Талал Асад: Размисли за израелско-палестинския конфликт

Талал Асад в Humanity Journal

В следващите редове ще се фокусирам върху някои от начините, по които езикът е използван, за да описва насилието, отприщено от Израел върху палестинците. Всички без съмнение сме наясно, че езикът се свързва по сложни начини с действието – не само за да опише или преиначи реалността, но също и при преживяването на думите и мотивирането на поведението. Започвам с поразителен пасаж от статия на Браян Клуг за последното клане в Газа: „Понякога е по-добре“, пише той, „да онемеем. Може би трябва да се сещаме за това по-често. Може би трябва да си държим езика зад зъбите, докато намерим най-близките до реалността думи – реалността на бруталното човешко страдание, мъката, загубата и отчаянието. Това означава потискане на импулса да пришием фактите към дневния ни ред и да се съпротивляваме на изкушението да покрием тези факти с думи, които смекчават тяхното въздействие или с евфемизми, омекотяващи удара им. Понякога просто трябва да останем зяпнали, без готови политически анализи, изливащи се от устите ни. Има време, когато трябва да замълчим, за да започнем да мислим, при това да мислим политически. Сега е такова време.“ ^[1]Brian Klug, “George Orwell, Gaza, and “The Debasement of Language,” Contending Modernities, December 15, 2023. (курсив на автора) Вж също провокативната му … Continue reading Да. Но може би в сегашната ситуация, в която една умишлена жестокост се извършва, а после безсрамно отрича, е нужно не само да мислим, но и да говорим и действаме политически. Това изглежда по-мъчно за постигане за тези от нас, които искаме повече от това просто да прочистим политическия си език.  

Как да разбираме, например, израза „войната между Израел и Хамас“? Аз смятам, че той не просто изкривява случващото се в Газа, но и мотивира безмилостното настъпление срещу цивилните след атаката на Хамас от 7 октомври. Думата „война“ нормално се разбира като устойчив, непредвидим конфликт между независими държави, откъдето говорим за „правила на войната“ или за „правото на държавите да се защитават“, особено от екзистенциална заплаха. Точно в такъв контекст чуваме западни коментатори да говорят за бомбардировките на Израелските отбранителни сили (ИОС) над Газа като за „отговор на атаката на Хамас“. Израелците искат напълно да унищожат Хамас, организацията, която извърши страховитото зверство на 7 октомври. Трябва ли да вземем предвид привидния мотив за нещо, което се третира като отделен акт?Или трябва да потърсим нещо, което можем да откроим като начало на „враждебни действия“, независимо от мотива?

Употребата на думата „отговор“, разбира се, е ключова тук, защото обяснява настъплението на Израел в Газа като причинено от атаката на 7 октомври. Приемайки тази мотивация налага разбирането за „отговора“ като едновременно разумен и справедлив. Апологетите на Израел нарочно се отвръщат от факта, че каквото и да е станало на този ден, израелското наказание (предпочитам тази дума пред „отговор“), е част от историята на военни действия, които са не само отколешни, но особено в този случай и ужасно диспропорционални, и също че много повече на брой военни престъпления са били умишлено извършени отколкото тези, причинени на 7 октомври. Защото не е имало – и никога няма да има – никакви последици, ощетяващи Израел. 

Неравните сили на Хамас и Израел са ослепително очевиден факт.

Колкото и ужасяваща да е била атаката на Хамас от 7 октомври (всъщност Хамас предлага независимо разследване на това какво точно се е случило на този ден),^[2]Докладът на ООН от Прамила Патън за употребата на сексуално насилие като оръжие на 7 октомври (приветстван от … Continue reading остава въпросът доколко тя е била „екзистенциална заплаха за Израел“, на която Израел е в правото си да отговори в самозащита. Израел е ужасно силна държава, с развита икономика и с най-ефикасните въздушни сили и армия в региона, както и сред най-силните в света. И притежава ядрени оръжия. Хамас, от друга страна, е малко и относително зле снабдено съпротивително движение в окупирана и бедна територия, с всички предимства и недостатъци да бъде внедрено сред цивилно население. Накратко, абсурдно е да говорим, че 7 октомври бил „екзистенциална заплаха“ за Израел, дори и израелците да си представят, че е така. (Ще се опитам да обясня какво в действителност е по-късно.) Неравните сили на Хамас и Израел са ослепително очевиден факт: Хамас не може да бомбардира израелските градове по въздух, така както Израел прави непрекъснато в Газа; Хамас не може да отреже достъпа на Израел до вода, храна, лекарства и ток (както Израел частично прави вече от двайсет години, а сега почти напълно). И не може да разчита (като Израел) на най-богатите и страховити евроатлантически държави за безкрайни доставки на оръжия, финансова помощ и политически чадър.

Изразът „войната между Израел и Хамас“ позволява на прибягващите до него да се оглеждат за паралели с други екзистенциални конфликти като Втората световна война, която днес ни изглежда изцяло легитимна. Израел твърди, че съюзническите бомбардировки над германските и японски градове е събитие подобно на ужасната (но „за жалост необходима“) загуба на човешки живот, причинена от Израел на беззащитното цивилно население в Газа. (Често се забравя, че съюзническите бомбардировки са предхождани от немски такива над британските градове или японски над китайските. В последвалите очерци на войната, писани от победителите, се забравя, че германското и японското унищожение на цивилните животи и инфраструктура е било осъждано като „варварско“, но не и по-късните съюзнически бомбардировки „в отговор“.) Този език („това е война“) въвежда точен произход (ВСВ започва на 3 септември 1939 г., Изралско-хамаската война на 7 октомври 2023 г.), както и особена морална аналогия (нацистка Германия и милитаристична Япония се отнасят към Съюзниците, както Хамас към Израел). И може да се използва за оправдание на непрестанните зверства на Израел, които всъщност биха били по-добре определени не като самозащита, а като наказателни.

В сблъсъка си с палестинците в Газа и Западния бряг, Израел очевидно смята спорадичното наказание, което им налага (познато като „косенето на трева“) като ключово за своята сигурност, т.е. ключово e да не бъде ненужно смущавано. Основната цел на наказанието е едновременно да унизи и да породи страх у пряко подложените на него, но също и у тези, които биха се изкушили да предизвикат статуквото. „Заслужаваме сигурност след Холокоста“, казват израелците, „и можем да сме в безопасност, само ако палестинците ги е страх от нас“. И наистина, много израелци виждат наказанието като единствения отговор на продължаващия конфликт: според тях няма проблем, който може да намери своето решение, възможна е единствено перманентна операция по сдържане.

Ако някой се опита да разкаже началото на т.нар. война между Израел и Хамас другояче („начало“ не е точно същото като „контекст“), ще се сблъска с аргумента на либералните ционисти, че „израелско-палестинският конфликт е много сложен“. Разбира се, с малко изобретателност всеки конфликт може да бъде представен като „много сложен“, но всеки запознат с израелско-палестинския знае (или трябва да е наясно), че един прост исторически факт е в основата на тази привидна сложност: без активната подкрепа на европейските страни (особено на имперска Великобритания и нео-имперска Америка), ционисткото движение нямаше да успее да установи, а след това да поддържа държава с еврейско мнозинство във вече обитавана земя.

Политическият ционизъм е европейски по произход и ориентация, произлязъл от европейските страни, където евреите дълго са били подложени на дискриминация и гнет (и накрая геноцид) в ръцете на християнски/постхристиянски населения.

Подчертавам дебело, че политическият ционизъм е европейски по произход и ориентация, произлязъл от европейските страни, където евреите дълго са били подложени на дискриминация и гнет (и накрая геноцид) в ръцете на християнски/постхристиянски населения. Християнският антисемитизъм съвпада с политическия ционизъм в смисъл на това, че сред поддръжниците му са както европейски антисемити, така и европейски ционисти. И двете групи били убедени, че евреите не принадлежат съвсем на Европа. Кой си спомня днес, че Теодор Херцел, основателят на ционизма, приветствал това застъпване и сам го възприел: „антисемитите ще станат нашите най-надеждни приятели“, пише той, „а антисемитските страни – наши съюзници. Искаме да емигрираме като уважавани хора“.^[3]The Complete Diaries of Theodor Herzl, New York: Herzl Press, 1960, том. 1, с. 84. Както вече е отбелязвано, ционизмът възприема антисемитския възглед за евреите като чужди на Европа и предлага решение на европейския „еврейски въпрос“ чрез създаването на държава с „нови евреи“ в Палестина. Ярък пример за логичното заключение на тази европейска перспектива (малък, но не и тривиален) откриваме в доклад на немски наблюдатели на делото срещу Айхман през 1961 г. в Йерусалим. В своя доклад те описват с възхита „новия евреин“ като „нова и обещаваща израелска младеж… високи, често руси и със сини очи, свобода и самоувереност струи от движенията и добре очертаните им лица“, притежаващи „малко от характеристиките, които сме свикнали да виждаме като еврейски“.^[4]Цитатите са от Jewish Currents Podcast, On the Nose, 8 февруари 2024 Възгледът, че европейските евреи били „расово“ различни от европейските неевреи е уж отхвърлен от разкайващите се следвоенни германци, които демонстрират своето покаяние в подходящи расови термини. (Хитлер и дружките му сигурно скачат от радост в гробовете си: хубаво, загубихме войната, но постигнахме една от най-важните ни цели – прочистихме Германия от евреи.

Някой би се запитал защо ционизмът не се пръкна сред палестинските евреи („ориенталските евреи“), които векове наред споделяли една култура и език, и живеели сред туземни християни и мюсюлмани по земите на Османската империя, останали в границите ѝ до Първата световна война? Отговорът се налага от самосебе си: ционизмът е по същество европейска концепция за Аз-а, за политиката и културата, и е натрапен в Палестина под формата на заселническа държава. Еврейски националисти пристигат в Палестина, когато вече се заражда „арабски“ национализъм – самият той последица от европейския културен империализъм. Така, с изключение на няколко ранни радетели за колаборация с арабите, мейнстрийм ционизмът винаги е гледал на туземните мюсюлмани и християни като на пречка пред създаването на европейска държава в Азия. Дори от арабските евреи се очаквало да се де-арабизират, преди да бъдат повече или по-малко инкорпорирани в първото ционистко движение, а след 1948 г. като пълноправни граждани в „цивилизованата“ държава Израел.  

Понякога се допуска, че стремежът на евреите да завземат цялата Палестина за еврейската държава е сравнително късно развитие в историята на Израел, но това не е съвсем точно. В статия писана към края на 1944 г. Хана Арент казва:

„Крайният резултат на петдесет години ционистка политика е въплътен в скорошното решение на най-голямата и влиятелна секция на Световната ционистка организация. Американските ционисти, както леви, така и десни, гласуваха единодушно по време на последния конгрес в Атлантик Сити през октомври 1944 г., искането за ‘свободна и демократична еврейска държава [която] да обхване цялата Палестина, неделима и непокътната.’ Това е повратна точка в ционистката история, тъй като означава, че ревизионистката програма, дотогава горчиво отхвърляна, най-накрая е победила. Решението от Атлантик Сити отива дори по-далеч от програмата Билтмор (1942 г.), в която еврейското малцинство великодушно дава малцинствени права на арабското мнозинство. Тук арабите изобщо не се споменават в резолюцията, която очевидно им позволява единствено да избират между доброволна емиграция или гражданство втора класа. Изглежда резолюцията признава, че само опортюнистични причини са възпирали ционисткото движение да заяви ясно крайните си цели.“^[5]Hannah Arendt, “Zionism Reconsidered” в The Jewish Writings, съст. Jerome Kohn и Ron Feldman, New York: Schocken Books, 2007, с. 343. (курсив на автора)

Изразът „от реката до морето“ винаги е изразявал териториалните амбиции (макар и не винаги като заявена политика) на мейнстрийм ционизма.

Тъй че еврейското превъзходство (или държава, която представлява еврейската нация в цяла Палестина) е налично от самото начало на ционисткия държавен проект. Изразът „от реката до морето“ винаги е изразявал териториалните амбиции (макар и не винаги като заявена политика) на мейнстрийм ционизма, освен че го има в хартата на дясната партия Ликуд. Разбира се, про-палестинската страна, която предлага една споделена демократична държава в цяла Палестина, в която палестинските и еврейските граждани са равни и свободни, също използва фразата „от реката до морето“.

И все пак, трябва да отбележим, че употребения от Арент израз „доброволна емиграция“ (както и употребата му от ционистите от тогава) е евфемизъм за етническо прочистване и политически проект основан на език, който дехуманизира и демонизира местното население, за да го изпъди. Хората напускат родните си места, защото не искат да живеят в условия на потисничество или в по-крайни случаи, защото се страхуват за живота си. Както е извество, три-четвърти милион палестинци в крайна сметка за прокудени през 1947-8 г. както от зоните, определени от ООН за държавата Израел, така и от територии, разпределени за палестинска държава, но превзети и присъединени от Израел.^[6]Голяма част от етническото прочистване се случва преди военни действия, предприети от съседните арабски … Continue reading Етническото прочистване от 1948 г. далеч не е единственото предприето от Израел. Всяка от последвалите войни (в 1956 г., 1967 г., 1973 г.) включва допълнително превземане на територии и/или по-нататъшното изгонване на палестинците от земята им. И този процес не затихва.

Ционистите твърдят, че Израел е родината на всички евреи по света. (Но това твърдение не прави ли еврейските граждани на САЩ и ЕС политически уязвими за антисемитизма?) Твърдението налага да потърсим задоволителна дефиниция на „евреин“. Вярващите евреи казват, че никой не може да дефинира евреите без препратка към религиозната им традиция, понеже хората с еврейско самосъзнание се различават и винаги са се различавали много по език, култура и начин на живот през различните епохи и места. От друга страна, за политическите ционисти юдаизмът не е съществен критерий за определяне кой е евреин, дори и когато третират библията като източник на исторически разказ, оправдаващ еврейските националистически претенции. (Един мой приятел религиозен евреин приписва следното твърдение на Бен-Гурион: „Не вярвам в Бог, но той ни даде Палестина.“) Политическият ционизъм не дефинира евреина като някой, който вярва в и живее според юдейската традиция така както я разбира, а казано простичко и елиптично, като някой с право „да се завърне“ в неговия или нейния дом Израел. Но не всеки, който се чувства евреин е приет или му се позволява да дойде в Израел, както показва първоначалната реакция на много израелци към желанието на етиопските евреи да емигрират в Израел. Така че категорията „евреин“ е социален конструкт, която не задължително се основава на съблюдаване на юдаизма, а като минимум на юдейския закон за произхода: човек е евреин, ако майка му е еврейка. Националната държава очевидно се нуждае от обективни критерии при определянето на това, който има право да емигрира, а не на някакви си субективни чувства.

Но ако пренебрегнем за момент бюрократичните нужди на Израел от дефиниция на евреите, т.е., правото на емиграция в еврейската държава като въпрос от религиозния канон, ще се обърнем към един по-интересен въпрос. 

Когато Зигмунд Фройд забелязва моралната катастрофа на отъждествяването на цивилните с престъпленията на държавата им през ПСВ, той говори за истински, а не за потенциални граждани.^[7]Sigmund Freud, “Thoughts for the Times on War and Death,” в Sigmund Freud, Standard Edition, съст. James Strachey, том XIV, Лондон: Hogarth Press. 1957. И въпреки че не е ционист и че не подкрепя проекта за създаване на еврейска държава, през 1930 г. Фройд изразява (в краткия предговор на превода на иврит на  „Тотем и Табу“) „усещане“ за принадлежност към еврейството: „На никой читател на тази книга не ще бъде лесно да се постави на емоционалното място на автор, който е невеж за свещеното писмо, който е напълно отчужден от религията на своите деди – както и от всяка друга религия впрочем – и който не споделя националистическите идеали на своя народ, но който никога не се е отрекъл от него, който се чувства в същината на природата си евреин и не желае изобщо да промени това. Ако някой му беше задал въпроса: ‘Тъй като си изоставил всички тези общи характеристики на своите сънародници, какво е останало у теб, което да те прави евреин?’, той би отговорил: ‘Предостатъчно, а може би и самата същност.’ Той не би могъл вече да облече тази същност в думи; но някой ден, без съмнение, тя ще бъде достъпна за съзнанието на учения.“^[8]Sigmund Freud, Totem and Taboo, с. xi; 1950. (курсив на автора Любопитният аргумент на Фройд отива отвъд простия диктум на Хана Арент, че ако някой бива нападан като евреин, той трябва да се защитава като евреин.

Фройдовите разсъждения тук може да ни се сторят малко противоречиви спрямо някои от нещата, които е казвал по-рано в известната му критика на европейския национализъм по време на ПСВ, но това е само ако приемем, че позитивното му „усещане, че съм евреин“ е израз на националистическо чувство (т.е. политически ционизъм), което той изрично отхвърля. Фройд по-скоро посочва към факта, че е възможно човек да чувства солидарност с група хора по различни причини, да усеща, че им принадлежи, без да се идентифицира с определена национална държава, представляваща ги символно и юридически. С други думи, национализмът не е единствената възможна форма на усещането човек да бъде положително свързан с други хора или в този смисъл със специфични места. 

Израелската държава се отличава с това, че, от една страна, претендира да представлява една определена (т.е. еврейска) нация, където и по света да се намират членовете ѝ, и с отказа ѝ да представлява онези нейни граждани, живеещи на територията ѝ, които обаче не принадлежат на нацията (т.е. неевреите). Едно ключово следствие от тази претенция е, че Израел взима много насериозно необходимостта да даде окончателен отговор на щекотливия въпрос, „кои и какво са евреите?“ Отговорът, предлаган от ционистката държава, е отчасти негативен: „евреите не принадлежат съвсем към Европа и Америка, дори и когато живеят там; те принадлежат истински на дома си, който е само и единствено Израел“. И отчасти тавтология: „Евреите принадлежат към еврейската нация и поради това те имат право да се завърнат в техния исторически национален дом в Палестина“. Тук допускам, че употребата на думата „дом“ произтича  не просто от усещането за сигурност, което домът обичайно предоставя, но и от привлекателността на силата, която оправдава затворена идентичност с държавата – сила, която се утвърждава през способността да накажеш и отблъснеш тези извън дома ти и които поради тази причина са опасни. 

Когато говорят пред западни медии, израелците често изтъкват „шока, страха и унижението“, които изпитват от  7 октомври насам. „Вече не се чувстваме сигурни в дома си“, чух да казва един интервюиран. Себеусещането на жертвата като завинаги уязвима на още болка ми изглежда крайно опасно.

Ще се обърна към важното прозрение на Айрис Мърдок по този въпрос. В своя смущаващ роман „Еднорогът“, Мърдок описва силата на пораженчеството, препращайки към ата: „припомнете си концепцията за ата, която е била толкова централна за гърците“, пише тя, „ата е названието на почти автоматичния трансфер на страдание от едно същество към друго. Властта е форма на ате. Самите жертви на властта, а всяка власт произвежда своите жертви, са инфектирани. Те трябва да предадат страданието нататък, да използват властта си над други. Това е зло и суровият образ на всесилния бог е светотатство. Доброто не е в безсилието. Защото да бъдеш немощен или тотална жертва, може да бъде друг източник на власт. Но доброто е немощно. И в доброто ате най-сетне угасва, защото се сблъсква с чистото същество, което само страда и не предава страданието нататък.^[9]Iris Murdoch, The Unicorn, New York: Avon Books, 1964, глава 12, с. 102.

Имам ярък спомен за случка от преди петдесет години, който изниква в съзнанието ми всеки път, когато разсъждавам върху съблазънта на властта. Доведеният брат на баща ми в Лондон, при който често отсядах, когато посещавах града, пристигнал там от Виена като млад бежанец през 1938 г. с Kinder Transport или отчаяния опит на родители да спасят децата си в Западна Европа, далеч от нацистката заплаха.

„Ах! Ние сме казаците сега!“

Чичо ми се установил в Англия, станал зъболекар, винаги твърдеше, че не вярва в основаването на отделна държава за евреи и аз никога не се съмнявах, дори и след случката, за която сега ще разкажа. Той беше мил и състрадателен човек, който не понасяше никакво насилие и всяка несправедливост го отвращаваше. Споменът ми е за Шестдневната война през юни 1967 г., когато Израел унищожава египетската армия и военно-въздушни сили за няколко дни.^[10]Понеже победата била считана от израелците като “чудо”, започнали да наричат войната  “шестдневната … Continue reading Бях гледал новини за поражението на чичовия телевизор, които включваха образи на изтеглящи се египетски войници (основно селяни, които сигурно са нямали идея за какво е тази война, в която са били принудени да се бият) и израелски танкове тикащи ги напред като добитък. На победените селяни-войници бе позволено да се завърнат у дома, обясни водещият, но трябваше да събуят и оставят ботушите си и да вървят боси през горещата синайска пустиня. Очевидно целта беше да бъдат допълнително унизени. Израелските войници, стоящи или седящи по танковете, излъчваха триумф. Изведнъж чичо ми, който кротко си седеше до мен, изригна: „Ах! Ние сме казаците сега!“ Стана ясно не само от думите, които използва, но и от тона на гласа му, както и от гордостта, изписана на лицето му, че образът на класическия погром изникна в съзнанието му, нещо което той самият никога не бе изпитвал, но което бе част от семейната памет и се беше възпроизвело в спонтанния изблик на одобрение на преобръщането на ролята на някога преследваните евреи, въпреки че очевидно сега наказаните не бяха казаците. В този ред на мисли, победените не бяха дори и нацистите, отговорни за смъртта на майка му в Аушвиц.^[11]Дядо ми е загинал в Терезиенщат, а леля ми в Аушвиц (баба ми починала от естествена смърт в началото на … Continue reading Те бяха египетски селяни, които нямаха нищо общо с Холокоста. Потресът и шокът (трябваха ми няколко минути да осъзная какво казва) не подрониха обичта към чичо ми. Той, разбира се, знаеше, че съм мюсюлманин и че майка ми е арабка, и верен на нрава си, той не считаше, че тези факти имат някакво отношение към любовта му към мен. Но сега осъзнах, че нашата обич към другите винаги съдържа съвсем реалната опасност от самопредателство – рискът да се оставиш на властта да те съблазни. Не всяка власт, а особен вид власт: нуждата и способността като жертви да предадем страданието си на други като начин да се справим със собствената си наследена тревожност и немощ. В същото време разбрах, че отдаването ни на тази господстваща власт неизбежно ограничава и окачествява любовта и приятелството ни с други човешки същества, които, ако трябва да сме честни, никога не могат да бъдат поддържани по целесъобразни причини, а само като самоцел.

Всички знаят, че огромен брой евреи от диаспората (особено американски евреи), дотогава скептични към ционизма, са били пометени от еуфорията на пълна идентификация с Израел след смазващата му победа във войната от 1967 г. Мисля, че не страхът и уязвимостта са моторът тук, а именно превъзмогването на чувството за безсилие – нещо, доста различно от липсата на власт или просто отсъствието на всякаква потребност да използваме другите като средство в нашите любовни или приятелски взаимоотношения. Властта на жертвата да прехвърли страданието си другиму е различна от отмъщението срещу някой, който ни е навредил (понеже се касае за уязвяване на някой, който вече ни е причинил вреда). Различава се и от садизмът, което е причиняване на болка някому просто за удоволствие. Властта на жертвата е способна да приюти разнородни мотиви и преживявания, във всяко от които централно е желанието за самоутвърждаване.

Твърде много хора имат мързеливия и нечестен навик да намират т.нар. „антисемитизъм“ почти навсякъде. Пряко следствие от това е тривиализацията на истинския антисемитизъм.

Всеки път, когато израелската държава напада палестинците в Газа, като започнем с 2009 г. и стигнем до 2023-4 г., протести изригват в няколко страни. Ционистите и техните приятели обиждат протестиращите на „антисемити“, а някои западни правителства като немското например, дори ги забраняват.^[12]Peter Kuras, “An army of antisemitism commissioners was supposed to help Germany atone for its past: Critics say it is evidence of a memory effort gone haywire,” Jewish Currents, Пролет … Continue reading Ала протестите не са израз на расизъм, нито пък са публично осъждане на някакъв въображаем еврейски „расов характер“, а реакция на съвсем реалното заколение на възрастни мъже, жени, деца и пеленачета от страна на многократно превъзхождащите ги по сила израелски въздушни сили и армия, непрекъснато снабдявани с оръжия от американската и европейските държави. С други думи, няма антисемитски фантазми в тези протести. Това са просто протести срещу напълно реалните масови убийства – и от скоро и срещу нещо, което очевидно се превръща в геноцид. Твърде много хора са се пуснали по течението и имат мързеливия и нечестен навик да намират т.нар. „антисемитизъм“ почти навсякъде. Пряко следствие от това, разбира се, е тривиализацията на истинския антисемитизъм.^[13]Случаят на британската баронеса Жаклин Фостър, която набедила иранска студентка в Оксфорд в антисемитизъм … Continue reading

„Новият евреин“, който ционизмът спомогна да създаде, не е нито изгнанически, нито библейски; новите евреи са светски европейци, излъчващи особен тип власт. Способността на Израел да наказва другите е върховно утвърждаване на политическата му мощ. Именно този факт съблазнява толкова много хора. Многобройните израелски политически, културни и технологични достижения единствено усилват международната му репутация и допринасят към желанието на евреите да се идентифицират силно с Израел. Но основният ми аргумент тук е, че не само колективното мъченичество (оцеляването от Холокоста) оформя идентичността и усещането на хората, и претенцията им за национално самоопределение. Вече вкусили властта, хората, които преди били считани от европейците за намиращи се „извън историята“, и които сега ентусиазирано възприемат една секуларизирана версия на същата християнска история, настояват, че еврейското завръщане в Историята най-сетне е факт чрез създаването на силна и отмъстителна еврейска национална държава.^[14]Вж. Amnon Raz-Krakotzkin, “Exile, History, and the Nationalization of Jewish Memory: Some Reflections on the Zionist Notion of History and Return,” Journal of Levantine Studies, том 3, … Continue reading Тази история, заедно с разказа за еврейския опит като жертви на християнството, е ключова съставка в рецептата за модерния евреин. Защото дори и за най-светските евреи (включително и израелски евреи) тревогата, породена от историческия опит остава несъзнавана част от Аз-а и създаването на силната държава просто усилва (чрез институционализирано изграждане на памет) това чувство, че не само са били, но и потенциално все още са жертви. 

Разбира се, политически държавата е източник на силата, която позволява на жертвата (гражданският колектив) да предаде страданието си на друг. Не е нужно този акт да има пряка връзка с източника на първоначалното страдание; другият е просто наличният обект (средството), чрез който жертвата може да преодолее наследеното си чувство на немощ. Фактът, че евреите са просмукани от дискурса на безсилието, усилва тенденцията на повечето еврейски граждани на Израел да подкрепят – и дори да честват – решимостта на ИОС да прехвърлят еврейския страх на палестинците.

Страхът, който жертвата на насилие изпитва, често мотивира приложението на думата „терорист“ към лицето, което е създало страха. Когато израелците предизвикват страх и унижение сред палестинците (т.е., срещу тези, които са извън дома Израел) това не бива описвано в западните медии като тероризъм. Думата „терорист“ в съвременния английски обичайно не се използва от говорещия, за да опише него самия: именно защото тя е едновременно описание (на факт) и осъждане (морално съждение), не е лесно приложима към себе си. Основните медии на запад обичайно възприемат израелската гледна точка, когато описват Хамас в Газа като „терористи“ и солидарността с палестинците като „солидарност с Хамас“. А „солидарността с Хамас“ като тъждествена на антисемитизма.

Тезата ми е, че когато членовете на Хамас се опитват да уплашат и унижат своите потисници, дори и по най-дребния начин, Израел веднага заема моралистична поза, наричайки ги „терористи“ и по този начин представя „войната между Израел и Хамас“ като поддържана от един безкраен цикъл между покварени терористи, от една страна и една невинна държава, трепереща за сигурността си, от друга. 

А беше време, когато думата „терор“ се използваше да опише недържавни дейци и дейността на държави, били те либерални демокрации (имперските войни на Америка) или тоталитарни режими (нацистка Германия). Известният лозунг на нацистите „терор срещу терора“ бил замислен като описание на неуморното – и необходимо – държавно насилие срещу това, което съюзниците наричали партизани, но нацистите употребяват думата „тероризъм“ в технически, а не морален смисъл. В наши дни „тероризмът“ бива дефиниран като недържавни дейци в либерални демокрации и по света като цяло – промяна в употребата, която дължим на влиянието, което Съединените щати и Израел упражняват върху оформянето на политиките и дискурсите в западните медии. Едно следствие от тази избирателност в употребата на понятието „тероризъм“ е рязкото нарастване на ислямофобията.^[15]„Антисемитизмът не си е отишъл. Евреите продължават да са мишена. Но ислямофобията е най-заразния феномен от … Continue reading

Понеже държавата категоризира лица и организации като „терористи“, съответно тя може да лиши набедените в „тероризъм“ от човешките им права – чрез неопределено лишаване от свобода без съдебен процес или чрез изтезания („усилен разпит“). Въпреки че суверенната държава твърди, че се основава на правото, тя не смята такова поведение за противоречиво. Защото суверенитетът, както посочва Шмит, е способността да решаваш за изключенията.

Дори преди атаките от 11 септември от страна на мюсюлмански бойци, вманиачването в „тероризма“ в САЩ бе значително насърчавано от израелския интерес да отмъщава на палестинските съпротивителни движения. Според Реми Брулин, американските президенти рядко използват думата „тероризъм“ в ранните години на Студената война. Ключово за новооткритата ѝ популярност са две конференции върху „тероризма“ – първата в Йерусалим през 1979 г. и нейното продължение във Вашингтон през 1984 г., на които и американските, и израелските неоконсерватори настояват не само на важността на отговора (и дори предотвратяването) на „терористичното насилие“, насочено срещу американското военно превъзходство по света, но и също върху необходимостта да се разглежда „тероризма“ като основна заплаха за самото съществуване на еврейската държава. Но много преди тези конференции двете страни стоят в пълно съгласие върху необходимостта за борба с „тероризма“ навсякъде. Дебатите в общото събрание на ООН след убийството на израелския олимпийски отбор от палестински бойци в Мюнхен през 1972 г. са симптоматични, защото те произвеждат много различни оценки за този тип насилие, произтичащи от Израел и САЩ от една страна, и от необвързаните страни, от друга. При първите „тероризмът“ може само и единствено да се осъжда – и мюнхенският инцидент очевидно принадлежи към тази категория. Но когато в ООН представител от Близкия Изток посочва иронията в това паравоенните Иргун, Хагана и Лехи (всички описвани като „терористи“ от британската мандатна власт в Палестина) нарочно са убивали мирни цивилни в името на ционисткия проект или факта, че антипалестинския им тероризъм става основа на израелската военна машина, въпросът бива пренебрегнат.^[16]Remi Brulin, “The Israeli Origins of the American Discourse on ‘Terrorism,’” Dialectical Anthropology, 39:1, 2015. За повече детайли за ционисткия … Continue reading

Ако някой таи надежда, че израелците и палестинците биха могли да споделят общо пространство, не трябва ли да започне от факта, че те не споделят общо пространство вече 75 години, а само обитават една и съща територия?

В заключение се връщам към провокативната статия на Клуг, с която започнах: „това, което езикът може да предотврати, може и да насърчи: политическото мислене. Това изисква употреба на думи, които затварят пропастта между конкретното и абстрактното, без да се отклонява от фактите или пък да ги впряга в името на някаква заветна теория или дневен ред. Само така можем да поставим най-политическия въпрос, не на последно място касаещ палестинците и израелците: как да споделяме общите места, които обитаваме, за да допринесем за общото благо?“ Но ние сме неспособни да формулираме политическо решение преди да разберем моралния залог – как живеем и защо живеем така. Любопитно е, че за много израелци де факто няма устойчиво решение на конфликта, а само възможност да се сведе до минимум сериозността му. Както няма решение за напастта на комарите всяко лято, а само техники за свеждане на сериозността ѝ до минимум. Но ако някой таи надежда, че израелците и палестинците биха могли да споделят общо пространство, не трябва ли да започне от факта, че те не споделят общо пространство вече 75 години, а само обитават една и съща територия, и че този факт винаги е означавал продължителен успех за едните и вечен провал за другите? Палестинските граждани на Израел официално биват назовавани от държавата „араби“, а не „палестинци“. Разбира се, те обитават същата територия, но без да я споделят. А причините за това несподеляне, както всички знаем, е огромната разлика в силата между евреи и палестинци, независимо дали последните са граждани или не, и решимостта да придобият пълна самоувереност като показват на палестинците, че могат да ги наказват, когато си поискат.

Целесъобразността на езика е от значение не само във връзка с начина, по който мислим и говорим, но по-важно – начина, по който живеем или ни се позволява да живеем. Специфичността на начина, по който живеем, не може да се улови чрез използването на различни думи. Това, което ми се струва, че отсъства от дискусията е нещо, на което Фройд ни е обърнал внимание отдавна: неравният достъп на човешките същества до езика ни и до средствата за самозаблуда. Те не са лесно забележими именно поради начините, по които разбирането ни за миналото нахлува в настоящето. Няма същностно добри или същностно лоши хора. Просто в продължение на времето хората постепенно придобиват един или друг вид характер – както и езикът, вървящ в пакет с него. 

Дали е вярно – и ако да, как и в каква степен – че психоанализата сама по себе си може да ни помогне да достигнем истинно разбиране на света, който сме създали (или позволили да се създаде), светът, който обитаваме, е напълно отделен въпрос. Но поне можем да се осмелим да си помислим следното: в общество, просмукано от колективното усещане за уникално жертвеничесто, където израелците и палестинците са брутално неравни в способността си да променят нещо, и където повечето от тези, които имат власт се мъчат да се самоубедят, че всичко, което са казали и направили в този конфликт – и продължават да правят – винаги е било разумно, законно и справедливо, стремежът към неутрален език (език, който няма пряка връзка с никакъв конкретен начин на живот) няма да даде отговор на трудния въпрос за психоанализата. 

***

Последно, отчаяно допълнение: един чувствителен млад мъж, член на американските въздушни сили не можа да понесе моралната тежест на съучастничеството на правителството му (и оттам и неговото собствено такова) в геноцида в Газа и се самозапали пред израелското посолство във Вашингтон, надявайки се, че актът му ще шокира съвестта на сънародниците му. В какъв морален свят живеем, в който този акт бе отписан от правителствените функционери и мейнстрийм медиите като акт на просто луд човек – или дори на „ляв екстремист“?^[17]„Миналата сряда сенатор Том Котън от републиканската партия в Арканзас, бивш армейски офицер и член на … Continue reading Отговор: свят в който държавата заявява „на теб ти е абсолютно забранено да се самоубиеш, но когато държавата ти е във война, тя има правото да ти нарежда да убиваш други. Също така, във война държавата ти заповядва да жертваш доброволно живота си в името на нацията.“ Държавата може да те научи как да прехвърляш страданието си на другите, но не и как да се сприятеляваш с тях. 

Превод от английски език: Жана Цонева. Преводачката изказва специални благодарности на Мадлен Николова, Георги Медаров и Филип Буров за редакциите на текста.

Заглавно изображение: Karen, Flickr