Изказване нa Хурия Бутелджа в Дома на литературата в Осло на 3 март 2015 г., в рамките на конференцията „Малцинства, национализъм и национални държави“.
Източник
Като начало бих искала да припомня, че съвестта на французите е здраво структурирана около паметта за еврейския геноцид, обикновено наричан „Шоа“, и че тази съвест представлява гръбначния стълб на френския антирасизъм.
На първо време, ще обърна внимание на различни държавни лапсуси, както аз ги наричам, които показват несъзнавани истини. Ето три от тях:
1. Първият бе произнесен от Реймон Бар на 3 октомври 1980 година. Бомба убива трима души пред синагогата на улица „Коперник“ в Париж и министър-председателят съобщава за „отвратителен атентат, който целял да удари израелтяните, отиващи в синагогата, и покосил невинни французи, пресичащи улица ‚Коперник‘“. Така според министър-председателя „израелтяните“ не са французи, тъй като са противопоставени на „невинните французи“.
2. Вторият лапсус бе направен от президента Жак Ширак по време на неговата реч от 14 юли 2004 г.: „Живеем във време, когато проявите на расизъм заплашват нашите еврейски и мюсюлмански съграждани, а понякога и просто френски граждани“. Заедно с мюсюлманите, тук евреите също са разграничени от френското национално тяло.
3. Третият лапсус бе произнесен миналата седмица [февруари 2015 г.] от Франсоа Оланд, няколко дни след поругаването на едно еврейско гробище. В своята реч по време на вечерята на Представителния съвет на еврейските институции във Франция [CRIF] той каза: „Миналата седмица бях в Сар-Юнион, в гробището, унищожено от младите гимназисти, автохтонни французи, както казват“. Когато президентът използва израза „автохтонни французи“, той обозначава единствено белите християни (каквито всъщност бяха извършителите на престъплението) и изключва от автохтонността както мюсюлманите, така и евреите.Тези лапсуси издават истини за френската държава. Въпреки че след Втората световна война националният разказ постепенно се пренастрои и от двайсет години насам, вече се говори за „юдео-християнска цивилизация“, категорията „евреи“ все още не представлява пълноценна и легитимна част от тялото на нацията и от неговата идентичност. Франция си остава първородната дъщеря на Църквата. За да бъда част от легитимното тяло на нацията, трябва да отговарям на три критерия: да съм от европейски произход, християнка (без значение вярваща или не, практикуваща или не) и с бяла кожа. Например: ако съм християнка с ливански произход или съм с бяла кожа, но туркиня, не съм бяла. Трябва да съчетаваме в себе си и трите качества, за да бъдем наистина бели и следователно истински французи.
Дръжте в съзнанието си тези предварителни думи, ще се върна към тях по-нататък; а сега да преминем към темата на дебата: „Малцинства, национализъм и национални държави“.
На 7 януари в сърцето на френската столица се случиха престъпни и зрелищни атентати, които изтребиха редакцията на Шарли Ебдо и доведоха до смъртта на трима млади евреи в един супермаркет за кашер.
От върховете на държавата първоначално се стремяха да възстановят спокойствието. Държавата трябваше непременно да предотврати задълбочаването на ситуацията и по тази причина с охота насърчи една политика на свещено обединение около „ценностите на Републиката“ и по-точно на Запада. С някои изключения, повечето от политическите формации последваха примера, а духът на историческата манифестация от 11 януари 2015 г. събра заедно представителите на големите западни нации и дори на НАТО. Като втора стъпка, френската държава засили своето законодателство и апарата си за сигурност срещу мюсюлманската общност. За да осигури тази мисия, тя прибягна до три от най-важните си министерства: на вътрешните работи, на правосъдието и на националното образование. Трите министерства съгласуваха своите компетенции, за да подсилят репресивния апарат срещу предполагаемите мюсюлмани, които вкупом бяха разглеждани като склонни към джихадизъм. Това бе извършено със съдействието на голям брой социални актьори.
Какво е положението на лявата левица, която се простира от Лявата партия (Parti de gauche) и Новата антикапиталистическа партия (Nouveau parti anticapitaliste), през Зелените, до комунистическата партия? Нека припомним, че по отношение на антирасистките въпроси тази левица е:
– от една страна, дълбоко проникната от паметта за еврейския геноцид и опустошенията на антисемитизма. Като цяло и с необходимите нюанси, тази левица е антифашистка.
– от друга страна, исторически тя е антирасистка и до голяма степен антиколониална, отново с необходимите нюанси. Ето защо, тя като цяло е благоразположена към борбата с расизма, насочен към чернокожи, араби и роми. Характеристика на този антирасизъм обаче е, че той е абстрактен и морализаторски. Той не схваща расизма като структурен и произвеждащ неофициални статусни категории като „бели“ и „небели“, към които държавата разпределя икономическа, политическа и символна власт по неравен начин. Така расизмът не бива определян като система от привилегии и това го изпразва от всякакво политическо измерение. За голяма част от лявата левица расизмът си остава дело на крайната десница. А това, разбира се, оневинява тази левица, пречи й да види, че републиканският расизъм я пронизва, и така тя не може да извърши собственото си aggiornamento.
Това обяснява и нейното безпокойство по време на атентатите. Нека обясня:
– убийците бяха мюсюлмани. Те са част от група, която левицата си е поставила за цел да защитава. Група, която е доминирана, експлоатирана, стъпкана социално и расово, група, която представлява общност по съдба и по ситуация на съществуване.
– но тези убийци атакуваха друга общност по съдба: евреите. А те са нещо повече, те са общност, през която левицата постепенно изгради наново своята хуманистка съвест.
Така левицата се оказва пред мъчна дилема. Тя трябва да осъди т. нар. антисемитизъм на крайните квартали, тъй като институционалната левица, десницата и крайната десница я обвиняват, че отрича неговото съществуване, и в същото време трябва да продължава своята морална и политическа мисия да подкрепя бедните и експлоатираните. Тук е необходимо да направим уточнението, че тази левица е пронизана от едно значимо разцепление между:
– онази част от левицата, която отказва да признае ислямофобията като расизъм. Тя има преимущество пред другата, тъй като решава своята дилема чрез самото отхвърляне на ислямофобията.
– частта от левицата, която става все по-важна и започва да признава ислямофобията. Тук ни интересува тъкмо това течение.
Тази левица решава своята дилема с един реторически пирует и създава фалшиви симетрии: тя отхвърля с един и същи жест И ислямофобията, И антисемитизма. Тя прибягва до този лесен трик с една единствена цел: така се изплъзва от фундаменталните въпроси, за да избегне дразнещите въпроси, а избягва дразнещите въпроси, за да спаси бялата левица. Нека обясня.
Аз не принадлежа към бялата левица и говоря от деколониална гледна точка; оттук твърдя, че в това приравняване на ислямофобия и антисемитизъм е налице мъртъв ъгъл:
Важно е да идентифицираме мястото на производство на расизъм: империалистическата национална държава. Структурният расизъм не може да бъде разбран, ако преди това не се разбере най-вече природата на отношенията между Севера и Юга и световното расиализиране на човечеството за целите на империалистическата експлоатация. С други думи, не можем да разберем ислямофобията, ако не разберем войната в Афганистан и Ирак, също както не можем да разберем негрофобията, ако не разберем „Франсафрик“ и системата на Френските отвъдморски територии и департаменти [DOM-TOM]. Заедно с това, не можем да разберем републиканския расизъм, ако не разберем, че за оцеляването на националната държава е необходимо да се издигне тяло от привилегировани – белите, и властта и богатството са разпределяни най-вече според расови критерии. С други думи, трябва да се разбере съществуването на „заплатата на белостта“. Само когато разберем тази механика, ще можем да разгърнем ефикасна политика. Днес левицата, която е убедена в необходимостта от борбата срещу ислямофобията, все още не е напълно подготвена да схване дълбинната логика на държавния расизъм. В този смисъл, мобилизацията срещу мерките за сигурност, които се прицелват в мюсюлманите, е значителна крачка напред, която трябва да бъде отчетена.
Но въпросът, който поставям тук като деколониална активистка, е следният: защо тази левица държи да асоциира борбата срещу ислямофобията с борбата срещу антисемитизма? Що се отнася до мен, аз нямам принципно възражение срещу това, при условие че и тук бъде приложена същата методология, както в случая с ислямофобията, расизма срещу чернокожите и расизма срещу ромите: т.е. да бъде идентифицирано мястото на производство на антисемитизъм. А тази левица старателно се пази да го направи.
На пръв поглед, мястото на производство на антисемитизъм не е държавата. Евреите във Франция не са дискриминирани по отношение на труд и жилище, не са преследвани от полицията и не са обект на широка антисемитска пропаганда от страна на медиите. Но ако антисемитизмът не идва от държавата, откъде идва тогава? Наистина, във Франция има антисемитски партии и това е най-вече Националният фронт, който си остава до голяма степен антисемитска партия, въпреки че се стреми скрие своята дълбинна същност. Има и неонацистки и идентитарни групи, които са отявлено антисемитски и вербуват вандали на еврейски гробища. Но моят въпрос продължава да стои без отговор: това ли са местата на производство на антисемитизъм? Що се отнася до мен, аз не го вярвам. Вярвам, напротив, че те извличат кохерентността на своя антисемитизъм от самото съществуване на националната държава, основана върху бялата и християнска идея.
В такъв случай, ако местата на производство на антисемитизъм не са нито крайната десница, нито държавата, къде тогава се произвежда той?
От няколко години насам е особено примамливо да се твърди, че антисемитизмът се произвежда в крайните квартали? Ето примерите: Мохамед Мера, Меди Немуш, Амеди Кулибали. И тримата целенасочено убиха евреи. Нека споменем и примера с Диудоне, чернокожият комик, който е много близък с Ален Сорал, активист на крайната десница и крайно враждебен към евреите. Пред тази нова реалност левицата изпитва огромно безпокойство. Как да води своята историческа борба срещу кръвожадния звяр и да продължи да защитава потиснатите, които малко или много съучастват във „възраждането“ на антисемитизма? Но нейното безпокойство е още по-голямо, тъй като тя е напълно неспособна да идентифицира точното място на производство на този „нов антисемитизъм“. Как би могла да обвини безразборно мюсюлманската общност в това, без самата тя да стане расистка? И как би могла да разобличи крайните квартали, без да затъне в най-дебелашки амалгами? Наистина, за разлика от крайнодесните групи, при които това е търсен ефект, крайните квартали не са хомогенни политически единици. Ето защо левицата се поддава на лесния изход и избира да не търси структурните причини на ислямофобията И на антисемитизма. Така тя издига кухи и аполитични лозунги, свързвайки борбата срещу ислямофобията с борбата срещу антисемитизма. Ще добавя, че в момента тази позиция се заема от най-радикалната левица. Понеже нерадикалната левица се стреми да назовава, да разграничава, да йерархизира и оттук да привилегирова борбата срещу антиеврейския расизъм, а това, разбира се, е още по-лошо.
Всъщност, радикалната левица радикално отказва да се бори не срещу антисемитизма, а срещу държавния филосемитизъм; и тъкмо тук се намира нейният мъртъв ъгъл. От своя страна, аз настоявам, че ако сменим радикално перспективата, тутакси нещата ще се прояснят. Сартр казваше, че „антисемитизмът създава евреина“. Това все още е вярно и евреинът все така е създаван от антисемитизма, но в неговата филосемитска форма. Тук ще ви върна към онова, което по-горе нарекох държавни лапсуси. Тези лапсуси като цяло означават: ние обичаме евреите, но не чак толкова, и преди всичко щом си стоят на отреденото им място и са колкото се може по-малко евреи.
За какво място иде реч? Струва ми се, че след Втората световна война и поредицата от поражения, които Франция понася от антиколониалната революция, полека-лека и все по-категорично от 1980-те години насам националната държава натоварва евреите с две основни мисии:
– да се превърнат в чистата бяла съвест и да направят от Шоа нова „гражданска религия“, като снемат от нея всяка историчност. Почитането на Шоа се превръща в нещо като уреждане на сметките: държавата плаща дълга си към евреите и така си купува морално достойнство. По този начин обаче тя извършва дискриминация, понеже, инструментализирайки паметта за еврейския геноцид, държавата премълчава паметта за търговията с черни роби и това дразни афро-антилските общности; премълчава колониалната памет и това дразни арабо-мюсюлманските и африканските общности; премълчава паметта за циганския геноцид и това дразни ромските общности. Всичко това създава ресантимент към евреите, които с право са виждани като галениците на Републиката. Тук се намира първият източник на враждебност към евреите от страна на постколониалните субекти.
– да се превърнат в говорители и кавалери на Запада най-вече посредством една друга колониална национална държава – Израел, чиято мисия е да гарантира западните интереси в света. В по-голямата си част евреите са засмукани от ционисткото движение на израелския проект и така се превръщат в съучастници на неговите престъпления, като тези от миналото лято в Газа. В тази връзка ви приканвам да прочетете отличната книга на Ицхак Лаор, Новият европейски филосемитизъм, в която той твърди: „Краката и юмруците принадлежат на Запада, но ние сме неговите ботуши и метални боксове“. Евреите са инструментализирани именно от ционистките движения в полза на интересите на Израел и със съучастието на официалните лица на Франция, които всяка година присъстват на вечерята, давана от CRIF, и се държат към ционистките организации като към свой привилегирован събеседник. Различни еврейски асоциации отхвърлят това поведение на френските власти: така например Френският еврейски съюз за мир [UJFP], Международната антиционистка еврейска мрежа [IJAN] и Друг еврейски глас с право виждат в него опасност за всички евреи по света. Тук е важно да отбележим, че ако много активисти по-рано заявяваха своята класова и интернационална идентичност, днес те се чувстват длъжни да заявят, че са евреи, за да се разграничат от онези, които конфискуват еврейската идентичност за идеологически цели.
Не мога да не ви разкажа историята за едни африкански стрелци, които се оказаха виновни за зверствата в Мароко по време на френската колонизация. Естествено, Франция насила ги е рекрутирала във френската армия и те са извършили тези зверства в нейно име. Изнасилените жени и оцелелите от опустошените села са запомнили, че най-жестоки били сенегалците. Те отслабили омразата на мароканците към белия колонизатор. Струва си да се направи паралел с евреите днес: те са щитовете и стрелците на френската империалистическа политика и на нейната ислямофобска разновидност. Понеже, от една страна, днес те се радват на „позитивно расиализиране“, а от друга, амалгамата между евреи и ционизъм постоянно бива подхранвана, те привличат омразата на париите презрени към себе си и заедно с това опазват расовата инфраструктура на националната държава. Така те опазват бялото тяло. Това е вторият източник на антиеврейския ресантимент, който, както виждате, няма нищо общо с европейския антисемитизъм, въпреки че понякога приема неговите форми.
Така че, ако бъдем антирасисти без остатък и се безпокоим от възхода на крайната десница, която напада преди всичко хора от крайните квартали, ако се безпокоим за съдбата на евреите, които стават мишена на терористични групи, трябва да имаме смелостта да атакуваме настоящите форми на държавен расизъм – ислямофобия, негрофобия и ромофобия, да атакуваме и държавния филосемитизъм, който представлява изтънчена форма на антисемитизма на националната държава.
Последен въпрос: какво пречи на лявата левица да се бори срещу държавния филосемитизъм? Отговарям без заобикалки: това, че самата тя е, с някои изключения, малко или много филосемитска.
Благодаря.
Превод от френски език: Момчил Христов
Изображение: Matadero Madrid
