Експлоатацията на варварите

Рая Апостолова

Може би най-точната алегория за несвобода в либералната мисъл е тази, която изобразява окованото и обездвижено тяло на роб. Алегорията на окования роб обаче препраща към разбирането за “свободния” човек като подвижен субект. Подобно, един от основните принципи, които стоят зад осъществяването на “европейския проект”, а именно свободата на движение, съдържа в себе си идеологически натовареното разбиране за свобода, от една страна, а от друга, идеята, че движението е конститутивно за свободата.

България се намира на ръба на “Европа”, където често се разиграва диалектиката между т.нар. “крепост Европа” (изграждането на стени срещу привижданите като външни натрапници) и “свободата на движение”. С влизането на България в Европейския съюз през 2007 г., страната се превръща във външна граница на съюза и следователно в пъдар срещу т.нар. граждани на трети страни (ГТС), които се опитват да нарушат граничния контрол и така да достигнат “Европа”. В същото време обаче, страната е и изходна точка за хиляди български емигранти, на които европейската свобода на движение дава възможност да пътуват на “запад”, за да подобрят условията си на живот. Така България има двойствен статут на страна, която не е нито в, нито извън европейското “семейство”. Тази двойственост е може би най-добре илюстрирана в последните дебати относно (не)възможността на страната да влезе в Шенгенската зона, както и от честите заплахи на страни като Германия  за по-строг контрол във връзка с движението на хора от България към други европейски страни. Движението и социалните помощи, както за граждани на ЕС, така и за ГТС, е това, което поддържа живи тези дискусии. Последните дебати във връзка с миграцията в Европа използват езика на задължението и на злоупотребата: задължението на по-бедните страни-членки да задържат в границите си своите лишени граждани, както и тези, които нахлуват в “европейското” пространство, но и да се опълчват на онези, които злоупотребяват с принципа на свободата на движение. Или както казва немският вътрешен министър Ханс-Петер Фридрих, “Правото на свобода на движение означава, че всеки гражданин на ЕС може да живее във всяка страна-членка, ако работи или учи там. Всеки гражданин на ЕС, който отговаря на тези изисквания, е добре дошъл тук. Но онзи, който идва, само за да прибира парите от държавните помощи и така да злоупотребява с правото на движение, трябва да бъде спрян.”. В същото изявление, Фридрих предупреждава българските власти, че неспособността им да предотвратят миграцията на ГТС към Германия ще доведе до вечната невъзможност България да бъде приета в Шенген. Шенген вече е политическият спектакъл, който се разгръща в Европа.

Зададената политическа рамка на Европейкия съюз, и по-конкретно европейския режим за контрол над движението, регулиращ “легалната” и “нелегалната” миграция, е добре илюстрирана в България. Западните елити полагат непрестанни усилия да укротят движението на ГТС, да ограничат тяхното присъствие на “ръба на Европа” и (отново) да наложат контрол на движението на български граждани. Тези мерки изглеждат абсолютно оправдани за участниците в политическите дебати в страната: както при говоренето за “бежанско цунами”, така и при апологетичното говорене за българските емигранти от страна на протестиращите и интелектуалците.

Нереализираният досега смисъл на израза “бежанска вълна”, поставен в капана на минали изговаряния и опити да се спечели политическа подкрепа за приемането на страната в Шенген, изведнъж реализира себе си в добре въоръжен фронт: срещу тези, които се осмеляват да преминат българо-турската граница, принудени от настоящата криза в Сирия. Със строг тон, министърът на вътрешните работи Цветлин Йовчев предупреди българското общество, че страната вероятно очаква около 10 000 сирийски бежанци до края на 2013 г.. Веднага след като обяви въображаемия брой, той решително продължи да говори за възможността да се повиши граничния контрол до “почти 100 процента”, да “затворим границата”, както и да се увеличат мерките срещу потенциален тероризъм. Контрол, затваряне, тероризъм! Да не забравяме и заплахата за “родния” пазар на труда. Честно казано, нищо ново в болезнено познатото обговаряне на това до какви последствия води бежанецът. От друга страна, европейският комисар по международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи Кристалина Георгиева се втурна да изпълнява своите хуманитарни задължения и се опита да успокои вече паникьосаната тълпа като каза, че “не можем да говорим за бежанска вълна в Блгария”. Тя увещаваше хората, че “85% (от тези бежанци) са жени и деца” и че е наш дълг да се отнасяме към тях по хуманен начин. Просто така, фигурата на бежанците беше удобно напъхана в обичайната роля: някъде между образа на Злия сюзерен и par excellence невръстната жертва.

Другият фронт, който се бори срещу българските и румънските трудови мигранти на Запад, се оказва не по-различен. Само преди няколко дни, в Холандия беше публикувана анкета, според която 73% от “местните” не одобряват по-нататъшното отваряне на пазара на труда за техните европейски съграждани от България и Румъния. Герт Вилдерс, подобно на параноята, която e пропила и говоренето на Камерън, побърза да коментира, че в този случай границите на двете страни трябва да се затворят. Така и баварецът Ханс Петер Ул призова за по-строги мерки срещу експлоататорите, “организираните престъпни групи”, които насочват евтин труд към Германия. Ул прояви и състрадание и добави, че тези работници са просто “клети бедни хора”, които имат нужда от защита. Напоследък се обръща голямо внимание на германските кланици, в които български и румънски граждани работят за ниско заплащане и при непростими условия. Това, което обикновено се показва по медиите, е образът на българските трудови мигранти, а тяхното положение е използвано, за да се порицаят случаите на “съвременно робство”. Този тип говорене обаче, въпреки че е богато на политическа реторика, представлява просто морализаторска и антиутопична представа за света, сякаш трудовата мобилност не е свързана със структурни проблеми на капитализма, а тези случаи само доказват, че все още живеем във феодализъм. Сякаш огромната вълна външна миграция от България след 1990г. не е вследствие на структурните промени в икономиката като например приватизацията, цялостната деиндустриализация и последвалата загуба на елементарна защита на работниците, а е просто плод на някакво въобразено и романтизирано желание “да се отиде в чужбина”. Отново, субективацията на трудовия мигрант, както тази на бежанеца, е в диалектиката на демоничната заплаха и падналата жерта на “несправедливи” трудови практики.

Това, което става ясно, ако се вгледаме внимателно в разиграването на битката срещу мобилността, със сигурност не е, че има опит за затваряне на граници (което е оксиморон само по себе си), а че “свободното” движение задължително идва със скрита уловка. В случая с българските работници, това условие може да открием в предположението, че ние сме добре дошли, когато работим или учим, но не и когато искаме закрила от така или иначе разпадащата се социална държава. Когато става въпрос за т.нар. бежанци, уловката е, че тези субекти не се възползват от разрешенията за работа и тяхното съществуване е ограничено до смешната социална помощ от 66 лева (в България). Още повече, бежанците трябва да отговарят на нашето очакване за тях: неспособни на действие жертви, научени да бъдат такива веднага след преминаването на границата. Всъщност, те са субекти обездвижени социално и физически от европейските регулации. Почти не се говори за значението на границите и на контрола на движение в съвременните класови борби, в  които мигрантите са организирани, за да бъдат експлоатирани. Левицата трябва да премине отвъд деполитизиращия и аисторичен език на хуманитаризма и да се стреми към устойчивото включване на борбите за мобилност в нашите собствени структури и битки. Хуманитаризмът (и донякъде говоренето за човешки права) още повече задълбочава проблемите с класовото разделение и увековечава йерархиите. Със сигурност, третирането на бежанците просто като жертви няма да ни доведе до никъде. Важно е да вземем предвид, че те са носители на работна сила. От друга страна, ако оставим скитащите “мигранти от ЕС” извън нашата критика на капиталистическите структури, означава, да отхвърлим възможността за радикална трансформация на съществуващите институции. Мигрантите не са просто излишък, който пречи на “класовия мир”, както някои реакционни сили искат да ни убедят. За да можем да се противопоставим решително на тези сили, трябва първо да минем отвъд опозициите, установени от дългото историческо развитие на либералните идеологии: политически/икономически, легален/нелегален мигрант, гражданин/не-гражданин.

Превод от английски: Мадлен Николова

Total
0
Shares
Още публикации

Окупация на кръстопът

Ивайло Атанасов Основната причина протестите да не постигат задоволителни резултати е, че си поставят твърде скромни цели. Звучи…