От Полина Годз
През последните няколко дни следя новините от моята родина Украйна с недоумение. Видях бомбардировки над болници, жилищни сгради и дори детски градини в родния ми град Харков. Видях централния му площад в руини. Изглежда съвсем нереално, но въпреки това е факт.
Новините ме ужасяват, но не мога да спра да ги гледам. Тъй като съм в Ню Йорк, седем часа назад от Украйна, най-лошото започва следобеда и ранната вечер преди да си легна. И обикновено ме държи будна до малките часове.
Сутрините се опитвам да се свържа с приятелите и семейство ми, които понякога прекарват нощите в подземни паркинги и метростанции. Кратките съобщения ме уверяват, че близките ми са живи и в безопасност и това е единствената добра вест за деня.
Родителите ми успяха да напуснат Харков преди пътищата да станат твърде опасни. Когато чуха първите експлозии в покрайнините на града, те се качиха в колата и отидоха в полтавското селото, в което е израснал баща ми и където все още живее баба ми. Телефоните там нямат добро покритие, затова те всеки ден се качват на един хълм наблизо, за да поговорим.
Няма много какво да си кажем, или поне нищо, което искаме да изречем на глас, но тишината, издаваща липсата на сирени или експлозии, е голямо облекчение. Животът на безброй хора се преобръща всяка минута през най-дългата седмица в моите спомени.
Подкрепа за бежанците
Моята подкрепа за суверенитета на Украйна, за демокрацията там и за правото на държавата да съществува е непоклатима. Нахлувайки в съседна държава против волята на нейния народ, правителството на Путин не просто наруши международното право, а показа абсолютното си презрение към визията, на която това право стъпва: визията за един споделен свят, основаващ се на диалог и преговори. Путин ще бъде запомнен с тъкмо това шовинистко престъпно деяние.
Реалността сочи обаче, че война в източните и южни части на Украйна се водеше през последните осем години. Конфликтът е много сложен в своите културни и исторически измерения и доведе до смъртта на хиляди хора. Трябва да сме подготвени да признаем този факт. Това не ни прави агенти на Путин, а показва, че сме сериозни в намеренията си да намерим изход от тази трагедия.
Също така, напълно възможно е да признаем действителността, без да се позоваваме на лъжите, че е налице етническо прочистване на рускоговорящите украинци от тези региони. Подобни твърдения целят отвличане на вниманието и оправдаване на неоправдаемите действия на правителството на Путин. Глобалното антивоенно движение, което трябва да играе важна роля за ограничаването на броя на жертвите през идващите дни (надявам се не месеци или години), не трябва да изпада в този капан и да повтаря неистини.
Лесно е да се чувстваш безсилен, когато гледаш войната в твоя роден град; нормално е да не знаеш отговорите на всички въпроси. Но има пределна яснота, когато става въпрос за непосредствените и универсални потребности на хората във военна зона. Правителствата трябва да отворят границите си за бежанците и да отменят визовите изисквания. Скандално е, че много държави, включително Великобритания и Америка, не го правят. Днес много семейства из цяла Украйна са изправени пред невъзможен избор; те заслужават правото да знаят, че могат да намерят безопасност.
Този принцип не е приложим единствено към украинците или европейците. Подкрепата за украинците е наложителна, тъй като са жертви на война днес, но народът на Йемен е подложен на същото вече дълги години. Можем и трябва да подкрепяме бягащите от насилие по целия свят. Трябва да подсигурим убежище за всички тях.
Правителствата ни трябва да предоставят и хуманитарна помощ за Украйна. Не бива да позволяваме криещите се в бомбоубежищата да останат без достъп до храна, вода и други неща от първа необходимост. Онези, които имат възможност да помогнат, трябва да подкрепят хуманитарните усилия директно чрез Disasters Emergency Committee, през синдикати като CWU [или през Българския червен кръст и новосъздадените в България за тази цел организации].
Международна солидарност
Тази есен най-сетне успях да се прибера вкъщи при едно дълго отлагано пътуване. Имах късмета да прекарам време там, да видя хората изпълнени с живот, все така издръжливи, въпреки продължаващата пандемия, която беляза жестоко украинския народ и икономика. Сърцето ми се раздира при мисълта, че може и да не се завърна дълго време у дома.
Много от хората, решили да не напуснат страната сега, не могат да си представят, че няма да могат да завърнат по местата, които наричат свой дом. Но следейки новините ми се струва все по-вероятно, че точно това ще се случи. Въпреки че хората в Украйна са невероятно издръжливи и смели, възстановяването на разрушеното ще отнеме дълги години. В името на настоящето, а и на бъдещето, трябва да настояваме правителствата по целия свят, които възхваляват човешките жертви на тази война, да отменят външния дълг на Украйна.
Иска ми се да имаше повече приложими и прости решения на самата война. Но тази криза не е толкова лесна за разрешаване. Политическите лидери из капиталистическия свят предлагат едно и също нещо в такива моменти: ескалация и трупане на оръжия във военните зони. Говорят на геополитически език как другата страна трябва да „претърпи загуби“, разкривайки по този начин, че мислят единствено за налагането на своя интерес на световната сцена.
Отвратително е да наблюдаваме разрухата в Харков, Киев и други градове и села. Но е лесно да си представим последствията от една пряка конфронтация между Русия и НАТО на територията на Украйна. В новата ни действителност претеглянето на различни ужасяващи сценарии изглежда като невъзможна, но неизбежна задача. Най-важната задача пред нас днес е прекратяването на конфликта с възможно най-малко кръвопролитие. Трябва да има последователно антивоенно движение, което в такива моменти да настоява за деескалация.
Подобно движение вече заявява своите позиции в Русия при все цялата враждебна обстановка там. Протестиращите против войната заклеймяват действията на Путиновото правителство въпреки сериозния риск за живота им. Сега ги очакват драконови присъди. Те напомнят, че този конфликт не е между руснаци и украинци, а е задвижван от престъпен елит, потискащ работническата класа в собствената си страна.
Обикновените руснаци ще бъдат изправени пред големи предизвикателства заради войната на Путин. Те ще бъдат утежнени от санкциите на Запада. 18 милиона души вече живеят в бедност в Русия, затова обедняването на още милиони не може да бъде правилният отговор. Надеждата ни е в самите хора в Русия. Те имат дълбоки исторически връзки с нашата страна, а много от тях имат и семейства в Украйна. Не искат синовете им да загинат там.
Но не може да се надяваме да мобилизираме вътрешната опозиция срещу тази война, ако в същото време застрашаваме благополучието на руснаците и заплашваме да им оставим само нищета. Затова идеята за международна солидарност не е просто лява реторика. Тя може да се превърне в реална сила в света и трябва да бъде основа за антивоенното движение. Това означава да се съпротивляваме на националистическите разкази, които целят да демонизират всички хора в Русия, приписвайки им жестокостта на Путин.
Международното антивоенно движение
Храбростта на защитниците на Украйна трябва да бъде прославяна, но те не са единствените, които заслужават нашето уважение. Заетите в спешната грижа, медицинските работници, които се грижат за множеството ранени, заетите в хранителните магазини, които правят каквото могат да осигуряват храна, активистите, които подслоняват и помагат на бежанците да стигнат до безопасни места. Има толкова много обикновени работещи хора, на които разчитаме по време на бедствия.
Когато се опитвам да достигна някаква яснота в тази прогнила реалност, трябва да си напомням, че ние сме много повече и от автократите, и от олигарсите, и от подстрекателите. В действителност няма никаква надежда – нито в Украйна, нито другаде – за един свят, в който единствената ни защита от едни главорези е военната машина на други.
Надеждата се крие само в световно движение против милитаризма. Трудно е да се твърди това в моменти като сегашния, когато с цялото си същество човек иска да види Путин победен военно. Но точно сега е най-важно да настояваме именно за подобно антимилитаристично движение. За да постигнем един мирен свят, всички ние трябва да впрегнем своите сили срещу войната, където тя бушува в нашите собствени държави.
Миналия уикенд се включих в демонстрацията по улиците на Ню Йорк. Хората около мен започнаха да пеят песен, която помня от детството си, един от много турбулентни периоди в историята на Украйна. „Разом нас багато i нас не подолати“, в превод „Хората обединени не ще бъдат победени“.
Днес това единство трябва да бъде международно. Трябва да спрем войната, разчитайки именно на него, защото случилото се на моето семейство през последните дни ще засегне много други по целия свят следващите седмици, месеци и години.
Полина Годз е творчески директор на британското списание „Трибюн“. Тя е от Харков, Украйна. Публикацията се появява за първи път на сайта на „Трибюн“.
Превод от английски език: Мадлен Николова
