Октомврийската революция днес

Залогът опира не само до наследството на Октомври 1917 г., а и до надеждата, че някога нещата ще могат да бъдат радикално различни.

Преди 350 години, през късния октомври или ранния ноември на 1667 г., излиза великата епическа поема на Джон Милтън, „Изгубеният рай”. Милтън създава съчинението на своя живот след краха на революционното начинание, на което е бил посветил всичките си сили. Въоръжен с теологическите аргументи на радикалната Реформация, той още отрано се е впуснал в идейните борби на размириците, които ще доведат до Английската революция. Памфлетите му въздигат идеите за индивидуалната свобода, равенството, народното управление и правото на бунт. Те се обявяват срещу всяка установена църква и срещу претенцията за божествено право на кралете. Защитил екзекуцията на Чарлз I, Милтън в продължение на 11 години служи като началник на отдела по вътрешна и международна пропаганда на Кромуеловата република. Още рано в изпълнението на тази повинност той ослепява напълно. През 1660 г. идва реставрацията.

Няколко месеца преди публикуването на Изгубеният рай, през април 1667 г., Милтън продава правата върху книгата на печатаря Самюъл Симънс за 5 паунда. Документът е най-ранният запазен подобен договор и става знаков за развитието на авторското право. В един от често цитираните пасажи от „Теории на принадената стойност”, Карл Маркс привежда случката, за да илюстрира разликата между производителен и непроизводителен труд.^[1]Съчинения, т. 26.1, София: Изд. на БКП, 1970, Приложение 12д, с. 397. Трудът на Милтън е непроизводителен – от гледна точка на капиталистическия начин на производство. За съвременната икономическа теория неговата стойност клони към нула, тъй като създаването и размножаването на продукта са почти безплатни; печалбата, реализирана от притежателя на правата, се определя като вид рента.

За трите и половина века от сключването на договора между Милтън и Симънс, светът беше завладян от тотална самовъзпроизвеждаща се система за създаване на стойност. Нейният механизъм почива върху въздигането на частната собственост в абсолютен разпоредител за всички човешки отношения – икономически, правни, обществени, дори лични. Скорошните изследвания на икономисти от различни (не-марксистки) школи, като Тома Пикети и Джоузеф Стиглиц,^[2]Пикети, Т. – „Капиталът. XXI век”, София: Изток-Запад, 2018; Стиглиц, Дж. – „Цената на неравенството”, София: … Continue reading хвърлиха нова светлина върху механизмите, посредством които тази система продължава структурно да създава задълбочаващо се неравенство по цял свят. Днес те опират не само до експлоатацията на труда, а и до високите нива на извличане на разнообразни видове рента. Майкъл Харт и други привлякоха внимание върху водещата роля, която авторското право започна да играе в тези най-нови развития.^[3]Харт, М. – „Общото в комунизма” в Кърков, Н. и С. Панайотов (съст.) – „Автономизъм и марксизъм”, София: Анарес, … Continue reading Капиталът на XXI в. продължава по нови начини да концентрира стойност, без това да има за резултат съответно по-големи блага за трудещите се – противно на онова, в което не се уморяват да ни убеждават апологетите на капитализма.

Най-решителният и мащабен удар, устремен да разруши цялата тази система, остава избухналата преди 100 г. Велика октомврийска социалистическа революция. Подобно на Английската революция от средата на XVII в., тя – изглежда – е претърпяла провал.

Всеки опит да осмислим какво може да ни каже Октомврийската революция днес е длъжен да отчете този (привиден) провал. Но за какъв точно провал иде реч, може да стане ясно, ако си дадем сметка какво представлява това „днес”. То е белязано от още една голяма годишнина. 200 години след избухването на Френската революция през 1789 г., т.нар. Източен блок се разпада.

Призоваването на това случайно съвпадение не е произволно. В определен смисъл провалът на Октомврийската революция, отзнаменуван през 1989 г., е провал и на Френската. Събитията, които някои побързаха да нарекат „нежна революция”, в крайна сметка донесоха отслабването и дори обезсмислянето на всяка идея за радикална промяна. Една последна революция, довела до края на всички революции и по този начин постигнала онова самоизличаване, което не успя да постигне постепенно отмиращата държава на съветите, очертана от Ленин през ’17-а.

Днешната идеология е антиреволюционна, или поне такъв е доминиращият дух на времето. Всичко върви повече или по-малко както трябва – нещата следват своя естествен ход. Идеята за рязък поврат е доказала своята непригодност, своята чудовищност. Ако изобщо можем да говорим за предстояща революция, то тя ще дойде технологично или технократски.

Не е нужно да мислим всичко това през прословутия „край на историята” на Франсис Фукуяма: той дава изострена формулировка на едно по-общо настроение. Сред разноликите източници за неговия идеологически генезис, образцово въздействие имат изследванията на историка Франсоа Фюре. Макар че последователно се аргументира срещу марксистката интерпретация на Френската революция, Фюре същевременно настоява на определена приемственост между нея и Октомврийската. Така, за него крахът на социалистическата система става крах и на част от залозите на френските революционери. Идеята за социално равенство, зародила се сред най-радикалните крила във Франция, има пряко влияние върху събитията в Русия, но в интерпретацията на Фюре тя се оказва една лоша илюзия, мотивирала тъкмо най-големите кръвопролития: между якобинския и болшевишкия терор има пряка връзка. Съществените, трайни постижения на 1789-а не се изразяват в радикализма, а в утвърждаването на съвременната държава с формалното равенство на нейните граждани – процес, зародил се още в недрата на Стария режим.^[4]На български вж. Фюре, Фр. – „Да мислим Френската революция, София: Критика и хуманизъм, 1995, с. 13-40, 97-106; по … Continue reading С други думи, по своето позитивно значение Френската революция не е чак толкова революционна, колкото изглежда.

Нов вариант на една стара консервативна стратегия. Сред аргументите на Едмънд Бърк, целящи да разколебаят френския революционен ентусиазъм, обхванал неговите съпартийци, радикалните виги, е следният: Предполагаемото английско революционно наследство, Славната революция (разрешила по по-умерен начин противоречията от Гражданската война) не е никаква революция, а по-скоро реформа, надгражаща естествено развилата се през вековете британска конституция. Обобщаването на този ход открива път към отрицанието, че изобщо е възможна някаква смислена промяна, която може сериозно да бъде наречена „революционна”. Различни негови варианти днес изникват навсякъде около нас.

Затова нека повторя: днес залогът е по-голям. Той опира не само до наследството на Октомври, а и до надеждата, че някога нещата ще могат да бъдат рязко различни.

Неотдавна Иван Кръстев отбеляза, че повсеместното усещане за безалтернативност след рухването на двуполюсния свят по един малко парадоксален начин поражда негодувание. Ако преди обществата и отделните хора са имали поне възможността да избират между два обществени модела (независимо колко справедлив е всеки един от тях), то днес те са осъдени да се приближават до един идеал, на който така и не могат да отговорят изцяло. При все това обаче Кръстев допусна, че „2017 би могла да стане революционна година подобно на 1917”. Но според него това би било (отново парадоксално) една революция на реакцията срещу 1989, движена от новото анти-либерално дясно.

Наистина, пред очите си виждаме глобално надигане на националистически настроения и дори на реабилитиране на фашизма. Но си струва да се запитаме доколко те са плод не само на крайното дясно, но и на днешния политически и идеологически мейнстрийм.

След краха на социализма на Изток свидетели станахме на бързото демонтиране на социалните държави на Запад. В някакъв смисъл – разбираемо, защото там те се бяха развили в отговор на социалните завоевания в социалистическите общества. Идеята за социална справедливост, наследена от Френската революция и доведена напред от Октомврийската, е подложена на повсеместна атака. Но и другото голямо завоевание след 1789-а – формалното политическо равенство – среща своите противници. Надигат се гласове в полза на различни форми на ограничаване на права, вкл. избирателни. Други гласове се заемат да твърдят, че „истински” граждани са онези, които са „граждански активни” – в определена посока. Нещо подобно видяхме тук по време на втората вълна протести от 2013 г., но това не е само българско явление.

„Посткомунизмът” се проявява като новия висш стадий на капитализма. Стадий, в който капиталът е станал още по-олигархично концентриран и рентиерски. И в който, за разлика от онзи в края на XIX и началото на XX в., капиталът затова може да си позволи да не разширява правата на трудещите се, за да смекчи техния напор към бунт, а напротив – да ги ограничава.

Наред с това, в този стадий хипотезата на Самюъл Хънтингтън за предстоящ „сбълсък на цивилизациите” е на път да се превърне в самосбъдващо се пророчество – не на последно място, защото предлага лесносмилаемо, стародавно обяснение на съвременните конфликти. Прясно свидетелство за това са събитията в Украйна. Скоро след тях станахме свидетели на световна „украинизация”. Мнозина сред либералните елити в Европа, а отскоро и в САЩ, проектират усещането, че над техните страни виси угроза от Русия. За някои от тях в нея по мистериозен начин са вплетени различните съвременни форми на политическото ляво. Такъв е в особена степен случаят в Източна Европа, вкл. разбира се България.

Но Русия днес е твърдо част от световния капитализъм. Неловкото отношение на Путиновия режим към стогодишнината ярко показва, че между него и лявото не може да има нищо общо. На 7 ноември тази година руската държава традиционно чества не друго, а годишнината – 76-а – от военния парад, с който през 1941 г. Червената армия се отправя на Великата отечествена война. Министърът на културата Медински – историк, нарочен да отговаря за държавната позиция по въпроса –  нарече революцията „исторически срив”. През февруари патриарх Кирил я обяви за „огромно престъпление”. Съвсем наскоро президентът Путин, съвсем в духа на съвременния цайтгайст, се изказа против екстремизма на революционерите и в подкрепа на еволюционното развитие на обществата. Путин и западните десни стоят на едни и същи позиции. Но за западните политици и идеолози раздухването на „руската заплаха” изглежда като удобен начин за дискредитиране на левицата и за туширане на социалните недоволства. Оставям отворен въпроса кой на кого е „полезен идиот” в тази ситуация.

Във великодържавната идеология, проектирана от днешната руска власт, годините, непосредствено следващи 1917, са злощастна флуктуация, заплашила, но в крайна сметка не успяла да наруши плавния ход на страната: от царско време, през възстановяването на държавността при Йосиф Сталин, та до нейния нов „подем” при Владимир Путин. С този разказ и Путиновият режим на свой ред се надява да сподави социалните недоволства в една страна, която подобно на България е разкъсвана от нива на неравенство, многократно надвишаващи тези от нейния социалистически период.

Какво да се прави в тази ситуация? Една от задачите в настоящото антиреволюционно време е проста и скромна: задачата да припомняме. Социалните и правови постижения са плод не само на просвещение и реформи, а и на насилствени борби за права. Това са работническите борби на XIX в., които кулминират в Октомврийската революция, обявила се за „мир, земя и хляб” за всички, обезглавила ретроградната руска монархия и издигнала лозунга за освобождение на всички народи по света.

Един реално протекъл процес, а не поредица стихийни избухвания, опитващи се да преобърнат нещата наопаки. Затова и Маркс, и Ленин употребяват думата „революция”, за да обозначат не само някакво еднократно събитие с колосални и катаклизмични размери, а и процесите, трансформиращи издълбоко обществата. Както отбелязва Петър-Емил Митев, второто, „дълго” понятие за революция не противоречи по необходимост на идеята за реформа. Целенасочено предизвиканият взрив може да бъде успешен, когато улови и впрегне обществените процеси. Затова и „последователният поток на бавното мислене носи в себе си потенциала на аритмичното късо съединение на революцията”.

Ако държим на обществения и политическия универализъм, завещан ни поне като идея от Юли 1789 и Октомври 1917, струва си да се грижим да поддържаме политическото въображение отворено. От днешната наша перспектива лесно се откроява онова, което различните прояви на модерното революционно съзнание споделят, и което липсва сега. Това е универсалисткият стремеж към свобода, заедно с решимостта той да бъде проведен, ако трябва и със сила. Но при ясното съзнание за отворения край на подобно начинание: при приемането на радикалната възможност за провал тук и сега.

Напоследък сила доби една „трагическа” интерпретация на събитията след Октомври. При широката народна мобилизация, трудно е било Февруари 1917 да не се радикализира в социалистическа посока. Но обстоятелствата на гражданската война, външната агресия и потребността да се овладее отново огромната територия отложили същинското въвеждане на власт отдолу, през съветите. Изостаналостта на Русия и осуетената революция в други страни направила още по-трудно непосредственото осъществяване на общество според дълбоко демократичния замисъл на Лениновата програмна книга от август, „Държавата и революцията”. Вместо отделната от обществото държава да започне да отмира, при Сталин суровата диктатура на пролетариата бързо се изродила в брутална диктатура на бюркрацията.

Длъжни сме да мислим причините за този ход на събитията и с това – да търсим негови алтернативи. Но такова изследване ще позволи и по-ведър поглед към временния провал. Защото това, че дадена възможност не е била реализирана, далеч не показва, че то се е случило по необходимост. Напротив: силата, с която тази възможност е била актуална, свидетелства за живия потенциал за промяна.

В една статия, насочена към френските социалисти, Фридрих Енгелс им напомня, че революционната традиция е по-богата, отколкото те си мислят: „не бива да забравяме Милтън – първия защитник на цареубийствoто”, пише той.^[5]Съчинения, т. 42, София: Изд. на БКП, 1983, с. 356. След провала на Републиката, Милтън не отстъпва от политическите си идеи и не се поколебава да разгърне някои от тях в „Изгубеният рай”. Последната му голяма поетическа творба, „Поборникът Самсон”, е песен за революционното насилие: осъден на принудителен механичен труд, ослепелият герой в последен изблик на сила събаря зданието на потисническата власт. Милтън променя старозаветното предание – Самсон избива само големците, а простият народ остава невредим.

На едно място Тери Игълтън привижда нов аналог на „Изгубеният рай” в „Предадената революция” (1937) на Лев Троцки – книга, запазила наследството на Ленин живо сред световната анти-сталинистка левица. По-рано, в „Терор и революция” (1920) – полемика срещу големия социалдемократ-реформист Карл Кауцки – Троцки се връща към цялата революционна история, за да покаже, че макар употребата на сила да е необходим елемент в една революция, само конкретните обстоятелства могат да определят нейната степен.^[6]„Самата буржоазия овладя властта с въстание и я скрепи по пътя на гражданската война. В епохи на мир тя … Continue reading Често насилието е толкова по-голямо, колкото по-всеобхватно въстава подлаганият на репресии народ: тук Троцки припомня и Английската революция, отписвана от буржоазните историографи като бунт на тълпата. Няколко години по-късно той пише, че основната задача на английските прогресивни историци в това да бранят нейното наследство^[7]Да не забравяме, че това не е просто „буржоазна” революция, а в нея присъстват и радикални течения, т.нар. … Continue reading и говори за Ленин като за „пролетарския Кромуел на XX в.”, а за Кромуел – като за фигура, в която Лутер се среща с Робеспиер. Ако се върнем към Милтън, лесно може да се проследи прогресивното наследство на неговите идеи, през Уилям Блейк и Пърси Шели, та до тазгодишната кампания на Лейбъристката партия.

Лявото се надига и търси своите нови пътища. Повторното актуализиране на освободителния потенциал от минали моменти, за които настоящата мисъл не желае да си спомня, разчиства идеологическите плевели в полето. Това не е призоваване на призраци, за каквото ни предупреждаваше Маркс.^[8]В „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт”, Съчинения, т. 8, София: Изд. на БКП, 1959, с. 117-120. След унинието на политическото въображение в края на XX, социалната революция на XXI в. може да почерпи своята поезия от бъдещето, само минавайки през миналото. Но не като го възвеличава или като се предрешава в него, а като види там вплетени в едно случайността на провала и силата на възможността.

Скандална си остава позицията, която Имануел Кант заема спрямо разгарящата се пред очите му Френска революция. Отмахвайки вайканията за якобинския терор, миролюбивият философ вижда в Революцията поличбен знак, че човечеството върви напред и че универсално освобождение предстои. По неговите думи това остава така дори при отворената възможност за провал, какъвто вещаят тогавашните политически експерти. Защото „описаното събитие е толкова велико, толкова силно вплетено в интересите на човечеството, а влиянието му по всички части на света е толкова разпространено”, че то няма да остане в забвение, а – напротив – ще дава сили за нови опити.[9] Разбира се, същите думи можем да отнесем и към Октомврийската революция.

Стогодишнината на Революцията беше отбелязана, а нейното противоречиво наследство – дискутирано по всевъзможни форуми из целия свят. Не същото можем да кажем за България. Мнозина вероятно биха намерили в това поредния белег на някаква наша изостаналост. Съществува обаче и друга възможност. Може би страни като България са новият своеобразен „антиреволюционен авангард”. Може би тяхното днешно развитие сочи пътя напред към глобално задълбочаващо се неравенство и несвобода. От нашия избор също зависи коя от двете възможности ще бъде поета.

Текстът беше представен като доклад на конференцията „Реформация и революция”, СУ „Св. Кл. Охридски”, 17-18 ноември 2017 г.