Мартин Оронж, Mediapart
Частната водоснабдителна компания, обслужваща Лондон, е на ръба на фалита. Обременена с дългове и страдаща от хронично недоинвестиране, тя е разорена от алчността на своите акционери. Когато бе приватизирана през 1989 г., тя трябваше да се превърне в неолибералния еталон за обществените услуги. Кой ще плати за тази катастрофа?
Да платят акционерите? Компанията да бъде национализирана временно или трайно? През последните дни в речника на британската десница отново се появиха думи, които отдавна бяха изчезнали от нейния политически език. Търсейки изход от изненадващата ситуация, правителството на Риши Сунак заяви, че няма да се спре пред нищо: Thames Water, най-голямата и най-старата частна водна компания във Великобритания, е във фалит.
Дружеството предоставя водоснабдителни и канализационни услуги на повече от 15 млн. души в Лондон, градовете около столицата и региона на Оксфорд. Обременена с дългове на стойност над 14 млрд. паунда (16,6 млрд. евро), компанията се задъхва от нарастващите лихвени проценти и невъзможността да посреща плащанията си.
От месец насам компанията и правителството са обхванати от паника. Президентката на Thames Water Сара Бентли, която преди три години получи златен бонус в размер на 3,1 млн. паунда (3,65 млн. евро) за добре дошла, подаде оставка миналата седмица. Регулаторният орган за водите Ofwat постави компанията под наблюдение. И всички очакват крайната дата 15 юли – последния срок за подаване на отчетите на компанията, за да се прецени мащабът на бедствието.
По данни на правителството Thames Water може да се окаже на минус с повече от 10 млрд. паунда, без да се включват лихвите по дълга. Финансовата стабилност на компанията е застрашена. В подобна ситуация как може да бъде осигурена непрекъснатостта на една толкова важна услуга като достъпа до вода и поддръжката на канализация за милиони лондончани? И кой ще плати?
Играта на горещ картоф
От няколко дни насам политическият дебат се върти около това кой трябва да плати разходите за този фалит. Всички избягват въпроса, опитвайки се да прехвърлят отговорността. Акционерите на частната компания са се покрили. В голямата си част това са инвестиционни фондове, чуждестранни пенсионни фондове и държавни инвестиционни фондове. Предявяването на претенции те да поемат финансова отговорност може да отнеме много време и да доведе до редица правни спорове.
Междувременно Thames Water трябва да продължи да изпълнява своите функции. Оттук и идеята за „временна” национализация според правителството и за „постоянна” според някои леви, които смятат, че такъв важен монопол изобщо не е трябвало да попада в частни ръце. Но дебатът е и за разпределението на тежестта между потребителите и данъкоплатците. Сметките за вода на клиентите на Thames Water може да се увеличат с повече от 40%.
Сумите, необходими за възстановяване на компанията, са огромни. Дружеството страда от хроничен недостиг на инвестиции, който вече му пречи да изпълнява всички свои функции и да спазва някои екологични разпоредби. Освен това са необходими десетки милиарди допълнителни инвестиции за модернизиране на мрежите и оборудването, за да се справи с водната криза, надвиснала над Обединеното кралство, а и над други части на света.
В момент, в който британските домакинства, както и тези в други части на Европа, виждат как сметките им се покачват в резултат на галопиращата инфлация, обявеният фалит на Thames Water взриви общественото мнение. След фалита на британските железници, които трябваше да бъдат частично национализирани, и срива на болниците и здравните служби, този пореден разпад на жизненоважна обществена услуга в очите на мнозина е ново свидетелство за патентования провал на изминалите 30 години тачъризъм.
Моделът Macquarie
Не трябваше да стане така, опитват се да кажат последните динозаври на британския неолиберализъм. В политическия дискурс от онова време приватизацията на основни обществени услуги трябваше да донесе най-доброто от всички светове: ефективност заради частния сектор, край на бюрокрацията, иновации и, естествено, ниски цени благодарение на конкуренцията. Поне така беше представена приватизацията на Thames Water през 1989 г.
По онова време Thames Water е голяма британска обществена компания за водоснабдяване, наследник на модернизацията на всички дейности, предприети от втората половина на XIX в. в името на общественото здраве, когато в Лондон се редовно избухват епидемии от холера. Когато бива приватизирана обществената компания просперира, няма дългове и реинвестира цялата си печалба в поддръжка и модернизация на съоръженията си. Чудесна примамка за частните интереси.
Macquarie успява да приватизира. Много преди други фондове тази австралийска банка разбра изгодата от това да сложи ръка върху жизненоважната инфраструктура, често в ситуация на физически монопол (водоснабдяване, електропреносни мрежи, летища и магистрали), което осигурява обилна рента от зависимите ѝ клиенти. Тя се сдобива с най-големия портфейл инфраструктурни активи на лондонската ВиК, като след нея се нареждат пенсионни, суверенни и инвестиционни фондове.
Нейният модел е винаги еднакъв, защото крайната цел остава една и съща: да осигури най-висока рентабилност за своите акционери и инвеститори. Веднага щом поеме властта в някое от тези инфраструктурни дружества, първото действие на компанията е да изсмуче всички резерви, да разпродаде капитала и да прибере всички налични парични средства, за да ги изплати на акционерите си под формата на дивиденти. За тази дейност дружеството е принудено да задлъжнее. Според тази схема дълговото финансиране ще се изплати, тъй като дейността на тези дружества се счита за съвсем сигурна. Не съществува никакъв риск: потребителите са длъжни да плащат. Дойната крава винаги ще дава мляко.
Оттогава насам Macquarie възпроизвежда тази практика по целия свят. Във Франция Suez (сега Engie) побърза да последва този модел веднага щом успя да си върне мрежите за съхранение (Storengy) и снабдяването с природен газ (GRDF) на GDF по време на приватизацията. Всички концесионни дружества на магистрали (като се започне от Cofiroute) поеха по същия път, след като получиха уверение, че концесията им ще бъде запазена след тайното споразумение, подписано с правителството през 2015 г.
Приватизацията като грабеж
Но императивът за непрекъснато увеличаване на рентабилността рядко се съчетава с императивните задължения на обществената услуга. Приватизацията се превръща в грабителска операция. Водена от алчност, през годините Macquarie започва да изисква все по-големи дивиденти. При много ниските лихвени проценти през последното десетилетие водното дружество дори задлъжня, за да изплати дивиденти на акционерите си. Ето откъде идва част от дълга на компанията.
След като през 2017 г. Macquarie продаде Thames Water на други суверенни и инвестиционни фондове тази практика продължава. Като цяло Thames Water е изплатила 72 млрд. паунда (84,5 млрд. евро) под формата на дивиденти на акционерите си, като същевременно е задлъжняла в размер на 14 млрд. паунда.
Заета да обслужва акционерите си, Thames Water вече не разполага с достатъчно ресурси за поддръжка и модернизация на своите мрежи и оборудване. Инфраструктурата остарява, без да бъде подменяна. Мрежите за питейна вода имат високи нива на течове, което не беше от значение за директорите на дружеството до момента, в който обществото се разтревожи от кризата с водата и осъзна необходимостта от пестенето ѝ Дотогава бизнес моделът се основаваше на постоянно увеличаване на потреблението на вода – а течовете са част от това потребление. Те се заплащат от крайните потребители.
И още по-лошо. Без достатъчно инвестиции Thames Water не е в състояние да спазва здравните и екологичните разпоредби. На няколко пъти компанията е уличавана в изпускане на непречистени отпадни и дъждовни води в Темза и други реки, което води до повторни замръсявания.
Според доклад на неправителствена организация пречиствателните съоръжения на Thames Water могат да покрият само 62% от нуждите на населението, което компанията обслужва. В някои части на територията на компанията този процент е едва 49%.
Thames Water дава пример
Всички останали частни водоснабдителни дружества (общо 25 на брой), приватизирани по същото време като Thames Water, последваха нейните стъпки. Всички те дадоха приоритет на рентабилността и комфорта на своите акционери в ущърб на мисията си да предоставят обществени услуги. Без да имат дългове при продажбата си на частния сектор, през последните три десетилетия те натрупаха огромни задължения. По данни на регулаторния орган натрупаните дългове в сектора понастоящем възлизат на повече от 60 млрд. лири.
Това са пари, които не са били използвани за инвестиции. Годишните инвестиционни разходи на всяко водоснабдително дружество за обновяване и модернизация на канализацията са средно 295 млн. паунда през 90-те години, 297 млн. паунда през 2010 г. и 273 млн. паунда от началото на 2020 г. Изоставането в инвестициите е толкова голямо, че се превръща в огромен политически проблем. Експертите изчисляват, че през следващите няколко години ще трябва да бъдат похарчени поне 100 млрд. паунда за модернизиране на мрежите и оборудването, ако страната иска да се справи с водната криза и да управлява правилно ресурсите си.
От своя страна акционерите продължават да просперират. През 2022 г. водните дружества изплащат 1,4 млрд. паунда под формата на дивиденти, с 540 млн. паунда повече от предходната година. И тъй като едни и същи причини водят до едни и същи последици, няколко водни дружества са изправени пред същите трудности като Thames Water. Те са потънали в дългове. Регулаторният орган вече алармира за четири от тях, като заяви, че вероятно ще бъде неизбежна държавна или регионална намеса, за да бъдат спасени и да се поддържа снабдяването с вода.
Регулацията във фокуса на вниманието
Как се стигна дотук? Критики бяха отправени към Ofwat, държавната агенция за регулация на водоснабдяването. Обичайно нейната роля е да контролира частните водни дружества, да гарантира осъществяването на значимите им инвестиции, да следи за техните практики и тези на акционерите им и да санкционира всякакви злоупотреби.
Поне така е записано в закона. Но с обявения фалит на Thames Water британците откриха, че този регулаторен орган, подобно на агенциите за железниците и за енергетиката, се е провалил напълно в задълженията си. Фалитът на Thames Water изглежда като изненада за агенцията. В продължение на години тя си затваряше очите за хроничното недофинансиране на дружеството, за нарастващите дългове и алчността на акционерите, задоволявайки се да проверява формалното спазване на счетоводната и техническа документация.
Още по-лошото е, че регулаторният орган никога не се намесва, за да изиска съществени подобрения на британската водоснабдителна система. Той се задоволява със символични глоби за неспазване на здравните и екологични стандарти и за аварии, свързани със замърсяване.
Сега, когато седи на горещия стол, регулаторът твърди, че компаниите не са прозрачни и прикриват факти, както и че нямат ресурси. Недоброжелателите на регулатора пък наблягат на пълното му съучастие с подопечните му предприятия. Конфликтите на интереси, въртящите се врати, през които държавни кадри преминават по пантофки в частни компании и обратно, са нещо обичайно и прието.
Без никой да забележи бившите ръководители на регулаторния орган години наред работят в контролирани от тях дружества, като понякога след това се връщат в агенцията. Thames Water не е последната компания, която играе тази игра: вторият човек в компанията е бивш директор на агенцията.
Този провал на регулирането е последният удар по модела на Тачър. Отвъд ефективността на частния сектор и спестяването на публични средства, той наблягаше на принципите на управлението, отговорността и регулацията. Тези думи навлязоха във всички публични дейности. Със срива на Thames Water цялата фасада се срути, разкривайки една архитектура, прогнила от алчност и оставяща след себе си опустошена обществена услуга.
Превод от френски език: Росица Кратункова
Заглавно изображение: stevekeiretsu
