от Ерик Фасен
Антирасизмът повече не може да се ограничава до борбата срещу расизма от едно време. Още през 1980-те години се наложи да обърнем внимание на един расизъм, който е повече културен, отколкото биологически. От тогава насетне стана необходимо да си даваме сметка и за расови дискриминации, чийто системен характер не може да бъде сведен до расистката идеология или пък до някаква преднамерена дискриминация. Днес е налице нещо повече. Трябва да признаем, че са в ход политики на расово белязване. Вече не можем да се борим срещу идеологическия расизъм и расовите дискриминации без да оспорваме не само бездействието на публичните власти, но и техните действия – както онова, което те вършат, така и онова, което не вършат.
Понастоящем „ромският въпрос“ разкрива по най-брутален начин тази политика на расово белязване. Отговорните лица на национално и на местно ниво настояват, че откликват на народни искания, все едно държавният расизъм бива оторизиран от расизма, който се предполага, че идва от „местните“. В действителност обаче вторият расизъм се подхранва от първия. От Никола Саркози до Мануел Валс, чак до представителите в местната власт, принадлежащи на едно или друго мнозинство, различни пожарникари пиромани се правят, че гасят пожара, който преди това са запалили и подклаждали с думите си. Понеже радикалната чуждост, приписвана на ромите, които идват от Румъния и България, е преди всичко ефект от радикално различното третиране, на което те са подложени.
Под булото на т. нар. „преходни мерки“, ние ги изключваме от пазара на труда, само за да ги обвиним след това, че скитат и крадат; продължаваме да ги лишаваме от най-елементарни хигиенни условия, като отказваме събирането на отпадъци в бидонвилите, за да можем след това да ги упрекнем по-успешно… в липса на хигиена; в противоречие с правото, продължаваме да пречим тези европейски граждани да бъдат включени в избирателните списъци; твърде често не допускаме техните деца в училище, използвайки като претекст техния мним номадски живот, който се превръща в реалност само по силата на постоянните експулсирания, които винаги успяват да ги прогонят само малко по-далече.
Ето по такъв начин произвеждаме едно предполагаемо „културно“ различие, което на свой ред оправдава третирането на ромите така, сякаш имат различна природа. Всичко това, разбира се, няма нищо общо с биологията, но пък има общо с политиката, която произвежда това различие. Накратко, иде реч чисто и просто за една политика на расата.
Но не става дума само за ромите. Всъщност този краен пример ясно разкрива ролята на представителите от всички части на политическия спектър за възхода на „расовия въпрос“ в широкия смисъл на думата. Конституирането на имиграцията като „проблем“ отдавна е довело до закрепостяването на част от французите – които възприемаме като „рожби на имиграцията“ – към онова, което по всеобщо съгласие се нарича „интеграция“, като по този начин в крайна сметка ги подлагаме на противоречиви изисквания. Ето защо не трябва да се учудваме, когато онези, които обозначаваме като различни, след това са третирани като неравни: в днешната расова дискриминация, която е приела структурни измерения, залогът вече не е националността, а (реалният или предполагаем) произход.
Тази политическа логика не се ограничава до имиграцията, а засяга и ислямофобията. Наистина, политиките на подозрението не спират да се втвърдяват по отношение на исляма, който във Франция и в Европа винаги е бил виждан като религия с „чужд произход“. Така че тази проблематика на „произхода“ не е запазена марка на крайната десница. Разбира се, че можем да я открием вдясно; но също и у някои политици, които въпреки това все още продължават да твърдят, че са леви. Това означава, че в момент, когато крайната десница без колебание се позовава на светските ценности, за да се окичи с демократичните добродетели, универсалистката реторика вече не е достатъчна, за да се борим срещу расизма. От нейната идеологическа обърканост бива обладан и самият антирасизъм: така например от крайната десница бе заето понятието за „расизъм срещу белите“, сякаш отношенията на господство могат да бъдат произволно преобръщани – или с други думи, сякаш расизмът е нещо индивидуално, а не структурно.
Ето защо, за да можем да се противопоставим на нарастващото объркване, трябва категорично да признаем структуриращата роля на онези политики, които имат за свой ефект расовото белязване на цели сегменти от населението, като ги затварят в чуждостта на бидонвилите и гетата – били те реални или символни – и с това правят невъзможно да мислим расовото белязване. Следователно, необходимо условие да бъде проумяна тази ирационалност е разбирането за расизма да бъде реполитизирано. Икономическата криза съвсем не обяснява възхода на популизмите; в действителност те са подклаждани от неолибералните политики. Така производството на „изкупителни жертви“ не е спонтанен ефект от несигурните материални условия на народните класи, а предполага организирано политическо действие за трансформиране на народния гняв срещу икономическите елити в идентичностна неприязън към постоянно променящите се „други“.
И тъй като вече не могат да предложат на „народа“ привилегии, му предлагат „бяла“ идентичност. В такъв случай, политиката на расата, която се води спрямо ромите, е симптоматична за политиките на расово белязване не само на „тях“ – всички онези визирани „други“ – но и на „нас“, регистрираните като бели. Време е да се мобилизираме не само срещу расизма и расовите дискриминации, но и срещу политиките на расово белязване, които са неговият скрит двигател.
Превод от френски: Момчил Христов
