Рая Апостолова
На 21 октомври в Мюнхен, Германия, група от около 30 български имигранти са наблъскани в eдин заден двор от 20 полицаи от Финансова полиция (Finanzkontrolle Schwarzarbeit). Инцидентът се случва в района около Централната ЖП гара, където мнозина се опитват да си намерят работа като надничари, принудени да го правят по ъглите поради строгите регулации на „трудовия пазар“. Тогава започва и двучасовото сплашване. Имената на хората се записват в списъци. Постоянно им се припомня, че нямат право да работят. Някои от тях са принудени да подпишат документ, чието съдържание не разбират и не им е дадено копие от него. Но най-притеснителното действие се случва момент преди групата да бъде разпусната: българите са принудени да си сложат пластмасови зелени гривни, като им е обяснено, че това ще предотврати повторна проверка от страна на полицията. Хората в групата заключават, че носенето на тези гривни е задължително. И така, на 21 октомври, 30 български работници са белязани от мюнхенската ФП. На следващия ден можеха да бъдат видяни маркирани български мигранти, шляещи се в района. Не сваляха гривните от притеснение, че в тях може да има чипове, които следят движението им. Както се оказа, чипове няма, а гривните могат лесно да се срежат. Но срамът, унижението и гневът, които неизбежно съпътстват едно такова зверство, са чипът, който следи всички нас.
Забраната за достъп до „пазара на труда“ в Германия ще падне на 1 януари 2014 г.. Дотогава, българските и румънските работници са изключени от свободния достъп до пазара на труда и се нуждаят от разрешение за работа, което не се придобива лесно. Вместо това, тези хора разчитат на „великодушието“ на своите работодатели, за да подпишат договори с тях, или пък често прибягват до практикуването на т.нар. „самостоятелна заетост“. Останалите са обявени за „нелегални“ работници. Но границата между „легалност“ и „нелегалност“ не е така ясно очертана, както можем да си представим. Някои хоралесно могат да попаднат обратно във втората категория и така да се превърнат в още по-лесна мишена за „проверки“ и сплашване. Често, заради натрупването на формуляри, които трябва да се попълват всеки месец на език, който не разбират, и почти без свободно време, защото нямат сигурна работа, така наречените самостоятелно заети се превръщат в „нелегални“ работници, без дори да разберат. Тази експлоататорска практика превръща публичното говорене в окачествяването на „източноевропейските работници“ като „фалшиви самостоятелно заети лица“.
Само преди два месеца местният бизнес около „черния трудов пазар“ подава молба до мюнхенската община срещу „източноевропейските работници“ и изисква вземането на строги мерки срещу „замърсяването“ на района. „Жителите и бизнесът“ пишат до общината, че „има[т] право на хуманен и цивилозван живот и работна среда“ и изискват „съгласувани, последователни и устойчиви контрамерки от социалните институции и полицията“. Ханс Петер Ул, депутат от баварския Християнски Социален Съюз (CSU), посреща с отворени обятия жалбата и обещава тежки мерки срещу „нелегалните“ работници. Те ще са следствие на опита на „местните жители и бизнес“ за изчистване на социалното тяло, безкрайната стигматизация на Другия и, не на последно място, цялостната битка за капитала, наместил се удобно върху собствените му обекти. След молбата, сплашванията и открито расистките действия се увеличават значително. „Проверки“ има по няколко пъти на ден. Според разкази на очевидци, полицаите разпространяват слухове, че ако хора са заловени да работят „нелегално“, то ще им бъде забранено да работят за три години или ще бъдат глобени с 1000 евро. А ако не си платят глобата: затвор. Тези техники за сплашване успяват да накарат много хора да се върнат в България, а други да обмислят този вариант. Както и ме попитаха: „Какво да правя тук без работа? Казаха ми, че няма да има прошка следващия път.“
Мюнхенската полиция отговори на свирепите критики, отправени от инициатива за подкрепа на българските работници, като обяви, че зелените гривни целяли предотвратяването на повторни проверки на хората и че полицаите просто са се опитвали да обяснят на българските работници техните права и задължения. Според шефа на полицията, българите не са задължени да носят гривните и са могли да ги свалят веднага след акцията. Повече от ясно е, че хвърлят прах в очите ни. Естествено, ако някой си свали гривната, веднага ще бъде подложен/а на „втора“ проверка на следващия ден или още в следващия час. Но още по-притеснително е говоренето за права в тази ситуация. Сякаш е фройдистка грешка, при която репресията се изрича като право: „Маркирам ви с тази гривна, но всъщност искам да ви обясня за вашите права на език, който не разбирате“. Ние сме свикнали с това говорене за права, особено в случаите, свързани със „субекта в излишък“, както можем да го открием в трудовия мигрант и бежанеца. Сега даваме гражданство на мъртви африканци и маркираме трудовите мигранти със симпатични гривнички. С толкова права наоколо, човек се чуди защо все още има Варвари, които скитат по улиците на Европа? Често чуваме да се говори за права, когато става въпрос за субекта-мигрант: най-популярните права са „правото да останеш“ и „правото да си тръгнеш“. С толкова много права наоколо , започва да ти се вие свят и да се чудиш, дали Клаш не са пророците от епохата преди мигрантската какафония: Should I stay, or should I go?
Вече съм писала за целия политически спектакъл, който преследва европейското пространство на (не)свобода на движение и експлоатацията на мигрантския труд, като заключен в либералното говорене за свобода. „Българският” работник-мигрант бе превърнат в заложник и след гласуването на мораториума върху закупуването на селскостопанска земя от чужденци, коeто беше разчетено като „антиевропейски” и „антицивилизован” акт. Това даде повод на Шантал Хюс да призове европейските структури да заемат обща позиция срещу вота на българския парламент и да удължат забраната за постоянна работа на български граждани, намиращи се в ЕС. И въпреки че ни се иска да повярваме, че една такава заплаха е просто плод на празни приказки, които целят преразглеждането на мораториума, европейското пространство продължава да бъде разкъсвано от класов расизъм, който задълбочава социалните напрежения и поляризация. Постоянно нарастващата пропаст (видима по улиците на Мюнхен) между, от една страна, обещаното „равенство” за всички „европейски” работници и, от друга страна, голата реалност е по-очевидна от всякога.
Превод от английски: Мадлен Николова
