Стефан Кръстев
Тези дни се говори много за Монополите. Народният гняв, а преди него различни партийни централи, диагностицират болестта на съвременната българска ситуация, като “овладяването на икономиката от Монополите”. Фигурата на Монополите стана адресатът на масово социално недоволство, без прецедент от последните години, довело в крайна сметка и до оставката на правителството на Бойко Борисов.
Казват ни, че не монополите са свидетелство, че не сме се отърсили още от командната икономика на социализма. Стоим още с един крак в миналото. Частник е българина, брате, ама не дотам. Ако въведем истинска конкуренция между ЕРП-тата, то всичко, заради което днес хората са на улиците, ще се оправи. Лесно е да проверим дали това е така. Либерализацията, приватизацията и опитите за въвеждане на конкуренция в комуналните услуги вече са се случили на други места. Още от началото на 90-те. И вече имаме резултати, спрямо които да отсъдим за реалните последствия от тази политика.
Десет години след въвеждането на конкуренция в производството и доставката на електричество в Съединените щати цените за крайните потребители не падат. В някои щати, напротив, растат. Динамиките на взаимоотношенията между производители и разпространители движат цените нагоре, и това повишение е заплащано от крайните потребители. Дори либертарианците от института “Като” са принудени да признаят, че завръщане към предлиберализираната система на регулирани цени на тока е най-доброто решение в тази ситуация. Сходни процеси текат и в Обединеното кралство, където доставката на ток и газ са съсредоточени в ръцете на 6 големи компании. В опит да овладее недоволството на потребителите от нарастващите им сметки, консервативният премиер Камерън мисли да задължи със специален закон фирмите доставчици на ток и газ да продават на най-ниска цена.
Десет или петнадесет години след началото на политиките на либерализация на електроразпространението в страните от Европейския съюз, въпреки оптимистичната реторика на Евродирективите, предвижданията за рязко смъкване на цените за потребителите не се оправдават. И в страните с най-голям избор на доставчици и възможности за лесна смяна между тях, пазарите се движат към концентрация, в която няколко големи фирми имат силата да диктуват цените на електричеството нагоре.
И така, монополите и/или концентрацията на пазарен дял и формирането на цените са колкото проблем на недолиберализираната българска енергетика, толкова и на либерализираните отличници. Повишаващите се цени на електроенергията също са универсален проблем. Данните говорят, че конкуренцията никъде не изиграва идеалната роля на съюзник на потребителя.
Редно е може би да се запитаме нещо еретично – дали като се гневим на монополите, не се гневим на нещо, което е не изключение, а характерна черта на капитализма? Дали концентрацията на пазарна власт не е тенденция на всеки един пазар? Дали може да има свобода на потребителя, и в най-конкуретно развития пазар, ако – както е случаят с електричеството, но и с други още странни стоки като водата, или достъпът до услуги като образование и здравеопазване – нямаш избор между това да ползваш “стоката” или да не я ползваш?
Има един ключов мит, който сами разказваме на самите себе си, на който говоренето за Монополите е едно от актуалните превъплъщения. Този мит сякаш има за цел да ни удържи от това да не станем прекалено недоволни от начина, по който живеем. Това е митът за лошия, изкривен, подменен, неистински капитализъм, който се е настанил по нашите родни географски ширини. Който няма нищо общо с хубавия, хуманния, основан на конкуренция и внимание към клиента капитализъм, който се осъществил победоносно в истинските, белите, западните, класическите държави. Казва ни се – сами си казваме – проблемът е в неистинността на случилия ни се капитализъм, който по същество с бруталната си власт да влияе върху човешки съдби, и със сгрешената си икономическа логика, се родее повече с отхвърления предишен режим, нежели с благородния си западен събрат. Лекарството е повече дози от истинския капитализъм, конкуренция, прозрачност и гражданско общество. Уви, реалността все по-малко дава основания за поддържане на този мит.
Светкавично разразилата се криза, предизвикана от протестите и оставката на правителството, е също и добър повод да осъзнаем реалности, които отдавна са били очевидни, и въпреки това панически сме се опитвали да не приемем. Ясно защо – осъзнаването им би довело до прекалено тежки заключения за това какво сме преживели през последните 23 години.
А то е, че капитализмът, който ни се случи, е ни по-хубав, ни по-лош от този навсякъде другаде. Трябва да го приемем такъв, какъвто си е. По-хубав няма да дойде. Недостатъците му са големи, и не идват от стария режим, нито от грешно въвеждане на западните рецепти. Недостатъците му са си негови, капиталистически. И е необходимо да вложим повече въображение – отвъд мантрата “недостатъците на пазара ще се решат с още пазар” – за да намерим решения на тези недостатъци.
