Има странна асиметрия в начина, по който подхождаме към две различни кризи, разтърсващи света ни. Глобалното затопляне се сблъсква със стандартните стратегии и практики на мирната и демократична реалполитика: безкрайни преговори на безброй страни с надлежно отчитане на техните най-специфични интереси, прагматични компромиси, необвързващи споразумения, избягване на конфликти, отстъпки. От друга страна, продължаващите войни в Европа и Близкия изток се разглеждат като екзистенциални: войната се води срещу „злото“, чиято цел е да ни унищожи, поради което няма икономически, политически или морални граници на насилието, което употребяваме. Цялостното превъоръжаване и милитаризация на обществата ни изглеждат като рационален избор; извънредното положение е напълно нормализирано. Казано накратко, войната, някога разбирана като „продължение на политиката с други средства“, сега е „онтологична“, докато реалната екзистенциална заплаха за човечеството като цяло – каквато несъмнено е глобалното затопляне – е станала въпрос на сублимирана всекидневна политика. Как да разберем това фатално изместване?
Борис Буден е писател и теоретик на културата, живеещ в Берлин. Роден в бивша Югославия, той учи философия в Загреб и защитава докторат по теория на културата в Хумболтовия университет в Берлин. От началото на 80-те години насам Буден публикува есета и книги по критическа и културна теория, психоанализа, политика и съвременно изкуство на хърватски, немски и английски език. Той е постоянен сътрудник в Европейския институт за прогресивни културни политики във Виена и преподава в различни университети в Европа. Автор на „Зона на прехода. За края на посткомунизма“ (София: КХ, 2016).