от Георги Маринов
– Страната ни е известна като евтин източник на работна ръка, вкл. медицински кадри, чието изтичане пандемията не спря, а като че ли засили. Какво можем да направим срещу този проблем?
Според мен тук има дори по-страшен проблем, който е, че в скоро време България няма да бъде дори и източник на евтина работна ръка, поради пълния колапс на образователната система – търсене на евтина неквалифицирана работна ръка няма кой знае колко голямо, тенденцията е към автоматизация на все повече и повече такива дейности.
А иначе кадрите се губят поради липса на инвестиции на местно ниво, които да ги задържат. Не е ясно дали дори винаги става въпрос за пари, тъй като много хора, които са в момента извън България, от чисто материална гледна точка реално не са кой знае колко по-добре, отколкото биха били, ако си бяха в България (дори и 30 години след промените от 1989 все още у мнозина преобладава напълно нереалната представа за рая под небето, който е на „Запад“, породена от липсата на обективна информация за положението навън тогава, която обаче няма нищо общо с истината). Проблемът е, че няма възможности за професионална реализация. И това застрашава националната сигурност. От една страна, поради липсата на грамотни образовани хора в страната, от друга – поради липсата на територията на производствата и изследователска и пр. дейности, които биха ги задържали и които са сами по себе си от критична важност. Което коронавирусът го демонстрира много ясно, поне за тези, които имат очи да видят. България не е в състояние сама да произведе почти нищо от необходимото за реакция спрямо епидемията – тестове, лабораторни реагенти, адекватни защитни облека, и т.н.За всичко зависим от външна помощ.
Има някакъв минимален шанс тази ситуация да накара хората, контролиращи ситуацията, да се позамислят. Но е малко вероятно това да бъде последвано от реални мерки, тъй като такива съществени промени трябва да включат цялостна смяна на икономическия модел, принципите на системата на данъчно облагане, и т.н., все неща, които ги устройват перфектно в сегашната си форма. А и разбира се, това не са решения, които се вземат само на местно ниво.
– В страната ни някъде мерките бяха много „драконовски“ (например, ромски гета, без масово да са тествани за SARS-2 са зорко следени с дрон, КПП-та и са под постоянен полицейски надзор и т.н.), другаде не толкова: например, фабрики, произвеждащи несъществени стоки като облекло на ишлеме за износ, бяха оставени да работят и сега едно от огнищата е именно фабриката Мизия-96 в родния Ви град. Как си обяснявате това разминаване или непоследователност в мерките?
Че шивашки фабрики са отворени и работят, чух още преди около месец и бях ужасéн[1] . Там се работи рамо до рамо и беше въпрос на време да се стигне до епидемия. И очевидно това не са жизненоважни производства и трябваше да бъдат затворени. Не знам на база каква мотивация конкретната фабрика е била оставена да работи, още повече че изглежда повечето други такива фабрики са били затворени. Но явно не всички.
За ромските гета също се знаеше много добре още в началото на февруари, че ще пламнат, ако не се вземат екстремни мерки те да се изолират, и че плъзването на заразата там е кошмарен сценарий, тъй като стане ли това, поради особените характеристики на населението им, после може да се забрави за овладяване на епидемията. Същото впрочем важи и за всички аналогични квартали по света (което беше и причина например в Индия да се прибегне до тотална карантина без никакво колебание, въпреки хаоса, до който това доведе).
– Какво мислите за сигналите, които властта дава за постепенното отпускане на мерките?
Необяснимо е с рационални научно издържани подбуди. Отне значително по-дълго от очакваното, но случаите вече започват да растат и точно в този момент карантината да се отхлабва е безумие. Възможно е да е преценено, че икономически държавата не може да издържи на продължителна карантина и че ще трябва да се принесат нужните жертви. Което би било ужасна грешка дори само от икономическа гледна точка – държавите, които ще излязат напред от тази ситуация, са тези, които успеят да елиминират вируса.
– От различни американски градове идват новини, че масово жертвите на вируса са от бедните и цветнокожи квартали. Как си обяснявате това? Вирусът не е ли еднакво опасен за всички?
Няма данни вирусът да има различни ефекти върху хора от различни раси. Причината категорията „цветнокожи“ да се намесва тук е, че в САЩ много по-голям процент от тях са бедни. Бедността е основният фактор – тя означава голям брой хора, живеещи заедно в един апартамент (в сгради, пълни с апартаменти, в които са натъпкани много хора), тя означава ползване на градския транспорт, тя означава заетост в жизненоважните сектори и ходене на работа в разгара на епидемията (че колкото по-жизненоважна е работата на един човек, толкова по-малко му се плаща, е добре установена зависимост, с някои малки изключения). Социалното дистанциране е лукс, който само горната и горната средна класа могат да си позволят. Всичко това води до много повече възможности за прихващане и разпространяване на вируса.
– Можем ли да говорим за расизма като епидемиологична променлива, ускоряваща разпространението на вируса?
Както казах и по-горе, основният фактор е бедността.
И по-назад в историята, но особено в последните десетилетия, расовият фактор многократно е бивал умело използван за предотвратяване на редуцирането на социалното неравенство. Например първородният грях на Новия курс от 1930-те в САЩ е, че те е нямало как реформите да се случат без подкрепата на Демократите от Юга, които същевременно са били силно расистки настроени. По-общо американската история от края на XIX и началото на XX век не може да бъде разбрана без осъзнаването на факта, че по онова време едрият капитал е бил концентриран в североизточните райони – Ню Йорк, Филаделфия, Питсбърг и т.н. – и че южните и западните щати са били ресурсна база и обект на тежка експлоатация, което естествено е пораждало силно недоволство, и оттам се поражда това нагледно противоречие. Няколко десетилетия по-късно движението за елиминиране на расовата дискриминация е един от факторите зад разбиването на коалицията на Новия курс. От една страна, след средата на 1960-те демократите от Юга стават републиканци (поради приемането на реформи, даващи права на чернокожите), от друга – по-новите поколения, дори и когато са номинално „ляво“ настроени, се интересуват повече от социални въпроси като расово и полово равенство и забравят за икономиката (това е до голяма степен защото в техния житейски опит отсъстват лишенията и тежката експлоатация, на които предишните поколения са били подложени), което позволява серията неолиберални реформи, започваща от края на 1970-те и продължаваща и досега, да мине безпрепятствeно.
В по-ново време се наблюдава същият ефект. Моята любима илюстрация на този проблем е как всеки кандидат за професорска позиция в американски университет в днешно време трябва да представи т.нар diversity statement – документ, в който да се обясни какво точно е свършил преди и ще върши в бъдеще за да помогне на маргинализираните/„непредставени“ групи от обществото да напреднат образователно. Въпросната категория естествено директно изключва бедните бели, независимо че, ако живееш с $10 000 годишно в Западна Вирджиния, ти си също толкова зле, колкото и живеещите с $10 000 годишно чернокожи в Делтата в щата Мисисипи, мексиканците по долината на Рио Гранде или индианците в резерватите в Южна Дакота. Но такива категоризации не помагат по никакъв начин и на бедните цветнокожи, тъй като хората, изискващи въпросните diversity statement-и, не искат и да чуят за реформи, които реално биха решили проблемите. А основното е да се реформира връзката между данъчната и училищната система. В САЩ училищата се финансират на местно градско ниво, не централно, и освен това има стриктна географска сегрегация – имаш право да ходиш само в училището в своя непосредствен училищен район. А понятието „град“ по правило няма никакво отношение към географските реалности. Типична ситуация е да има централен град, примерно с население половин милион, заобиколен от десетки предградия, които са формално отделни градове, въпреки че реално не биха могли да съществуват сами, чието комбинирано население е в пъти повече. Това е така, за да могат местните данъци да не се делят с другите части на общия урбанизиран регион. И това е основен механизъм на създаване на неравенство, тъй като богатите могат да си се изолират в техните си отделни „градове“, където училищата са изключително добре финансирани, докато в централния град, където по правило живеят по-бедните (и в по-голям процент цветнокожи) хора, в училищата пари за добри учители, лаборатории, консумативи и пр. няма. Резултатът е, че например в Пало Алто двете местни гимназии са редовно на челни места в класацията за най-добри училища в САЩ и там децата се занимават с научни изследвания на световно ниво още от 8-и клас, докато от другата страна на залива в Оукланд и Ричмънд, където живеят основно бедни цветнокожи хора, училищната система е в колапс. Естествено житейските траектории на децата, излезли от двете училищни системи, са много различни, след като завършат. Мерките, които реално биха променили нещо, са очевидни – училищата се финансират на ниво най-малко целия район, за предпочитане на щатско, а най-добре на федерално ниво, за да има преразпределение и изравняване. Но напишете в diversity statement-а си, че ще работите в тази насока, и ще видите какво ще стане. Никой от изискващите такива документи не иска и да чуе за нещо такова, тъй като именно те са облагодетелстваните от сегашната система и цялото упражнение изобщо няма за цел редуциране на неравенствата.
Това е само един пример от много, но принципът е един и същ – колкото повече се говори за расови неравенства, толкова по-малко се говори за класовите такива. В резултат както класовите, така и расовите неравенства се задълбочават.
А справянето с коронавируса вече беше фатално компрометирано чрез намесването на расовия фактор – януари и февруари месец в либералната западна преса изобилстваше от статии, оплакващи колко расистко би било да се спрат полетите от Китай. Е, виждаме къде сме сега.
Не бива да се позволява усилията за овладяване на епидемията да бъдат отново подкопавани по такъв начин.
– Свързани ли са пандемията, унищожението на природата (напр. обезлесяването) и климатичните промени?
Като цяло в последните десетилетия се появяват все повече зоонотични заболявания, и това е директна функция на прекомерно големия размер на глобалната човешка популация и унищожението на дивата природа, което на свой ред следва от това. Така се стига до много по-чест контакт с популации на диви животни, които преди са били изолирани, чрез директно ловене за храна и чрез разрушаването на местообитанията им.
Коронавирусът, както и бъдещите епидемии, които неминуемо ще последват, са логично следствие на всичко това.
– Свързано ли е производството на храна с появата на коронавируса и на нови патогени по принцип и ако да, как според вас трябва да се организира производството ѝ, за да избегнем пандемии вбъдеще?
Аз не бих нарекъл ловa на диви животни „производство на храна“, а той е основен фактор зад появата на зоонотичните зарази.
Но и земеделието също допринася много. Първата поява на Нипа вирусa беше в свинеферми в Малайзия, които в миналото никога не биха се намирали толкова дълбоко в гората. Птичият грип също е добре известен случай. Друг фактор е например как след изсичането на тропическите гори плодоядните прилепи (които са особено богат резервоар на вируси) се принуждават да нападат плодовите плантации за храна. Което води до контакт между техните вируси и хората, какъвто преди не се е осъществявал.
Проблемът няма да се реши с реорганизация на производството, а с намаляване на търсенето, т.е. на размера на човешката популация. Което така или иначе трябва да стане – основната причина в момента на планетата да има 8 милиарда човешки същества вместо 800 милиона е горенето на фосилни горива (реално уравнението е „нефт и природен газ + почва = земеделска продукция“), а фосилните горива са ограничен ресурс, който освен това не можем да си позволим да използваме поради ефектите им върху климата. Въпросът е дали това ще стане по мирен път чрез редуциране на раждаемостта или по много по-неприятен начин чрез увеличаване на смъртността.
Зоонотичните зарази са просто едно проявление на тази много по-мащабна обща криза.
– Америка е една от малкото развити страни без обществено здравеопазване, имаме ли повод за оптимизъм, че пандемията ще доведе до преомисляне и скъсване с този модел?
Ако тази ситуация не извие ръцете на американския елит и не го принуди да социализира здравеопазването, то това никога няма да стане. Но аз лично се съмнявам, ако и системата да върви към колапс.
В началото на кризата застрахователите обявиха, че за тази година ще излязат на по-голяма печалба поради спирането на повечето рутинни процедури, за които те сега няма да плащат. И че ако коронавирусът доведе до повишени разходи, това ще бъде отразено в цената на застраховките догодина. Не е ясно доколко обаче тези сметки включват ефекта на десетките милиони безработни (които вече няма как да си плащат за застраховка).
Съвсем реална е възможността и много болници да фалират. Масова практика в момента е да се намаляват заплатите на докторите и медицинските сестри, колкото и абсурдно да звучи, отново поради спирането на рутинните процедури, което орязва драстично приходите на болниците (впрочем същият ефект се наблюдава и у нас в България).
Но ако дойде време застрахователните компании и болниците да фалират, вместо това да е повод за реформа, много по-вероятно е просто в тях да се налеят федерални пари и да се продължи със същата система.
Любопитното в ситуацията е, че в момента е по-вероятно да се чуят призиви за социализация на системата от президента Тръмп (който направи това на няколко пъти и дори предприе съвсем реални малки стъпки в тази насока, ако и само що се отнася до коронавируса) отколкото от лидерите на Демократическата партия.
Но едва ли може да се очаква реална мащабна реформа от която и да било страна. Проблемът е, че сегашната система на здравеопазването е основен механизъм за упражняване на контрол над американското население (така например застрахователните планове на повечето хора са директно обвързани с работните им места и това дава огромна власт на работодателите над работниците). Ако се смени системата, това би означавало отхлабване на контрола.
– Вече много се говори, че мерките за строги бюджетни икономии (т.нар. остеритет) са повлияли негативно на готовността на държавите да се справят с вируса: от една страна, имаме недофинансиране на фундаменталните науки и подчиняването им на проектния пазар, от друга – кошмарът с недостига на болнични кадри, инфраструктура и консумативи. Можем ли да очакваме, че кризата ще сложи край на фискалния консерватизъм?
Аз не знам за какъв фискален консерватизъм може да говори, когато например американският бюджетен дефицит е 1 трилион всяка година. В Европа е по-различно, но аз лично не виждам фискалния консерватизъм като основната причина за тези проблеми. По-дълбокият проблем е, че десетилетия наред върви тенденция към отслабване на държавата. Което от своя страна е резултат на това, че границите на държавите и на капитала се разминават, и че силните национални държави са неудобни за международния капитал. Липсата на инвестиции в националната сигурност и остеритета са следствие на този по-дълбок процес, както е и общата липса на организационна компетентност.
– В статията си споменавате, че research and development на ваксини и лекарства страда, защото е оставено на пазарния принцип, привилегироващ печелившите хронични за сметка на инфекциозните заболявания. Има ли съпротива в научните среди срещу подчиняването на науката на печалбата и ако да, дава ли ѝ тласък пандемията?
По-скоро е обратното, науката се комерсиализира все повече и повече, колкото и да е тъжно. Това е по две причини. Първо, има елемент на принуда – около много от елитните университети в последните десетилетия се образуваха струпвания на частни технологични компании. Това от своя страна, доведе до такова драстично повишаване на цената на живота в тези райони, че ако и на хартия да им се плаща доста добре, много академични учени се озовават в реално затруднено финансово положение и им се налага да търсят допълнителни доходи чрез патенти, консултантска дейност и пр. Второ, тече дългосрочен процес на корпоратизация на университетите – и на административно ниво, и на ниво директна колаборация с бизнеса, което води до пренасяне на практики и начини на мислене от корпоративната в академичната сфера.
Има шанс пандемията да доведе до преосмисляне на много неща, но това са дълбоки процеси.
– В статията си казвате, че командната икономика, въпреки всичките ѝ кусури, е била по-добре подготвена за външни шокове като коронавируса от just-in-time капитализма. Какви са нейните предимства?
Конкретно за коронавируса, нека си припомним свойствата му – той се предава асимптоматично и пресимптоматично и е с дълъг инкубационен период, т.е. няма как да се спре разпространението му на база директно достъпна информация за отделния индивид. Няма моментни РНК тестове, тестването отнема около 24 часа и е нужна специализирана лаборатория. И в момента се чуват призиви от типа на „Отделете болните от здравите, и върнете здравите на работа“. Да, но кой е здрав и кой е болен няма как да бъде установено.
В такава ситуация има две нива на реакция. Първата линия на защита е тестването и проследяването на контакти, чрез което да се изолират заразените и всички, които са били в контакт с тях. Успешните примери за справяне със ситуацията в източна Азия (Южна Корея, Тайван, Виетнам, доскоро и Сингапур) действаха точно по този начин. Но за да има успех тази стратегия, трябва да се действа светкавично, за което е необходимо високо ниво на подготвеност и организираност и силна държава. Една здравна и социална система, оставена изцяло на „пазара“, никога не би могла да се организира навреме. И наистина, на места като Южна Корея и Виетнам имаме именно силни държави със смесени икономики.
Ако първата линия на защита бъде пробита и броят заразени стане твърде голям, тестването и проследяването стават практически невъзможни.Тогава трябва да се премине към обща строга карантина, за да се спре разпространението. Като за да е ефективна тази карантина, трябва към нея да се подходи наистина сериозно, както беше направено в Китай. Т.е почти никакво излизане от домовете, тотално блокиране на всякакви транспортни връзки и т.н., което пък от своя страна налага централизирана дистрибуция на храна по домовете. В Китай това е възможно – комунистическата партия и останалите държавни структури са изключително добре организирани и контролират всичко. Мерките бяха взети и ефект имаше (ако и най-вероятно официалните цифри да няма нищо общо с реалността, овладяването на епидемията е вероятно наистина близко до истината).
Но и Китай също е смесена икономика и сега се сблъсква с по-дълбокия проблем (който е проблем с всички големи външни шокове) – дълговете. В пазарната икономика всеки дължи нещо – на индивидуално ниво наеми, ипотеки, потребителски заеми, и т.н., на фирмено ниво наеми, заплати, лизинги, плащания към доставчици, подизпълнители и какво ли още не. Което създава невъзможността да се паузира за съществен период от време, тъй като много от тези плащания си продължават, независимо че циркулацията на пари в икономиката е спряла, и това води до верижни фалити, масови уволнения и до дългосрочен икономически упадък дори и след отминаването на външния шок. Така се стига до абсурдната ситуация при отсъствие на реален физически проблем да се стига до тотален социален колапс, който след това води и до физически проблеми със снабдяването. В командната икономика от съветски тип този проблем е минимален, тъй като индивидуални дългове почти няма, а плащанията между предприятията са ефективно еквивалентни на трансфери между различни подразделения на една и съща корпорация. Верижни фалити, масови уволнения и изхвърляне на хора на улицата няма как да се случат. И обратното – многократно е отбелязвано как гигантски компании като „Амазон“ вътрешно оперират като планови икономики (интересно е да се отбележи и че в отдавна забравеното съветско минало, много преди да се появят съвременните интернет гиганти, е имало опити за решаване на проблема с липсата на навременна информация за търсенето и предлагането чрез изграждане на такава компютърна система, и че и до ден-днешен това не е напълно мъртва идея).
Неефективността също е предимство, колкото и да е наглед парадоксално това. Ще дам един прост абстрактен пример – нека си представим компания, която се стреми да оптимизира максимално своите операции и която в резултат е елиминирала всичкия излишен персонал, но която не може да наеме нов персонал току-така понеже природата на дейността е специализирана и отнема дълго време да се обучат нови хора. Идва смъртоносна епидемия и 5–10% от служителите умират. Тъй като всичко е оптимизирано до съвършенство с цел минимизиране на разходите, това довежда до пълен колапс на цялата операция. Жизненоважни умения, които не се били дублирани, сега са изчезнали и няма как те да бъдат заменени бързо. Докато една „неефективна“ система, в която има голямо количество „излишен“ персонал, би имала много по-големи шансове да оцелее. Култът към „ефективността“ води до точно такива ситуации навсякъде.
Като този пример е абстрактен, но може да стане съвсем реален в идните месеци.
Други такива класически ситуации вече се наблюдават в реалността. Икономически може да е по-ефективно, ако произвеждаш автомобили, самолети или друга сложна техника, да субконтрактираш производството на колкото се може повече компоненти на външни компании и да се фокусираш върху някои ключови елементи плюс сглобяването. Обаче когато за производството на една такава машина са нужни примерно 5,000 части, а от тях няколкостотин идват от другия край на земното кълбо, най-често Китай, ако по някаква причина Китай спре производството или износа, цялата верига се разпада. Такива ситуации са ставали и в миналото, далеч не е само коронавирусът. При земетресения, наводнения и пр. природни бедствия в Източна Азия са се създавали огромни логистични проблеми за световната технологична индустрия, понеже ключови компоненти се произвеждат само там.
Освен това не е ясно доколко „ефективността“ е наистина ефективна дори чисто икономически – когато се „оптимизира“ с мисъл за следващото тримесечие, това лесно може да доведе до самоунищожение в дългосрочен план. В България не се обърна много внимание на колапса на „Боинг“ последните две години, но това е много поучителна история – преди две десетилетия дотогава инженерно ориентираният висш мениджмънт на компанията беше сменен с финансов такъв. А финансовите мениджъри гледат на производството като на излишен разход, от който е най-добре да се отърват в колкото се може по-голяма степен. Първият самолет, произведен след това, беше 787, за който 90% от компонентите идваха от външни контрактори. Дори фюзелажът не беше на „Боинг“ (което води до интересния философски въпрос дали една самолетостроителна компания може да бъде наричана такава, ако не произвежда фюзелажите си, но това е отделна тема). Вместо спестяване на пари, резултатът беше оскъпяване на проекта с десетки милиарди, тъй като аутсорсването доведе до пълен хаос в производствения процес. Следващият самолет беше 737-MAX. Който, като се имат предвид желаните параметри, е трябвало да бъде изцяло нов самолет, но вместо това, за да се спестят пари, се взима решение да се използва тялото на предишните 737 модели, върху което да се монтират по-големи двигатели. Това обаче води до аеродинамична нестабилност. Прави се опит проблемът да се реши със софтуерни гимнастики. Обаче това доведе до две катастрофи с общо над 300 жертви, и приземяване на всички такива самолети, което продължава и в момента. И така сега САЩ като държава не са в състояние да произвеждат пътнически самолети, които да летят без да катастрофират, а единствената причина „Боинг“ да продължи да съществува като компания е, че правителството не може да си позволи тя да изчезне, тъй като те са основен доставчик и за Пентагона.
Такива примери има безброй във всевъзможни области. Пазарният фундаментализъм и завземането на все повече власт от финансистите водят до загуба на технологичен и производствен капацитет и директно подкопаване на националната сигурност и подготвеността за криза.
Най-накрая трябва да се отдели малко внимание на един факт, който вероятно малцина осъзнават, а именно – че неефективността на съветската система помогна много в началото на 1990-те. Постсъветският икономически колапс, измерен като спад на БВП, беше много по-тежък и от Голямата депресия през 1930-те. Но ако и продължителността на живота да спадна значително и да имаше много мизерия, все пак хората не бяха изхвърлени масово на улицата и нямаше масов глад. Причината бяха именно неефективните остатъци на предишната система, които помогнаха да се омекоти шока – отне много време да бъдат уволнени всички, получили работните си места в условия на гарантирана заетост, (който процес май никога и не завърши в държавната администрация) и да бъдат затворени всички нерентабилни предприятия, да бъдат премахнати „неефективните“ системи като столовете в училищата, болниците и предприятията (които бяха субсидирани и помогнаха на много хора с изхранването им в най-тежките години), субсидираният градски и междуградски транспорт, безплатното здравеопазване и пр. Списъкът е дълъг и всеки, живял по онова време, може да се замисли за още остатъчни аспекти на системата, които са помогнали по такъв начин. Същевременно спад на БВП с над 50% в САЩ означава десетки милиони бездомни и гладуващи, и то в рамките на седмици и месеци. Погледнете снимките на коли, наредили се на опашка за безплатна храна, от последните дни, и забележете колко автомобили, произведени преди не повече от 3-4 години и струващи по $80-100 000, се забелязват, и ще стане ясно колко бързо може да бъде пропадането там. Само шест седмици са минали от началото на кризата. А в общество, в което всеки е въоръжен до зъби, нещо такова има непредвидими последици.
Ако УАЗ-469 и Ферари се състезават на писта, ясно е кой ще победи. И също така е ясно, че победителят ще е друг, ако състезанието се проведе в разкаляна нива.
– Пандемията по дефиниция е глобален феномен, но отговорите на този етап са национални и дори националистически: страните се конкурират за маски и консумативи. Дали е необходимо да се търсят отговори на породени или засилени от глобализацията проблеми, базирани на международно сътрудничество, което не е водено от пазарни принципи?
Това е по-общ проблем от пандемията. Повечето екзистенциални предизвикателства, пред които е изправен светът, могат да се решат само на глобално ниво, но решението им до момента се оказва невъзможно поради противоречията между отделните държави. Индикациите са това положение да не се промени.
