Мария Иванчева
Една от новините около последните протести е, че за пръв път коментатори от всички политически течения заявиха нещо, което май остана пропуснато и от протестиращите, и от контрапротестиращите. Именно: БСП не е лява партия. Или нека го кажа пак: от много повече от две десетилетия, БСП не е нищо друго освен олигархична партия, която служи на интересите на местния и глобалния капиталистически елит и изпълнява неолиберални реформи, разрушавайки настървено социални институции, създадени по времето на държавния социализъм. Наред с това, обаче, докато коментатори пак от всички политически течения често изразяват надежда за организирана нова левица, такава не се забелязва. Защо?
Разбира се, можем да отдадем липсата на мотивация в организиране на нови политически структури и вляво, и вдясно на кризата на политическото представителство, която не е само българска, а е повсеместна. Засега от това в световен мащаб успяват да се възползват най-вече десни партии – например в Англия; социалдемократически партии на статуквото като във Франция; коалиции между двата типа като в Германия, поне до изборите; и нови популистки образувания като партията на Бепе Грило в Италия. И докато крайната десница напредва в много страни, особено в Източна Европа, а алтернативи на политическия спектър не се виждат, заслужава си да се зададе въпросът какво се случва с радикалната левица: на какво се дължи осезаемият й отказ от организирано действие в България?
Но първо, едно разяснение: защо може да се твърди, че в подобна ситуация левица е повече от необходима? Докато кризата на политическото представителство е факт, факт е и икономическата криза, която запали фитила на световните бунтове срещу приватизацията, строгите икономии, обедняването, дълга и несигурността на населението за сметка на икономическия елит. Пример за подобни протести бяха Арабската пролет, Окупирай Уолстрийт, Възмутените в Испания, продължаващите от 2008 г. протести в съседна Гърция, а дори и други събития на Балканите в Румъния 2012, Словения 2013, че дори и българските протести от февруари 2013 г. Както в много други държави, радикалната левица – представена в Европа от партиите в Европейската левица и Европейската нордическа-зелена коалиция, както и много по-малки партии и течения – са единствените, които говорят и правят политики срещу кризата. Те обаче остават неразбрани от обявилите се срещу партийно представителство крайно леви и надпартийни организации, и засенчени в централните медии и предизборните кампании от големите партии.
В България липсата на организирана нова левица се усети първо при успеха на бързото пренасочване на енергията около февруарските протестите към изборна надпревара между партиите на статуквото. Това означаваше една изпусната възможност за организирано действие и дискусия за реални алтернативи срещу икономическата безизходица. И все пак тогава периодът на действие беше кратък, а БСП беше в опозиция и все още коментаторите не смееха да заявят диагнозата, че тя, всъщност, далеч не е лява. При последвалата юнска вълна, обаче, това вече е факт. И все пак, при все така явното отсъствие на организирана нова левица, протестите взеха твърде бързо другата страна на барикадата: обявявайки се за неограничавания свободен пазар, срещу високите данъци, и за образователен ценз, много от протестиращите застанаха срещу социалните протести по целия свят. Струва си да се попита, достатъчно ли беше това за новата левица в България да подвие опашка и да не прояви никакво организирано присъствие, дори с цел да създаде контралозунги, в сблъсък и с протеста и с контрапротеста? Причините да не виждаме нищо подобно на нова левица на улицата при нажежената политическа ситуация в страната са две. Реално, те се коренят в дълбокия проблем за същината на БСП и факта, че протестите са срещу Столетница.
От една страна, по-познатите, организираните и многобройните части на алтернативната левица са все още твърде интимно свързани с БСП и не показват твърдо намерение да скъсат публично пъпната връв и с върхушката, и със структурите по места. Те разчитат на застаряващия електорат на БСП за потенциална предизборна битка и с редки изключения се свенят да изказват провокативни, нови визии за политики и практики, които биха разсърдили представителите на старата левица. Някои от по-видните фигури се обявиха за протестите, но като цяло патосът беше срещу партиите на прехода изобщо: становище, което всички симпатизанти на радикалната левица споделят, но е твърде обща позиция в настоящия момент, в който по-необходимо е да се застане срещу Столетницата с твърда позиция.
Протестиращите на улицата с антикомунистическите си лозунги и заплахи срещу „червените” и „комунистите”, които заслужават „дране” и „да горят в ада”, разбира се, не помагат. Не помага и съглашението на голяма част от протестиращите да пазят зорко линиите на протеста и да не допускат това да се протестира не само срещу БСП, но и срещу ГЕРБ. Но всичко това са по-скоро плахи извинения и търсене на причина да се избегне финалния сблъсък със старата олигархична, неолиберална „левица”. И да, да се случи това в средата на десен протест не би следвало да е лесно. Но предвид кризата на политическа и икономическа алтернатива, това, което членовете на новата левица биха могли да предложат би било организиране на по-широк дебат за артикулиране на конкретни социални политики. Излиза, че е много по-лесно е да се коментира ролята на неолибералните НПО-та и експертите на прехода в инженерството на протестите, вместо да се отговори на простия въпрос защо не са застанали срещу БСП по-рано, както и защо не застават срещу БСП сега.
От друга страна, обаче, онова, което продължава да представлява спънка пред превръщането на настоящата протестна вълна в импулс за самоорганизация на нова автентична левица, е, че остава неясен отговорът на въпроса: защо сега? Не беше ли достатъчно седем наши съграждани да се запалят и толкова много други да останат на улицата, за да излезем срещу ГЕРБ? Не бяха ли достатъчно проблемни назначенията и уволненията при кабинета на Бойко Борисов? Защо тогава болшинството от сегашните протестираше не се надигна? Защо тогава никой не държеше сметка на правителството или на партиите в т.нар. Реформаторски блок за мълчаливото им съзаклятие с политиките, с които ГЕРБ докара половин България до просешка тояга? Защо не се обединиха тези четири десни партии със Зелените още тогава, а изчакаха да се провалят и на последните избори, за да застанат твърдо срещу Борисов? Всичко това изглежда все едно проблемът не е в политическата система и в ГЕРБ, а във вендета срещу онези, които някога са отнели чужди привилегии: реститутски реваншизъм само към БСП, а не към мафията като цяло.
Наред с това, за хората в новата левица остава непоносима цялата омраза, която струи още от началото на протестите. В публични изяви на видни протестиращи, не само към комунистите, а към хората на контрапротеста и непротестиращите: „масата”, в която се привиждат като заплаха за „Европейското гражданство” и „цивилизоваността” бедните, гладните, бабите и дядовците, ромите, селяните, многодетните семейства, самотните майки и всички, които уж лежат на плещите на трудещата се софийска средна класа. Това е една много дясна, твърде антилява реторика, която зарази протеста и не го е напускала още от първите му дни.
Затова и, за разлика от зимата, когато от една страна беше политическата върхушка, а от другата – унижените и оскърбените от мизерията граждани, сега е трудно за левицата да заеме страна. Това не означава, разбира се, че зимните протести бяха с нещо по-„благородни”, или пък по някакъв начин „удобни” на новата левица, защото и те бяха завладени от провокатори и от антиполитическа и крайно дясна реторика. Но разликата е, че сега ситуацията за новата левица се усложни още повече. Тя трябва да се бори на няколко фронта. От една страна се оказва приклещена в битката между БСП и антилявата реторика на протеста, които уж са в опозиция, но в крайна сметка хранят сходни десни интереси на статуквото. Едновременно тя хем трябва да обяснява постоянно недоразуменитето да се наричат политиките на БСП леви, хем да защитава хората, за които дори козметичните помощи, обещани от Орешарски, означават хляб на масата.
Затова и в момента по-скоро е трудно да се очаква твърде много от новата левица. Поставени между чука и наковалнята, нейните симпатизанти по-скоро пропуснаха момента на тези протести да се обявят категорично срещу БСП. Ще е интересно да видим какво ще се случи през зимата, защото и тогава протести ще има. Притеснителното е, обаче, че ако и тогава левицата се окаже в патово състояние, е много възможно крайнодесни сили да се възползват от политическия вакуум. А нека не забравяме, че за разлика от жалките общо 5% на Реформаторския блок, расистката, консервативна и националистическа десница взе общо 13% на последните избори.
