Изграждането на социално-екологични съюзи в европейския Югоизток
В Босна и Херцеговина миньорите са ключ към оспорването на пазарно ориентирания „зелен“ преход. Mакар и контраинтуитивно, те са крайъгълният камък на сливането на антикапиталистическите с екологичните борби, както ни предлага Свйетлана Недимович, в текста за серията „Allied Grounds“ на Berliner Gazette. Текстът изследва как съвременните екологични движения имат уникалната възможност да впрегнат „традиционната“ енергия на работниците, за изграждането на едно все още невъобразено бъдеще.
През есента на 2021 г. миньори от старите въглищни мини на Босна и Херцеговина се разбунтуваха и се спуснаха към Сараево – поток от шумни и непокорни работници, които се противопоставиха на обичайните правила за граждански протест в града, характеризиращи се с хладни лозунги, остроумни плакати, модни ревюта и безропотно спазване на законите.
Протестът на миньорите разтърси деиндустриализираната столица или поне някои нейни части. Синкавото, зловещо сияние на техните огньове осветяваше нощта около тъмната кула, в която сега се помещаваше правителството, но която някога беше седалище на Енергоинвест, най-голямата корпорация в Босна и Херцеговина, произвеждаща всичко – от електрически кабели до компютърен хардуер и софтуер – докато не беше разкъсана от приватизацията.
Токсичните изпарения от горящите бирени кутии и пластмасови бутилки с вода задушаваха неопитните съмишленици и градските активисти, които се включиха в акцията. Не и миньорите, които се смееха и пееха, а тъмните им, леко прегърбени фигури, увити в цветни одеяла, предоставени от жителите на града, се люлееха около огньовете, превръщайки лъскавия образ на центъра на града в картина от постапокалиптична фантазия. Фантазия, която несъмнено е мрачна, но в която се крие искра на сериозно безпокойство.
Към протеста се присъединиха група екоактивисти, които скоро започнаха да скандират лозунга на протеста в унисон с дрезгавите гласове на миньорите: „НЯМА ДА ВИ ДАМ НИКАКВИ ВЪГЛИЩА!“ Това беше сериозна заплаха за правителството: Ако тези големи мини, някога държавна собственост, а сега в ръцете на търгувана на борсата държавна енергийна компания, лишат страната от въглища, електроснабдяването ще пострада значително.
Но защо в тази история екоактивистите застанаха на страната на миньорите? Нима те не предупреждаваха от години срещу използването на въглища заради замърсяването на въздуха на местно ниво и глобалните въглеродни емисии?
Изоставяне на миньорите, но не и на въглищата
Подобно на много страни от глобалния Юг, приносът на Босна и Херцеговина към историческите световни въглеродни емисии е незначителен – 0,06%. Въпреки това страната е подложена на (нарастващ) натиск да затвори въглищните си електроцентрали и да започне преход към по-малко замърсяващи енергийни източници. Този „зелен“ преход ѝ струва почти всички от дивите ѝ планински реки, тъй като отприщи надпреварата на местни и чуждестранни (предимно базирани в ЕС) капиталисти за малки водноелектрически централи. Между другото, тези централи все още са включени в списъка на възобновяемите енергийни източници, въпреки че нанасят непоправими щети на реките.
Днес местният и чуждестранният капитал се насочва към производството на слънчева и вятърна енергия, което трябва да стимулира „зеления“ преход, който е ориентиран предимно към интересите на частния бизнес. Държавната намеса, която да „гарантира опазването на околната среда или да насочва използването на това, което по същество е обществено благо, за енергийните нужди на обществото, е незначителна“. Цялата електроенергия, произведена по този начин, се предлага на чуждестранните пазари за частна печалба като ползата за Босна и Херцеговина е нищожна.
Но производството на електроенергия от въглища не е изчезнало. Старите електроцентрали, някога символ на победата на младата социалистическа държава над бедността и двигател на нейната модернизация, са в пълна експлоатация, но не са се възползвали от финансирането на Европейския съюз за десулфуризация, както електроцентралите в съседна Сърбия. Неотдавнашните опити на Китай да възстанови една от тях се провалиха поради комбинация от некомпетентност на местното правителство и силен натиск от страна на ЕС срещу всякакви инвестиции в старата индустрия, но още по-категорично срещу влиянието на Китай на Балканите.
Това, което се случва обаче, е, че държавните енергийни дружества бавно изчерпват финансовите ресурси на старите държавни мини, като пренасочват покупките си към новите частни въглищни мини. Както и при други приватизационни вълни през последните три десетилетия, това движение се оказва изключително изгодно за финансовите покровители на политическите партии.
Очевидно е, че разрушаването и евентуалното затваряне на старите мини, за да се даде възможност на новите частни мини да овладеят още по-голям пазарен дял, няма да доведе до излизане от въглищата. По-малко очевиден и може би дори по-проблематичен е предполагаемият „страничен продукт“ на този процес: обществото ще бъде лишено от последната голяма група синдикализирани работници.
Видяхме това в следвоенния преход към капитализъм в Босна и Херцеговина. Войната нанесе щети на промишлеността, но не я разруши, и много от старите държавни предприятия имаха добри шансове да се възстановят. В крайна сметка те бяха продадени с безрезервната благословия на съветниците от международните финансови институции като Световната банка и Международния валутен фонд. По този начин социалистическите гиганти почти неизменно бяха разпокъсани, само за да бъдат продадени евтино на военните спекуланти, след това доведени до фалит и накрая препродадени като недвижими имоти на строителни предприемачи, генерирайки големи печалби за следвоенните си собственици. Работниците се оказаха на улицата, безработни, с мизерни социални помощи, ако изобщо имаха такива. И те останаха там десетилетия наред, протестите им ставаха все по-незабележими, гласовете им отслабваха, а силата им увяхваше, докато организираният труд като идея и практика не потъна в забрава.
По този начин процесът унищожи не само промишлеността на Босна и Херцеговина, но и организирания труд извън държавните институции. Това сериозно подкопа преговорната сила на работниците като цяло, но също така ограничи сплотяващия и трансформиращ потенциал на обществото като цяло.
Въглищните мини, макар и също отслабени, оцеляха след тези сътресения, тъй като националното производство на енергия до голяма степен зависи от въглищата. Макар че те неизбежно ще бъдат засегнати от „зеления“ преход, те са и единствената организирана обществена сила, способна да го насочи в посока на социална и екологична справедливост, отвъд естетиката на псевдоекологичните загрижености, които характеризират голяма част от западното мейнстрийм екологично движение по света. И най-сетне, миньорите са достатъчно голяма социална група, за да имат влияние. Това беше демонстрирано от протестите през 2021 г: Ръководството и правителството бяха принудени да сключат споразумение поради заплахата на синдикатите да спрат доставките на въглища за основните електроцентрали. Този потенциал обаче може да бъде запазен само ако държавните мини продължат да работят.
Междувременно частните въглищни мини, също продукт на следвоенната приватизация, няма да бъдат пречка за „зеления“ преход. Техните миньори в по-голямата си част са без синдикална защита. Договорите им са нестабилни. Когато „зеленият“ преход набере скорост, а това рано или късно ще стане, държавата няма да носи отговорност за тях и техните общности; тя ще може да ги изхвърли като ненужно бреме. Но докато има търсене на въглища, частните мини са изключително печеливши, тъй като могат лесно да заобикалят разпоредбите за опазване на околната среда и защита на работниците и трудовите им права.
В същото време държавните мини са превзети от електроенергийната компания Elektroprivreda BiH, една от трите в Босна и Херцеговина, където всичко е утроено поради етническото разделение на държавата. Това придобиване беше публично представено като спасение на закъсалите мини. Но в действителност компанията лишава старите мини от работна ръка и инвестиции, докато купува въглища от частните мини.
Съзнавайки, че открит удар срещу държавните мини и миньорите ще срещне огромна съпротива от страна на пряко засегнатите общности, както и от населението като цяло, правителството и ръководството на компанията действат предпазливо и коварно, но с нарастваща решителност. Докато синдикатите стават все по-гласовити, но видимо отслабени от съкратените си редици (в Крека, една от най-големите мини, сега е заета само около една трета от предишната ѝ работна сила), компанията действа по-агресивно, изнудвайки мините или да приемат влошеното си положение в компанията, или да го изоставят и да се включат в свободната пазарна конкуренция. При сегашното състояние на мините конкуренцията на свободния пазар не е просто лоша шега, а краен цинизъм. Казусът разкрива, че за народа на Босна и Херцеговина битката на XXI-ви век няма да бъде „зелени работни места срещу кафяви работни места“. Тя ще бъде „нови несигурни кафяви работни места срещу стари (някога стабилни) кафяви работни места“.
Старата сила на профсъюзите би увеличила финансовите, социалните и културните разходи за „зеления“ преход, ще го забави и евентуално ще го пренасочи към решения, които разрушават ядрото на системата, предизвикала климатичната криза. Фасилитаторите на „зеления“ преход в ЕС също знаят това. Ето защо не е изненадващо, че те настояват за доста избирателен поетапен отказ от въглищата, което това позволява старата синдикална сила да бъде демонтирана зад кулисите.
Обединяване на сила и визия
Бавната и мъчителна смърт на старите мини подкопава последната крепост на организирания труд. Тя ще лиши общество като Босна и Херцеговина от последния резервоар на (поне потенциална) радикално трансформираща енергия, спотаена в групата, имаща много високи, ако не и най-високи, залози за един справедлив преход. Това е често пренебрегвана цена на „зеления“ преход, когато той е де факто поверен на частни инвеститори и интереси. Но това, което изглежда като задънена улица, може да се окаже самото начало на една неочаквана история.
В цялата страна се появяват нови екологични групи. Те обединяват усилията си в обща борба и имат публична чуваемост. Те започнаха да преминават отвъд краткосрочните цели, които са били прокарвани в гражданското общество, управлявано от спонсори, и не се страхуват да влязат в сферата на политиката като променяща света дейност. Но на това зараждащо се движение все още му липсва силна инфраструктура на солидарност. Друг проблем е, че подходът на екологичните групи често е легалистки и недостатъчен, за да предизвика силна директна съпротива. Ограниченията на подобни стратегии, пригодени за едно навярно травмирано поствоенно общество (или за едно умиротворено от спуснатата отгоре международна демократизация), са най-очевидни в случая с новите минни компании, които се роят в региона.
Мултинационалните корпорации навлизат бързо и безпроблемно, често под прикритието на научни изследвания или с обещанието за златна треска, а общностите са лишени от последните остатъци от контрол върху живота и развитието си. Обеднели и обезлюдени, отчаяно нуждаещи се от поне някакъв относително стабилен източник на доходи, общностите изпитват трудности да поддържат и подхранват съпротивата, която все пак се появява напук на всичко. Това положение се усложнява и от хитроумния PR на мултинационалните корпорации. Тези нови колонизатори се намесват в самата тъкан на всекидневния живот. Организират и спонсорират културни и спортни събития, деца и младежи. Правят дарения за училища и граждански организации. Приспособяват учебните програми към своите нужди и обуздават всички по-амбициозни стремежи на местната младеж. Организират дори „зелени“ мероприятия. Проникват в обществените институции и вписват присъствието си в социалния живот, проправяйки пътя за своите собствени проекти за печалба. Техният правен и административен апарат гарантира, че цялата разруха, която причиняват, се извършва напълно законно.
Въпреки че капиталът започна да насърчава „зеления“ преход, той не иска да плаща за него и, разбира се, е още по-враждебно настроен към трансформирането на структурната основа на собствения си бизнес модел, което е единственият начин да се направи енергийният преход устойчив и справедлив. Ето защо екологичното движение се нуждае от съюзници, които да му дадат по-буйно и по-дръзко острие в тази борба. За да може една съпротива да проработи, тя трябва ефективно да прекъсне този бизнес модел. Тук се спотайва потенциалът на синдиката (на миньорите): да спре икономиката и цялата страна, като откаже доставките на въглища.
Част от този потенциал може дори да бъде прехвърлен към новите мини, но в много по-скромен мащаб. Младите миньори са подложени на нови, по-сурови форми на експлоатация – този път с малка или никаква подкрепа от страна на профсъюзите. Но някои от тях могат да донесат със себе си семената на синдикалната култура и борба от старите мини. Или пък ще засадят свои собствени семена на солидарност и другарство в общата си ежедневна борба да запазят собствения си живот и този на другите. Това е условна и несигурна отправна точка, но все пак е отправна точка.
Във всеки случай миньорите ще се нуждаят от съюзници извън своите обеднели и уязвими общности. Те ще се нуждаят от съюзници с визии, които надхвърлят капитализма във всичките му форми. Тази роля може да изиграе зараждащото се екологично движение в Босна и Херцеговина. То вече е направило съществен скок отвъд опазването на околната среда към много по-дълбокото противопоставяне на настоящия дневен ред, на неприкосновеността на частната собственост и интереси и на експлоатацията на природния свят с цел печалба. Движението е започнало да възстановява езика на общото благо, самоуправлението и автономията на колектива върху неговите ресурси и пътища за развитие. И по този начин то ясно показва, че ще бъде гласът не само на природозащитниците, но и на всички маргинализирани, обеднели и експлоатирани, които трябва да станат участници в трансформациите, които ще бъдат необходими за спасяването на планетата и нейния жизнен свят.
По този начин екологичното движение на практика влезе на арената на антикапиталистическите борби. И това е основата, върху която двете движения – това на работниците, не само на миньорите, и това на еколозите – могат да се движат заедно, съчетавайки силата на организирането със силата на визията. И така, ще направи ли екологичното движение, което се радва на подкрепа в цялата държава и общество, пробив към по-смели възгледи и ще достигне ли до общностите на миньорите, а, в по-широк план, и до работниците като цяло? „Зеленият“ преход е за сметка на работниците, така че те трябва да го ръководят и управляват. Производството на енергия е добро място за начало. В допълнение към загрижеността за околната среда, съществува и загрижеността за осигуряване на работниците и техните домакинства с чиста и достъпна енергия. Или дори безплатна енергия, ако я признаем за жизненоважна човешка потребност, а не за доходоносна търговска стока. Тук може да се води справедлива борба, чиито зародиши можем да видим в Манифеста на природозащитниците за бъдещето на енергията в Босна и Херцеговина.
Има много бойни полета. Старите начини за производство на енергия може би са на път да отпаднат, но работниците и техните общности ще усещат последствията в продължение на десетилетия напред. Така че, ако екологичното движение се бори за чист въздух, то трябва да започне от общностите, които са пожертвани за развитието на всички. Тяхната основна потребност ще бъде добро, надеждно, модерно обществено и общодостъпно здравеопазване.
Освен това налице е и новата червейна дупка на „зеления екстракционизъм“, която става все по-очевидна в добива на така наречените „минерали на прехода“, които са причина за сериозна екологична тревога, но не само. „Зелените“ мини смазват човешки тела и животи, за да осигурят максимална печалба на капиталистите. Тъй като хората в цялата страна се надигат срещу тях, екологичното движение трябва да говори силно и ясно за различните измерения на тази съпротива: има загриженост за природата и общностите, но и за работниците. „Зелените“ мини ще предлагат мизерно заплащане и слаба защита; те не са основа за социално-икономическо развитие и не могат да бъдат източник на живот за общностите, които експлоатират. Те са източници на бърза печалба за (предимно) чуждестранните капиталисти и стожери на неоколониализма. Следователно борбата срещу тях е борба както за обществото, така и за природата.
Диалектика на въглищата
Пиша този текст благодарение на надеждните пламъци на старата въглищна електроцентрала, чийто комин се извисява над долините на Централна Босна. Черното злато на тази страна се транспортира надеждно до централата със стари мръсни влакове. Въглищните прахови частици се отлагат също толкова надеждно в белите дробове на миньорите и населението около мините.
Тази надеждност обаче е уязвима и зависи от волята на миньорите. Вятърната и слънчевата енергия може и да навлизат, но основният, фундаментален източник на енергия за Босна и Херцеговина са въглищата. Поне засега, в това наше настояще, за което общностите на миньорите са пожертвали повече от повечето от нас. Тяхната саможертва е за щастие и (отново засега) не само морално, но и материално и екзистенциално обвързваща, докато продължава да има въглищни електроцентрали, а те ще съществуват още известно време. Скандирането „НЯМА ДА ВИ ДАМ НИКАКВИ ВЪГЛИЩА!“ е бойният вик на настоящия момент. Активистите за опазване на околната среда в Босна и Херцеговина трябва да се възползват от този момент заедно с миньорите. А след това да преминат към други области, където само работниците могат ефективно да спрат „обичайния бизнес“ и да доведат до радикална трансформация.
В ироничен обрат на диалектиката на прехода, дейността, която, наред с други, застрашава живота на тази планета – добивът и изгарянето на въглища – може в същото време да бъде лъч на надежда: наше оръжие в борбата да правим нещата по различен начин. Което не е само въпрос на трансформиране на технологиите, но и на революционизиране на икономиката на нашите общества, така че тя да може да служи на нуждите на целия жив свят.
Този текст е част от поредицата на Berliner Gazette „Allied Grounds“: https://allied-grounds.berlinergazette.de
Свйетлана Недимович е редактор на Riječ i djelo, онлайн медия, в която се публикуват преводи и статии за социалните, политически и екологични борби по света. До 2011 г. преподава политическа философия и теория на държавата и редактира онлайн списанието Puls demokratije. Получава докторска степен по социални и политически науки в Европейския университетски институт във Флоренция. В миналото е била дейна в социалните движения, градския активизъм и Сараевския пленум, а понастоящем работи с екологичното движение в Босна и Херцеговина. През 2019 г. публикува кратка книга за новата левица в Босна и Херцеговина и връзката ѝ с миналото.
