Равните данъци произвеждат неравенство

от Огнян Касабов и Жана Цонева

Всички в България имаме усещането за дълбока несправедливост. Дали това ще са ниските доходи, мизерните условия на труд, комерсиализираното и все по-недостъпно здравеопазване, некачественото образование, повсеместната корупция или съмнителната съдебна система, всеки от нас има да сподели своя горчив опит. И всички някак знаем, че несправедливостите, които търпим всеки ден, не са случайни, а системни.

Медии и експерти се надпреварват да ни обясняват дълбоките причини за тази ситуация. Недостатъчните реформи, все още непреодоляното наследство от „държавния социализъм“, мързеливият „национален характер”, нездравото влияние на Русия, хватката на мафията… Независимо доколко са верни, тези истории могат да бъдат убедителни, понеже се опитват да дадат някакво правдоподобно обяснение. Но те също така отклоняват от погледа някои напълно легални механизми, които създават несправедливостта в нашата страна.

Един от тях е българската данъчна система, която от поне 10 години насам работи като машина за производство на неравенство и социално страдание.

В края на 2007 г. Тройната коалиция прие въвеждането на плосък данък с очакването, че той ще привлече чуждестранни инвестиции в страната и така ще донесе благоденствие на всички. Всички знаем, че 10 г. по-късно, това е провал. След инвестиционното дъно през 2010-13 г, по времето на кабинета Борисов-1, инвестициите кретат, а най-високото ниво, което стигнаха, е над 5 пъти по-ниско от пика им от 9 милиарда евро през 2007 г. За сравнение – по данни на ОИСР общото им ниво за ЕС от въпросния локален пик през 2015 г. е само 2 пъти по-ниско от нивото през рекордната 2007. Миналата година последва нов срив и кабинетът Борисов-2 ни донесе смешните 680 милиона евро чуждестранни инвестиции. Това е с 150 милиона по-малко от изпратеното от българските работници зад граница на техните близки в страната.

Другата цел на плоския данък беше да „изсветли” доходите и така да повиши постъпленията в държавната хазна, от което отново всички ние бихме се възползвали. И тук не бе постигнат успех: според изследване ⅓ от българската икономика е в сивия сектор, което ни поставя на незавидното осмо място в света по този показател.^[1]Дори и това експертно изследване, за което ни съобщава дясната медия „Дневник“, препоръчва неща като … Continue reading

Бюджетът обаче изобщо не отразява тези реалности. Под 20% от данъчните постъпления в България през последните години идват от подоходно облагане на домакинства и фирми, при средни нива за ЕС над 34%. Повече от половината данъчни постъпления в нашата страна идват от ДДС – налог върху цялото потребление на всеки един гражданин. За ЕС средното ниво е около 35%. Българската хазна се пълни само защото държавата облага живота на работещите и бедните – не печалбите на бизнеса, а най-базовите социални потребности, като храната, с която се храним; тока, с който я приготвяме и се топлим; книгите, които четем; колите, с които се придвижваме.

Целта на инициативата Да спрем машината за неравенство е премахването на тази несправедливост: бюджетът да бъде непропорционално зависим от постъпления, измъквани от работещите, включително от бедните и уязвими граждани. Едновременно с намалена ставка от 9% на ДДС за базисни стоки, настояваме и за въвеждането на необлагаем минимум за доходите на всички наши сънародници в размер, равен на минималната работна заплата.

Мерките, които предлагаме, са абсолютно необходими – ако искаме да остане нещо като общество в България, а също и ако искаме българската икономика да се развива по справедлив начин. Те са толкова необходими, че отсъствието на обществен дебат по тях в последните години е скандал.

Разбира се, тези мерки ще облагодетелстват най-напред бедните наши съграждани, които са и огромното мнозинство от хората тук. Това е съвсем логично в най-бедната и същевременно разделената от най-дълбоко икономическо неравенство държава-членка на ЕС – страна, която изглежда няма намерението да напусне това позорно челно място.

Но те ще облагодетелстват също така и средната класа, защото всеки трудов доход ще започва да се облага над необлагаемия минимум. Освен че това ще намали материалните неравенства, ще има и положителен ефект за икономиката. Колкото повече свободни за харчене пари остават у хората, толкова повече ще се динамизира стагниращата ни икономика. Това от своя страна ще създаде повече стимули за инвестиции в производството, а оттам и повече работни места. Сегашната система, която се мъчи да побутва растежа чрез инжекции на европейски средства в бизнеса през обществените поръчки и данъчните облекчения върху неговото потребление, не работи.

Казано другояче, като теглим чертата след покриване на основните разходи за живота, плащане на данъците и сметките, у работещите не остават почти никакви пари. Но когато такива останат у бизнеса, той ги дава за луксозни стоки (върху които често не се начислява ДДС, понеже биват регистрирани като фирмен разход). Например, страната ни бележи рекорден ръст в покупките на нови луксозни коли. Но цялостният ефект върху икономиката от закупените четири бентлита и три ферарита не може да сравни по мащаб с този, който харчът на мнозинството от хората би имал, ако се освободи от мъртвата хватка на формулата „ниски доходи плюс високи непреки данъци и разходи за живот“.

Да не говорим, че от гледна точка на обществения интерес е много по-важно всички деца да ходят на училище и да получават добро образование (поради което искаме ДДС от 9% и върху книгите и учебниците), отколкото дали няколко олигарси в България ще си купят нови яхти тази година. Сегашното ДДС от 20% третира и двете категории стоки като равностойни и еднакво необходими за обществото, а това е абсурдно.

Промените, които предлагаме, ще поставят ясно на масата факта, че общество се гради не само чрез исторически разкази и политически речи, а и чрез конкретните решения, с които разпределяме отговорности и материални облаги. Данъчната система на една страна е едно такова решение, обаче дългосрочно. Затова тя трябва да отчита обществения, а не само частния интерес.

Един бегъл поглед върху данъчните системи в Европа ще покаже колко изкривена е нашата. Тук не гоним някакъв „европейски идеал“. Всяка страна има своя специфична данъчна система, продукт на конкретното ѝ развитие. В европейски контекст обаче, българското отклонение е драстично:

Във всички държави-членки на ЕС е налице необлагаем минимум, данъчен кредит или друга форма на облекчение на някакъв базисен доход. Това е така дори за страни с плосък данък: напр. Естония, Литва, Румъния. Във всички държави-членки (с изключение на Дания) също така са налице диференцирани ставки за ДДС. В България диференцирана ставка имаме само за туризма – тоест за бизнеса, който и без това се ползва от редица други облекчения и привилегии.

Въпреки фурнира на „равнопоставеността“, с който е облечен плоският данък, данъчната ни система е всъщност регресивна. Освен максималните осигурителни прагове, които позволяват на печелещите повече пари да плащат по-малко осигуровки, бизнесът плаща данъци само върху печалбата, а не върху оборота. Това се ползва от бизнеса, за да криe данъци като по документи се изкарва на загуба. За печалбата се предполага, че се инвестира обратно в предприятието и затова не се облага. Само че никакви разходи не се признават на обикновения потребител, който „реинвестира“ по-голяма част от дохода си, за да поддържа физическото си съществуване така, както реинвестицията във фирмата подсигурява „живота“ ѝ. Напротив – под формата на ДДС, ние плащаме допълнителен данък върху тези базисни нужди на физическото възпроизводство на работещите в нас. А в същото време фирмите имат право да си връщат ДДС-то, което им се взима, когато потребяват консумативи, машини и прочие необходими неща за нормалното им съществуване. Имат право и да не плащат никакъв данък печалба, когато декларират загуби. С други думи, въпреки всички усилия, хвърляни да убедят, че „човешкият капитал“ е аналогичен на фирмения, на практика той се третира като непривилегирована работна сила, каквото всъщност е.’

Българската държава облага живота на всеки един от нас, за да освободи от това бреме олигарсите и бизнеса. Противно на самохвалните тиради на „работодателите“ как те „издържали” държавата, всъщност се оказва, че работещите и бедните издържат не само държавата, но и бизнеса.

В отплата държавата държи доходите на обидно ниски нива и налага финансова дисциплина заради „кризата“. Така трупа безсмислен излишък, осигуряващ стабилността на валутния борд – пак мярка в името на бизнеса. Вместо да инвестира в жизненоважни за мнозинството българи неща като здравеопазване, образование; вместо да инвестира в достоен живот за всички.

Нещо повече: част от събраните от потреблението на всеки един от нас пари държавата влага отново в безсмислени начинания, облагодетелстващи същите олигарси. Мърляви инфраструктурни проекти, ремонти, нарочно извършени така, че на следващата година да бъде нужна нова поправка, „древни“ църкви и крепости, скъпа техника за армията. Мнозина сериозни икономисти, включително десни, години наред подлагат на остра критика българския бизнес модел, който твърде силно разчита на обществени поръчки. Те са прави. Българската държава се е превърнала в машина за източване на средства от хората и преразпределянето им нагоре.

Случва се точно обратното на обещанията на експертите и политиците, че ако се създадат достатъчно благоприятни условия за бизнеса, неговият възход ще повдигне всички лодки. Напротив, благосъстоянието на народа – материално, а и „духовно“ – потъва според всевъзможни международни индекси: за развитие, за неравенство, за грамотност.

Прилагането на нашите искания ще доведе до намалени постъпления в държавния бюджет. Държавата е длъжна да намери начин да компенсира този спад. Други страни, включително източноевропейски, се справят отлично с необлагаем доход и диференциран ДДС. Държавата трябва да намери начин да събира повече корпоративен данък. Корпорациите и фирмите трябва да разберат, че печалбата им не пада от небето и не е справедлива награда за присъщата им усърдност и креативност, а продукт на множество фактори, които се финансират от държавния бюджет. Инфраструктурата, по която се движат стоките, образованата работна ръка, която трябва да се поддържа в добро здраве, природните ресурси и т.н. Всички тези неща се явяват пред бизнеса като „безплатни подаръци“. Само че те далеч не са такива, а са продукт на дългосрочно инвестиране и систематични усилия от страна на държавата и домакинствата да произведат, опазят и умножат силите им.

Понеже бизнесът не може да съществува и расте без тях, той трябва да поеме своята отговорност по устойчивото възпроизводство на работната ръка и нейното физическо и социално благоденствие (включително и нейната околна среда). По приходи от корпоративен данък сме отново на едно от последните места в ЕС, без това да се е отразило положително на икономиката ни. Експертите са длъжни да разработят конкретните механизми как това да се промени. Поставеният от нас въпрос е принципен. Мерките, на които настояваме, са абсолютно необходими – но разбира се не можем да се ограничим само до тях. Те са само началото. Стремежът ни е България да бъде справедлива. Ако и вие искате това, подпишете петицията за промяна на данъчната система на www.spravedliva.bg