в които посредничеството на прогресивни и радикални движения може да повлияе на политическия процес чрез културни предприемачи. Другата концепция за памет, която ме интересува, е антропологическото понятие, обозначаващо предаване и практика. Въпреки че е по-старо и по-общо, второто понятие ни предоставя поле за експерименти, в което да се разгърнат различни въобразявания на устойчиви бъдещи времена, далеч от носталгията и апориите на наследствата на националните държави. Това изисква преобразуването на проблематиката на паметта, ориентирана към миналото, в посвещение, ориентирано към бъдещето.