Между 1945 и 1989 г. Народна република България създава обществени паркове и увеселителни комплекси за работническата класа. Някога тези пространства са били установени с твърдата решимост за едно бъдеще, което така и не се осъществява. Обещанието за безкласова комунистическа утопия тогава предполага обширен хоризонт на едно планeтарно колективно бъдеще, в което мащабът създава усещане за неизбежност в детерминистичнато линия на прогресия и проектира визия за достъпна и дисциплинирана социалност. 1989 г. прекъсва траекторията на това въобразено бъдеще и така темпоралностите на инфраструктурните отношения и развитие се пренасят в нестабилното поле на договорите за обществени поръчки, превръщащи натрупванията от миналото в заменими версии на бъдещето.
Размишляваме върху това как художествените търсения могат да разкрият начини за справяне със загубата и травмата в постсоциалистическия градски пейзаж. Фокусът върху загубата отваря пространство за критично проучване на възможностите за повторно завоюване на афективната инфраструктурна общност на радостта, свободното време и отдиха извън консуматорските пространства на капиталистическия град.