Редица изследвания показват, че светът след 11 септември е белязан от засилване на секуритизация, която е категорично расово белязана. Тези аспекти на XIX век изискват и исторически анализ, особено по отношение на доскоро преобладаващата реторика за расиализиран „тероризъм“, както тя бива разбирана от Бенямин Нетаняху от края на 70-те години насам. Днешните структури за наблюдение и полицейски контрол са разработени от, за и за износ от имперското ядро с цел по-нататъшно утвърждаване на расовата дискриминация и репресиите пряко свързани с историческата ционистка окупация на Палестина. Докладът разглежда в частност употребата на етикета „терорист“ като средство не само да изваждане от историческия контекст и деполитизация на палестинската съпротива срещу окупацията, но и за колективна и индивидуална дехуманизация на палестинците. Ако през 70-те тероризмът се разглежда през логиката на закона, риска и управлението на кризи, то през 80-те Нетаняху го дефинира наново извън рамките на военното и наказателното право. Докато законът сам по себе си е инструмент за натрупване на капитал и потисничество, настояването на Нетаняху към САЩ и европейските държави да реагират извън собствените си стандарти на измислената категория „тероризъм“ бележи приемането на една фашистка тенденция в либералния световен ред. Последният пример за това е продължаващият исторически геноцид над палестинския народ, за който се твърди, че е в отговор на акта на съпротива срещу окупацията от 7 октомври 2023 г. Либералното приспособяване към фашистките практики е създавало и продължава да създава оправдания за разширяването и укрепването на имперските структури и практики в най-бруталните им форми. Така „нормализацията“ на извънредното положение в областта на сигурността се подготвя в продължение на десетилетия преди 11 септември и продължава да се развива и днес благодарение на приемането на фашистката либерална политика.
Мадхумита е докторант по история във Висшия институт за международни изследвания и изследвания на развитието в Швейцария. Тя изследва расиализираното управление на бедността от страна на британската социална държава в периода 1948–1962 г., както и начина, по който дискриминационните политики за репатриация са оформили британския национализъм и първия закон за имиграцията и депортацията в периода след Втората световна война, насочен към определени расови групи.