Интервю на Лиляна Деянова с професор Растко Мочник/
Растко Мочник е словенски философ и социолог, професор по социология на културата в Люблянския университет, където преподава „епистемология на социалните науки“, „теория на дискурса“ и други основни курсове. Там завършва социология и история на литературата, след което защитава докторат в Париж под ръководството на А. Греймас. Р. Мочник е съосновател и член на Сената на Institutum studiorum humanitatis в Любляна, на Люблянската школа по психоанализа и на редакционните съвети на влиятелни списания, съпредседател е на Международния борд на директорите на Института за критически социални изследвания. От 2005 година е доктор хонорис кауза на ПУ „Паисий Хилендарски“.
Той е автор е на над 250 книги и статии на 13 езика по теория на културата и идеологията, епистемология на хуманитарните и социалните науки, философия на езика, теория на дискурса, семиотика, теоретична антропология, психоанализа, анализ на фашизма. На български е публикувана монографията му „Засрещания: истории, преходи, вярвания“ (2001), както и статии по теория на идеологията, свързани с непубликуваната му все още книга „Идеологическата интерпелация (шест лекции)“.
Растко Мочник е също и влиятелен политически активист. Още през 1988 г. в резултат на опити за реформиране на югославските политически отношения, той става съосновател на Комитета за защита на човешките права, също е и член на последната панюгославска политическа организация „Асоциация за югославска демократическа алтернатива“. След разпадането на Югославия, Мочник продължава усилия си за демократизиране на словенското общество чрез създаването на политически организации, институции, участие в протестни движения не само срещу реформите на образованието, но и против словенското участие във войната в Ирак, в НАТО, и други.
Настоящето интервю е публикувано за първи път в списание „Социологически проблеми“ (бр 3-4, 2011 г.). Препубликуваме го по повод на 80-годишния юбилей на проф. Мочник, с любезното разрешение на редколегията на списанието поради неговата актуалност и.
Професор Мочник, според Вас днес, в нашата следпросвещенска епоха, знанието не е самоочевидна ценнност (както казахте в академичното си слово при удостояването ви за доктор хонорис кауза на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“). Какво имате предвид?
Една от особеностите на нашето време и място е може би следното противоречие: докато управляващите политически и икономически групи освещават „обществото, основано на знанието“ в конститутивните документи на Европейския съюз, същите тези групи разрушават институционалните, икономическите и интелектуалните условия за производството на знание. Можем да изброим няколко неотдавнашни политически намеси в академичната сфера, които са проблемни или пряко вредни: приватизация на университетите и изследователските институции, преференциално финансиране на „центровете за върхови постижения“, въвеждане на такси в публични университети, временен трудов статус на преподавателския състав, експлоатиране на младшия преподавателски състав, въвеждане на принципите на „фирмено управление (corporate governance)“ в ръководството на публичните некомерсиални институции, бюрократизация на изследователската и академична работа, идеологическа цензура на изследователските програми, а постепенно и на учебните програми. „Болонският процес“.
Какви са основанията да се предефинира производството и предаването на знанията в съвременния университет? Такова предефиниране не е ли характерно за всяка историческа епоха, не е ли всяко теоретично занимание теоретизация на практики? Какво е различното днес?
Всички тези явления са последици от настоящите европейски и национални политики спрямо науката и висшето образование.
Официалната цел на европейските стратегии спрямо знанието е да се увеличи производителността на капитала. Казано на официалния жаргон: „да се насърчи конкурентоспособността на страните-членки“. Казано с прости думи: Европейският съюз заставя своите страни-членки да се конкурират помежду си, създавайки среда, благоприятна за капитала. Това прозрение концентрирано изразява драмата на сегашния исторически момент и в частност фарса на актуалното изграждане на Европа.
Понастоящем европейските стратегии не се опитват да регулират движението на капитала с цел подчинението му на интересите на европейските народи: напротив, те се опитват да приравняват живота на европейските народи до движение на капитала. Това движение има своята логика – но тя не е нито „спонтанна“, нито по някакъв начин „необходима“.
Грубо казано, картината е пълна с противоречия. От една страна производителността на капитала в Евроатлантическия регион запада поне от средата на 70-те години насам. От друга страна печалбите растат през целия този период. Но темпото на натрупване е в стагнация. (Осланям се на анализите на Мишел Юсон, Франсоа Шене, Ерик Тусен, както и на групата френски икономисти, които се самонаричат „les économistes atterrés [ужасените]“.)
Самир Амин, Андрю Гъндър Франк, Имануел Уолърстийн, Джовани Ариги и други интерпретират тази регионална тенденция към намаляване на печалбите като знак, че центрираният върху САЩ системен цикъл на натрупване се движи към своя завършек и финална криза. Капиталът реагира на това по класически начин. Една от реакциите срещу кризата бе делокализацията в източна посока: „анексирането“ на постсоциалистическите страни към ЕС или към сферата на неговото влияние беше мотивирано от техния технологически капацитет, сравнително добрата им инфраструктура – и ниските заплати (Пиер-Ноел Жиро). Натискът върху заплатите бе силен също и в центъра на системата, САЩ и Западна Европа. В САЩ той се компенсира от кредитите за домакинствата – те успяха да задържат съвкупното търсене на устойчиво равнище, но в крайна сметка доведоха до сегашната финансова криза. В Европа търсенето намалява и причинява рецесия, чиито последици на практика са неблагоприятни за страните, зависещи от централните пазари (Португалия, Испания, Гърция). Друга, също така класическа реакция на капитала, беше неговото бягство към финансовите пазари. Последвалата спекулация отприщи финансовата криза.
В Евроатлантическия басейн печалбите растяха въпреки спадащата производителност на капитала, защото бе приложено усилие за намаляване на заплатите. Това намаляване се отрази отрицателно на търсенето в Европа, така че спадна и инвестирането. В САЩ потреблението не спадна, защото на домакинствата бяха предложени евтини кредити. Това, разбира се, представляваше съкратен път на капитала към неговото финансиализиране. С кризата на пазара на недвижими имоти в САЩ рухна оперирането на кредити за недвижимост: този регионален крах доведе до „ефект на доминото“, тъй като несигурните кредити за недвижимост бяха умело вмъкнати в нови „финансови продукти“, които банките бяха предлагали на финансовите пазари.
Не бива да забравяме, че „кредитната криза“ е само едно от измеренията на кризата на евроатлантическия капитализъм. Освен това трябва да помним също, че банките са се преобразували от стълбове на стабилността в насърчители на хаоса. Банките са се превърнали във „финансова индустрия“, както сами обичат да се наричат.
Тъй като търсенето е ниско, инвестирането намалява: печалбите обаче са високи, а основният обем капитал е свободен и блуждае по света в търсене на възможности за остойностяване. Тъй като производственото инвестиране не изглежда обещаващо, „принаденият“ капитал следва логиката на всеки капитал: една част се разпределя сред собствениците на капитала и изразходва за „луксозно потребление“, което поддържа възпроизводството на системата, но преди всичко увеличава социалните неравенства; друга част отива на фондовите борси и започва да произвежда фиктивен капитал; една важна част обаче се „реинвестира“ под формата на кредити – първо на населението изобщо, след това на онзи негов слой, който обикновено е неспособен да изплаща кредити – и най-накрая на най-надеждния длъжник от тях: държавите. Произходът на суверенния дълг е сегашната регресия на капитала към неговата „праисторическа“ форма, към формата на лихварски капитал.
Свръхзадлъжнялостта на Ирландия, Португалия, Гърция, Испания е следствие от принаден капитал, който не е бил производително инвестиран.
ЕС желае да улови капитала, който блуждае по планетата в търсене на самоостойностяването. С други думи, той се опитва да създаде реална стойност, която да „покрие“ виртуалния или направо фиктивен капитал, създаден чрез финансови спекулации. Но възможностите за продуктивно инвестиране в региона на ЕС изглеждат ограничени. Изглежда, че само най-класическите средства за натрупване на капитали са активни: натиск върху заплатите и приватизация на публичната сфера (което хем намалява разходите за работната сила, хем създава нови възможности за инвестиране на капитали на новите пазари, където търсенето е относително неизменно: здравеопазване, образование, пенсионно дело). Оттук и плановете за строги икономии, „затягане на коланите“ и структурни реформи: държавите създават благоприятни за капитала условия, всяка в рамките на своята юрисдикция.
Какво е специфичното за социалистическите страни?
Ето и моментът, който засяга в частност постсоциалистическите страни. Това са предимно страни с образована и дисциплинирана работна сила, с технологически капацитет и сравнително развита инфраструктура: идеални за инвестиране на капитали, ако не беше собственото им производство и услуги и тяхната социална държава (данъци и други приходи). Интегрирането на постсоциалистическите страни в неолибералната глобализация е проблематично по две основни причини: някои от техните индустрии и вероятно по-голямата част от услугите (образование, здравеопазване) са потенциални конкуренти на държавите от центъра; “стойността на труда“ е висока от гледна точка на капитала. Вследствие на това в постсоциалистическите страни заплатите са под натиск през цялото време от възстановяването на капитализма насам. За останалото – сценарият е виден за всички нас. Първо, местните индустрии бяха разрушени или разпродадени, предимно с помощта на бързо появилата се местна компрадорска буржоазия. След това публичните услуги бяха разрушени и приватизирани. Накрая „новоприетите членове“ бяха поставени под натиск да разглобят каквото беше останало от социалната държава. ЕС се превърна в неоколониален проект.
Друга част от стратегията на ЕС е да се увеличи производителността на труда чрез технологични иновации и евентуално да се създават нови монополистични пазари, доминирани от европейски високи технологии. Проблемът е, че техническото иновиране стана тъй скъпо, че частните корпорации не желаят или не могат да го подпомагат. Според идеите на администрацията на ЕС именно тук държавите трябва да се притекат на помощ на капитала. Те трябва да създадат друга „положителна екстерналия“: свободен достъп до научните резултати и техническите иновации. Именно заради техническото иновиране, т.е. заради увеличаването на производителността на труда, което при сегашните обстоятелства означава увеличаване на производителността на капитала, ЕС се нуждае от знанието.
Как става преносът на знание от университетите, от академичните институции към именно тази икономика? И как участват във всичко това социалните науки? Как производството на знания в такава ситуация може да бъде автономно и не трябва ли да предефинираме въпроса за самата автономия на учения?
Различни механизми са разработвани за улесняване на преноса на знание от академичните и изследователски институции към капиталистическата икономика: роене на фирми, начални субсидии, различни форми на публично-частно партньорство и т.н. Публичните академични и изследователски институции трябва да се преобразуват в развойни отдели на частни корпорации. Правителствата трябва да пренасочат значими количества публични средства в частни джобове. Фактът, че частният капитал вече не може да си позволи да инвестира в изследвания и разработки, между другото показва колко е високо историческото равнище на социализация на изследването и изобщо на производството – и колко драстично се е увеличило противоречието между обществения характер на производството и частното присвояване на неговия продукт.
Социалните науки и хуманитарните дисциплини могат да допринесат само до известна степен за тази стратегия. Те могат евентуално да подкрепят нови методи на управлението на „човешките ресурси“, нови начини за организация на труда; те могат да бъдат използвани в пазарни изследвания, маркетинг, създаване на потребителски „субкултури“ и тем подобни. Те могат трайно да се използват за изследване на общественото мнение – т.е. да създават обществено мнение. Те са полезни при „фабрикуването на консенсус“ (Майкъл Буравой) както на работното място, така и в обществото като цяло. Полезността на социалните науки за капитала обаче е ограничена. Европейската комисия е съгласна с тази преценка и планира значителни ограничения на своята подкрепа за социалните и хуманитарни науки. (В Европа е в ход подписка в подкрепа на социалните науки и хуманитарните дисциплини в Европейското изследователско пространство.)
Изглежда, че дилемата, пред която са изправени социалните учени сега, е: било да започнат да стават полезни за капитала, било да напуснат институцията, да се заемат с някаква производствена дейност и да се занимават със социологията като хоби. По ред причини това, разбира се, е фалшива дилема. Има обаче една особено важна причина тази дилема да не се приема, особено ако човек пише на български или на словенски език (както всъщност и на френски, немски, руски и др.) – защото решението да се подчиниш на капитала означава приемане на дадена езикова политика и един определен епистемологически избор. В цяла Европа „библиометричните“ методи биват налагани като „обективни“ измерители за научната “excellence“, „върховост на постиженията“. (Между другото, последното понятие е всъщност фантом, заслужават анализ по Фуко.) Но „индексирането“ на списанията, „индексите на цитиране“ и подобните им са огромна комерсиална операция, извършвана от шепа мултинационални корпорации (Thompson Reuters, Elsevier и др.). Списанията, които искат да се самоанексират към тяхната империя, трябва да изпълнят ред условия, не всички от които са благоприятни за тях самите и за науката. Цитиранията важат само ако са вътре в империята. А книгите засега не се „индексират“, както и цитатите в книгите (за разлика от цитатите в списания). В допълнение към тази недостатъчност сега в Словения имаме списъци от издателства, които „се броят“: отново най-вече мултинационални. Всичко това е широко известно – и все пак системата бива налагана от националните администрации и дори от предполагаемо автономните публични университети. Тази система на „мейнстрийминг“ е вградена в институционалното господство на англоамериканските академични апарати – което за нашите науки означава господство на емпирицистката парадигма, съчетано с декадентски „пост“-постмодерен идеологически фон, който добре пасва на идеологията на ЕС („идентичности“, културалистки подход, юридистки хоризонт). Ефектът на такава стратегия е засилващата се зависимост на периферните академични и изследователски институции от централните и доминиращи апарати. Тенденцията се материализира в т.нар. дезартикулация (разчленяване) на местното производство – явление, концептуализирано от Самир Амин при зависимите икономики на на постколониалните периферии: периферните агенти са обвързани с агентите в центъра, без да си сътрудничат помежду си. При интелектуалното производство това означава разрушаване на местните и регионални научни, академични и изобщо интелектуални общности. В действителност това означава изчезване на заварените академични традиции. Европа унищожава една от малкото автентични „европейски“ институции: своята сложна академична система с нейния характерен плурализъм на традиции.
… И всичко това се случва в ерата на т.нар. когнитивен капитализъм… Кртикувате понятия като това, наричате ги псевдопонятия. Какви трябва да бъдат понятията, с които критическата теория от вашия тип, а и всяка друга критическа наука – за разлика от технократската, апологетическата – описва тези наистина нови социални процеси; от каква нормативна гледна точка може да се съди, т.е. преценява и оценява – извършващия се – както вие го наричате „вандализъм“. При това без обаче капитализацията на знанието да се интерпретира в конспиративен ключ? Защото обясненията на немалко критически теоретици правят правят така, и затова с основание биват обвинявани в „афинитет към конспиративни дискурси“.
По ирония на съдбата този вандализъм се извършва в период, който някои теоретици (Карло Верчелоне, Ян Мулие-Бутан) наричат ера на „когнитивния капитализъм“. Според тези теоретици когнитивният капитализъм е третата – след търговския и индустриалния капитализъм – фаза на капиталистическия начин на производство. Предполага се, че отличителната му черта е новата хегемонна фигура на труда, дефинирана чрез нейния интелектуален и „нематериален“ характер. Твърди се, че тази нова „велика трансформация“ се подкрепя от новите информационни и комуникационни технологии. Като парадигмален образ на новата работническа класа поддръжниците на тезата за „когнитивния капитализъм“ обикновено представят дизайнерите, програмистите, медийните работници, рекламните агенти и другите работещи в различните „творчески“ или „културни“ индустрии.
Изглежда, че „когнитивен капитализъм“ е псевдопонятие от типа на cérémonies à cloches („церемонии с камбани“). Радклиф-Браун защитава понятието за „отношения на закачки“ [joking relations] срещу остроумното възражение на Марсел Гриол, според когото „отношения на закачки“ е понятие-призрак, аналогично на някое хипотетично „понятие“, което би обобщавало всички случаи, при които звънят камбани (сватби, погребения, католическият „Ангел господен“ и т.н.). Бихме могли да съберем всички „церемонии с камбани“ въз основата на една характеристика с различна дистинктивна ефективност; обратно, понятието „когнитивен капитализъм“ обединява хетерогенни процеси и практики, без преди това да са преценени техните „нееднакви“ местоположения в рамките на един хетерогенен набор от структурни комплекси. По този начин всяка отделна характеристика, включена в понятието „когнитивен капитализъм“, може сама по себе си да е валидно прозрение и евентуално да е валидно описание на историческата реалност. Ако обаче ги съберем в едно и също псевдопонятие, ние блокираме възможността да ги анализираме, и задействаме идеологически, а не теоретически effet de connaissance, “знаниев ефект“.
Когнитивният труд, за разлика от „материалния“ в непосредственото производство на физически продукт, всъщност е постигнал и рентабилност, и стратегическо значение по няколко първоначално несвързани помежду си причини. Едната е обезценяването на физическия труд поради делокализацията на физическото производство в страни с ниски заплати. Другата е намаляващото количество жив труд в единица продукт поради нарастващата роля на машините, т.е. поради увеличаването на органичния състав на капитала. Трета причина пък е конюнктурна: при сегашните условия на свръхпроизводство (типична черта на периодичните кризи) дизайнът и маркетингът като стратегически дейности тежат повече от чистото физическо производство – тъй като те са решаващи за реализацията на стоката на пазара. Някои от причините на сегашното значение на когнитивния труд са диахронни, други са структурни; някои са дългосрочни, други са конюнктурни: анализът се обърква, ако ги разглеждаме без различаване, т.е. като едно и също общо явление.
Героичната фигура на „творческия работник“, гъвкав и автономен, продаващ идеи и духовни иновации, многообразован самонает гений-бизнесмен е призвана да илюстрира онова, което Серджо Болоня нарича lavoro autonomo della seconda generazione, автономен труд от второ поколение. Първото поколение автономни работници се е състояло от съдържа лекари, архитекти, адвокати, но също така занаятчии и фермери: макар това да е била доста хетерогенна група, нейните членове са споделяли онази обща черта, че притежават своите средства за производство и участват в „дребностоковото производство“, което им е донасяло твърде диференцирани приходи. Най-висшият слой е оцелял, докато по-ниските слоеве, дребните търговци и дребните и средни земеделци отдавна са пометени от големите агробизнеси и транснационални вериги от супермаркети. На по-ниското ниво са се появили нови собственици на своите средства за производство, този път заети с „когнитивно“ производство като превод, програмиране, счетоводство, медийна дейност, реклама и т.н. Техният доход е значително разнообразен – както при сравнение между различните дейности, така и в различните периоди от време. Тези хора формално сами са си господари, свободни предприемачи на пазара на интелектуални продукти и услуги: но именно пазарът е онова, което ги откъсва от социалните условия на техния труд. Те са наети най-вече от квазимонополи или във всеки случай корпорации, те се конкурират помежду си и не контролират валидността на условията, които техните бизнес-„партньори“ им налагат. Те са експлоатирани и свръхексплоатирани, макар формално да функционират като свободни предприятия на пазара. Те са горе-долу в същата позиция като знаменитите малки и средни предприятия, които работят като подизпълнители на големи фирми и мултинационали и са длъжни да се приспособяват към всички условия, които налагат техните партньори. Подизпълнителите организират собственото си свръхексплоатиране, много често на семейна, етническа или религиозна основа. Предкапиталистическите отношения на лична зависимост се мобилизират, за да захранват свръхпечалбите на транснационалните квазимонополисти.
Голяма част от социалните „изследвания“ мислят това повторно въвеждане на предмодерните отношения на лична зависимост като „култура“. Изборът на това обозначение е неудачен поне по две причини. Първо, той участва в самовъзприемането на въвлечените лица, т.е. той основава анализа върху едно идеологическо понятие, а не върху теоретична концепция. Второ, абстрахирането от социоисторическите условия на появата на неговите елементи е иманентна съхставка на идеологическото понятие за „култура“, каквото го познаваме и практикуваме от Ренесанса насам (както показва Мая Брезник). Ние вярваме, че онова, което се брои за култура, е надисторично или трансисторично. Може би повечето от нас не смятат експлицитно, че елементите на културата са „вечни ценности“, но в повечето случаи ние действаме така, сякаш вярваме в това. Не сме ли способни да употребяваме всички артефакти от Древния Египет до модернистите? Това, разбира се, е лош аргумент в полза на понятието за култура, защото почива на кръгово разсъждение, предлагайки практика, формирала се въз основа на понятието, като аргумент за самото това понятие. Но все пак това е добро описание на „култивираното“ поведение… „Култура“ е не само туземно понятие, но и такова, което блокира социоисторическото тематизиране.
Новите отношения на зависимост, разбрани като „култура“, не могат да бъдат теоретически анализирани в тази рамка. Те се схващат идеологически, което означава вътре в топосите на господстващата идеология: идеологията на господството на центъра над периферията. В общия случай периферията е представена като „изостанала“, „недоразвита“ – а новите „културни“ черти се схващат като „архаизми“, „останки от миналото“, „османско наследство“, „седиментации, още не премахнати от процеса на модернизиране“, „традиционалистки вкаменелости“, „симптоми на неуспешна модернизация“ и т.н. В постсоциалистическия контекст тази картина носи допълнителен орнамент. Социализмът бива обвиняван за изостаналостта, но по противоречив начин. Според една „теория“ социализмът е действал като хладилник: той не е позволил на етническите и религиозни идеологии да се изразяват – и те избуяват, когато социализмът изчезва. Така предполагаемата причина за оцеляването на етнически, религиозни, патриархални идеологии се състои във факта, че не са били практикувани, или поне не достатъчно. Друга „теория“ твърди, че социализмът е бил „тоталитарен“ – и когато той изчезва, хората прегръщат следващата „тоталитарна“ идеология, която им попада под ръка – национализъм, етническа изключителност или религиозен фундаментализъм. Тук пък лошите навици не изчезват, защото са били практикувани прекалено много. Така или иначе, лошите навици упорно оцеляват – независимо дали защото са били практикувани прекалено много или прекалено малко. Поне на Балканите.
Новите идентитарни идеологии се схващат по един фолклористичен начин, а не като интегрален или дори решаващ елемент на съвременния капитализъм. Те се представят като нещо, което рано или късно ще бъде пометено от прогреса на пазара и многопартийната демокрация. А не като ефект именно на общото остоковяване, на неограничаваното разпространение на пазарните отношения във всички сфери на социалния живот. По мое мнение идентитарните идеологии и повишеният социален натиск, който те оказват върху населението, особено жените, младите, по-необразованите и други подобни, са ефект от нарастващата несигурност и потребността на домакинствата да съберат заедно всички достъпни доходи и да не оставят някой член на домакинството да стои настрана или да има независим контрол над собствените си доходи. След като домакинствата са на границата на оцеляването, след като техните доходи са все по-хетерогенни и несигурни, краткосрочни и ненадеждни, в употреба влиза всяка социална връзка, която може да държи заедно членовете на едно домакинство – а връзките са добре известни, макар че може да са били изоставени в миналото: патриархално семейство, геронтокрация, мачизъм, религия, етнически връзки в някои контексти. Резултатът е бриколаж, пачуърк от наличните средства – те са повече или по-малко „традиционни“, но тяхното сглобяване е ново и отговаря на потребностите и видовете натиск в настоящето.
Идентичността е реакцията на потиснатите и експлоатираните спрямо техните условия на живот: за съжаление тя е и идеологията на онези, които ги потискат, организират тяхната експлоатация и печелят от нея. Тя е и идеологията на компрадорската буржоазия, ядрото на управляващите коалиции в периферните държави. В тях господстващите класи се състоят предимно не от „производителни капиталисти“, а от рентиери, които въз основа на своя статус на посредници (политически, управленски и т.н.) присвояват част от принадената стойност, която е произведена в тяхната страна и изтича към центъра на системата. Преди много време Андрю Гъндър Франк нарече тази класа „лумпенбуржоазия“. Това е рентиерска класа, тя като цяло не организира производството. Основната й роля е да организира правилните социални условия, в които да протича капиталистическата експлоатация: тя организира социалния мир, примиряването с експлоатацията, благоприятната за капитала среда. Нейните членове притежават статус, а не капитал. Като група, чиито привилегии произлизат от статуса, те имат „архаичен“ вид, макар да са феномен на сегашното време. Тяхната идеология ги представя като елит на една компактна и лоялна социална група – елит на една идентитарна общност.
И ако се върнем към вашето обсъждане на обществото на знанието…
Знанието, както го разбира днешната европейска идеология, е технология: но технологията не е неутрална. Тя организира конкретен трудов процес, който – при капиталистическия начин на производство е процес на произвеждане на принадена стойност, т.е. процес на експлоатация. Ако използваме термините на историческия материализъм, достигаме до понятието за „знание, savoir“, близко до концепцията на Фуко за „знание-власт“, “savoir-pouvoir“. (Това е почти парадоксално, като се има предвид отрицателното отношение на Фуко спрямо марксизма.) Би могло да се каже, че знанието е идеология, специфична за капиталистическия начин (който – според иманентната логика на търсенето на допълнителна печалба от индивидуалните капитали – изисква перманентна технологическа революция): че знанието е ефект от специфично капиталистическото паразитиране върху теоретичните практики.
По какъв начин тогава да се прави теория, да се практикува теория?
Очевидно от място, което се е отстранило, оттеглило от отношенията на господство-подчинение. Това е картезианският момент на модерната наука, т.нар. cogito. Декарт интерпретира епистемологическия разрив на Галилей, неговото конституиране на модерната наука като конституиране на (философския) субект на сигурността, а това конституиране предполага празнота на цялото предшестващо знание, т.е. абстрахиране от идеологическата инфраструктура на отношенията на господство през онзи период. Брехт упреква Галилей (в „Животът на Галилей“ – упрекът на Брехт е отправен към модерната наука изобщо), че не е извел социоисторическите следствия от своя (регионален) епистемичен жест. Вместо това според интерпретацията на Брехт отричането на Галилей (на неговите теории пред съда на Инквизицията) е основополагащ акт на модерната автономна наука. Това е акт на отделяне: идеология и католическа църква на една страна, наука и академични институции на друга. „Науката е любимата дъщеря на Светата църква“, както с право посочва един от кардиналите. Учените следва да се придържат към своите “circulos, кръгове“ и никой няма да ги докосне, докато науката си остава в гетото на своята автономия. Църквата запазва идеологическата си хегемония.
Това разделение на сферите не е подходящо за хуманитарните и социални науки. Доколкото „номотетичният“ модел е бил копиран в нашите дисциплини, той е пораждал скептицизъм, както и проблематични или направо погрешни конструкции, които Бурдийо критикуваше тъй остро. Емпирицизмът в социалните науки произвежда именно „знание“, специфичен тип идеология, подкрепяща практиките на господство-експлоатация. В своето „Въведение в творчеството на Марсел Мос“ Леви-Строс посочва, че проблемът на социалните науки е, че онези, които ги практикуват, са част от обекта на своето изследване, и предупреждава, че социалните науки няма да изпълнят задачата си, докато не интегрират „туземните представи“ за социалните факти в своите теоретични концепции за факта. Можем да кажем, че според Леви-Строс теоретичната процедура на социалните и хуманитарни науки се извършва между представите на „туземците“ и туземните представи на самия учен като „туземец“ на своята научна/теоретична практика. Пои някакъв начин се предполага, че туземната представа ще освободи учения от неговоте собствени туземни/практически представи. Туземната идеология на мнозина европейски учени днес е „обществото на знанието“. Поне така твърдят те, когато попълват документите за кандидатстване за европейски изследователски проекти. Туземната идеология на обществото, което ние изследваме, е, напротив, стоковият фетишизъм. Забавното е, че не туземният стоков фетишизъм „освобождава“ европейските учени от тяхното професионално „знание-идеология“: тъкмо обратното, професионалната идеология на учените ги прави слепи за туземната идеология, която те са призвани да изследват. Това е така, защото „идеологията на знанието“ е само един заучен вариант на стоковия фетишизъм.
Как тогава теорията да произведе своя „епистемологичен разрив“? как да се освободим от идеологията? А и трябва ли?
Намираме се на обратната страна на класическия въпрос на революционните движения. Ако защитниците на „научния социализъм“ задаваха въпроса „Как да преведем истинната теория в правилна (на френски juste) идеология?“, ние следва да се запитаме: „Как да произведем теория, освобождавайки се от идеологията, колкото и да е правилна тя?“ Вместо да се отдръпнат в сигурността на cogito, хуманитарните и социални науки нямат друг избор, освен да останат на откритото поле на социалните напрежения, борби, противоречия. Това означава, че, строго казано, те не могат да се освободят от идеологията: не съществува такава хигиенна операция, която да направи хуманитарните и социални науки „чисти“. Но социалните науки и хуманитарните дисциплини могат въпреки всичко да поддържат автентична теоретическа претенция. Как е възможно това?
Да вземем един прост случай: как Рикардо успява да стигне до заключението, че въвеждането на машините може да бъде разрушително за работническата класа? Това му заключение ми се вижда забележително, защото почива на идеята, че една и съща причина (машините) може да произвежда различни следствия в различни структурни места (тя действа в полза на капиталистите и във вреда на работниците). Тук Рикардо практикува (макар всъщност да не концептуализира) концепцията за „структурна причинност“. Експлицитната й концептуализация е дело едва на Маркс и Фройд.
В уводните думи на главата за машините, добавена към третото издание на неговите „Принципи на политическата икономия и данъчното облагане“ (1821), Рикардо посочва, че е променил възгледите си по този въпрос. Той проследява нишката на първоначалните си разсъждения. Отначало, пише Рикардо, той е разсъждавал просто: употребата на машините намалява стойността на продуктите, произведени от тях, и ги прави по-евтини – следователно, всички имат полза от това, защото могат да купят повече за по-малко пари. Но в първото си разсъждение той не достига до това заключение така пряко, както аз го преразказвам. Не, той процедира по начина, който вероятно му е изглеждал правилен: той проверява ефекта от машините за всяка от трите класи, които различава Адам Смит (рентиери, капиталисти, работници) и прави заключението, че всяка класа би следвало да има изгода. По-късно обаче той осъзнава, че този обиколен път през Смитовата класова структура не е бил необходим за първото му разсъждение: той не е вземал нито капиталистите като капиталисти, нито работниците като работници. Заключението, че всеки би имал изгода от въвеждането на машините, е било възможно поради това, че той е вземал членовете на всяка класа като потребители, а не като членове на конкретните класи. Те биха имали изгода не като рентиери, капиталисти или работници, а като потребители. Това значи, че заобикалянето през теорията на Смит за трите класи е ненужно: класовата принадлежност няма никаква роля в неговото разсъждение, в което всички индивиди функционират строго като потребители.
От друга гледна точка това, разбира се, означава, че в първото му разсъждение прибягването на Рикардо до теорията на Адам Смит не е било на равнището на тази теория.
При второто си подхождане към въпроса Рикардо проследява първото си разсъждение, но този път на нужното ниво: той взема социалните класи на Смит като понятия, а не като емпирични социални реалности, съставени от индивиди, които са консуматори и същевременно рентиери, капиталисти или работници. Както знаем, Адам Смит извежда трите си конститутивни класи от трите фактора, необходими за всяко производство: земя, капитал и труд. Да се вземат Смитовите класи като понятия означава те да се проследят до трите вида доход и след това до трите фактора на производството – и едва тогава да се вземат предвид „индивидите“, този път като онези, които осигуряват един от трите фактора на производството.
Мислейки строго в координатите на концепцията на Смит, Рикардо пренася своето разсъждение от сферата на потреблението в сферата на производството. Вътре в измерението на производството веднага става очевидно, че капиталистът изпълнява логиката на капитала: търсейки допълнителна печалба, капиталистът въвежда машините, за да повиши производителността на труда, т.е. да намали стойността на производството, т.е. да намали стойността на труда, т.е. да наеме по-малък брой работници – което означава да уволни определен брой от тях. Създавайки незаета работна сила, капиталистът увеличава „резерва на индустриалната армия“ и усилва натиска си върху заетите – което почти неизбежно означава намаляване на заплатите. В заключение: резултатът от въвеждането на машините може да представлява намалена заетост и по-ниски заплати.
Рикардо признава, че „туземната представа“ на работниците е оправдана, че тяхната интуитивен класов отговор е правилен. Нека сега разгледаме как той достига до това заключение.
Отначало той се натъква на „туземна представа“, която му се струва ирационална. Но тази „туземна представа“ е също така и акт на съпротива: по свой начин, който отначало изглежда ирационален, или най-малкото неоправдан, на Рикардо, работническата съпротива срещу машините се изтръгва от структурата на господство-експлоатация на капиталистическия трудов процес. То предоставя, макар и мимолетно, обективна подкрепа за една позиция на изказване на пропозиции, която би била извън структурата на господство-експлоатация. Вследствие на това то предлага обективна отправна точка, от която може да се разработи теория за тази структура на господство-експлоатация: то отваря една възможност.
При първия си опит Рикардо пропуска този шанс: той изпада обратно в спонтанната идеология на икономистите – да се разглеждат процесите, както те се разгръщат в сферата на обръщението. Несъмнено той взема рентиерите, капиталистите, работниците като потребители, но това става, защото разглежда машините само с оглед на ефекта им вътре в сферата на обръщението – който ефект е, че те правят своите продукти по-евтини.
Едва във второто си разсъждение Рикардо улавя възможността, предоставена от работническата съпротива срещу машините. Едва тогава „туземната представа“ на „туземците“ (работниците) еманципира учения от неговата спонтанна идеология, която той поддържа като „туземец“ на своята научна практика. В този момент се съдържа целият проблем за „класа и наука“, въпросът за партийността, както го наричаха едно време. Политическата икономия – в нейната спонтанност – е „буржоазна наука: тя спонтанно възприема гледната точка на капиталиста, тя спонтанно се занимава с проблема за реализирането на стоката на пазара – тя спонтанно възприема перспективата на обръщението. Като „буржоазна наука“ тя принадлежи на структурата на господство-експлоатация, тя е знанието за производителността на капитала, за развитието на производството като капиталистическо. В този смисъл една такава наука, представляваща практика по развитието на капиталистическото производство и практика по възпроизводството на капиталистическите производствени отношения, е „знанието“ на „капиталистическото общество, основано на знанието“.
А може ли да е другояче, как науката на именно буржоазната модерност може да избегне това да е рефлексия над тази практика?
Ако науката иска да разчупи своите граници като знание, да се самоотгрече и самоснеме (по Хегел) в сферата на теорията, тя трябва да се изтръгне от структурата на господство-експлоатация. Тъй като тя не може да се издърпа от тази структура за косата като барон Мюнхаузен, затова тя трябва да има определена материална подкрепа за своето самоотстраняване. И тук навлиза „туземната представа“ на „туземците“ – т.е. спонтанната съпротива на работниците. Както се вижда, това е другата половина от въпроса за партийността.
Защото работническата съпротива оперира „теоретически“ само по един „перформативен“ начин. Тя не казва на теоретика какво да мисли – но показва къде да се мисли. Тя заставя теорията да се самовъзпроизвежда в определен пункт, който е дразнещ за теорията, т.е. провокативен, „ирационален“. Всъщност този стимул за теорията не е „рационален“ съгласно определена рационалност – той е ирационален в светлината на рационалността на капиталистическото производство и преследването на допълнителна печалба. Работническата съпротива произвежда пространство, външно за структурата на господство-експлоатация – но това външно пространство е само виртуално, тъй да се каже, то е само възможност. Задача на теорията е да забележи тази възможност, да долови това външно пространство – и да го направи свое „място на изказване“ /на френски, son lieu d’énonciation/.
Ходовете на Рикардо показват, че за този теоретически подвиг е нужно нещо повече от голата спонтанна съпротива на работниците: той успява едва чрез теоретичен прочит на теорията на Адам Смит да различи „туземната идеология“ на капитала (търсенето за допълнителна печалба чрез намаляване на стойността на производството) от „туземната идеология“ на работниците (възприемането на машините като „враг“ на работника). По този начин Рикардо различава логиката на капитала от спонтанното класово съзнание на работниците. С други думи: едва ретроактивно, чрез една теоретична операция, спонтанната съпротива на работниците срещу машините може да се схваща като класова съпротива и класово съзнание, или по-точно като „прото-“ класово съзнание.
Теорията на историята и класовият състав на рабнотническата класа са свързани и исторически, и епистемически. От друга страна класовият състав на капиталистите изглежда взаимно обвързан със знанието: със сигурност с перманентната техническа революция, но в течение на един век също и с научната организация на труда, а днес все повече и с „професионалното“, техническо, „научно“ управление на обществото. На „обществото, основано на знанието“, което от наша гледна точка повече прилича на неоколониален проект, ние вероятно би трябвало да отговорим с една теория, основана на социалните движения, или със социално движение, основано на теория – а може би и с двете.
Превод от английски език: Тодор Петков
