от Кианга-Ямата Тейлър
Независимо дали сме готови или не, животът в САЩ се завръща към някаква нормалност, а нормалността тук неизбежно предполага полицаи да убият невъоръжен чернокож мъж при задържане, а това да предизвика улични протести. Страната се завръща към познатия си ритъм.
Този път е Минеаполис. Хиляди излязоха на улицата, за да протестират срещу убийството на Джордж Флойд от полицай, който притиска с коляно врата му в продължение на 8 смразяващи минути, докато той лежи на земята, закопчан с белезници. Полицаят не обръща внимание на молбите за помощ на г-н Флойд, който повтаря, че не може да диша и вика починалата си майка. Останалите трима полицаи наблюдават безучастно, сякаш не се интересуват от гаснещия пред събралата се отвратена тълпа човешки живот.
Политиците от Минесота осъдиха жестокостта на убийството. Джейкъб Фрей, кметът на Минеаполис, каза „Да бъдеш чернокож в Америка не бива да е смъртна присъда.“ Други, включително Ейми Клобучар, която се надява да бъде обявена за кандидат-вицепрезидент на Джо Байдън, публично изразиха редица вече банални емоции: шок, ужас, обещания за разследвания и призиви за мир. Уволнението на четиримата полицаи беше рядко срещано наказание.
Но фактът, че г-н Флойд изобщо е задържан, а впоследствие и убит, заради такова дребно „престъпление“ като фалшификация на чек по време на пандемия, отнела живота на 1 от всеки 2000 афроамериканци, е смразяващо потвърждение на усещането, че животът на чернокожите продължава да няма значение в САЩ.
Лесно е да се обясни начинът, по който реагираха протестиращите от различни раси в Минеаполис. (Ако се вгледаме отблизо, виждаме, че участват стотици бели хора – че несправедливостите са споделени е очевидно за тях.) Тази пролет донесе на черна Америка поне 23 хиляди смъртни случая, свързани с Ковид-19. Коронавирусът покоси чернокожите общности, осветлявайки и влошавайки дълбоко вкоренените неравенства, които направиха афроамериканците толкова уязвими на болестта.
Тази невероятна загуба на човешки животи се случи по време на най-крайните строги ограничения и мерки за социална дистанция. Какво ще стане, ако страната отвори изцяло, въпреки че броят на заразените с коронавирус продължава да расте? Докато основно бели политици се опитват да ни върнат към нормалното положение възможно най-скоро, дебатите около опустошителните последствия от пандемията за чернокожите хора остават на заден план. А това са последствия, които се превръщат в „новото нормално“ и с които ще ни се наложи да живеем и мрем. Ако доскоро някои още се чудеха дали бедните и афроамериканците са превърнати в непотребно население, днес вече никой не си задава подобни въпроси. Ясно е, че държавното насилие се упражнява не само от полицията.
Източникът на гнева не е просто големият брой покосени от болестта, но и отразените в медиите случаи, в които на афроамериканци им бива отказана здравна грижа, защото сестрите и лекарите не вярват на оплакванията им за симптомите, които изпитват.
Вместо огромната криза да бъде използвана, за да се променят условията, повишаващи смъртността сред чернокожите, въоръжените агенти на държавата продължават със своята дребнава и необезпокоявана полицейщина. Дори привидно безобидните призиви за социално дистанциране се превръщат в нови оправдания на полицията да тормози афроамериканци. В Ню Йорк чернокожите съставляват 93% от случаите на арести, свързани с коронавируса. Подобни расови неравенства има и в Чикаго.
Въпреки че полицейските управления заявиха, че ще арестуват по-малко хора, за да забавят разпространението на вируса в местните затвори и в името на опазването на общественото здраве, афроамериканците си остават обичайните заподозрени. Защо, в крайна сметка, полицията въобще арестува Джордж Флойд за подправяне на чек, едно „престъпление“, предизвикано от бедност и извършвано от отчаяни нископлатени работници?
Когато в Мичиган и на други места бели протестиращи, опасани с оръжия, заплашват политици, президентът ги възхвалява като „много добри хора“, а силите на реда ги оставят на мира. Не ги задушават до смърт на улицата. Но напротив, след като губернаторът на Минесота пусна националната гвардия в четвъртък вечерта, президентът предложи да се стреля по протестиращите срещу полицейското насилие. Протестиращите в Минеаполис са посрещани от полицията със сълзотворен газ и гранати, въпреки че множество политици твърдят, че симпатизират на гнева им. Именно тези двойни стандарти са част от това, което предизвика хората в Минеаполис, както и причина за наличния във всеки град потенциал за такова избухване.
Гневът по улиците е много по-дълбок от това, което предполага очевидното лицемерие при различното третиране на белите, консервативни протестиращи и на тълпите хора от различни раси, противопоставящи се на полицейското насилие. През последните няколко седмици станахме свидетели на видеозаписите с убийство на Ахмод Арбъри в Джорджия, със злостната стрелба срещу Бриона Тейлър от страна на полицията в Луисвил и с убийството на Тони МакДейд (чернокож транссексуален мъж) от полицаите в Талахаси. Тези случаи бяха пренебрегнати докато общественото възмущение не принуди страната да им обърне внимание, въпреки че всички следяха новините неотлъчно заради заповедите хората да си останат по къщите. Междувременно широко отразен пък беше случаят с бяла жена в Сентрал парк, която докладва чернокож мъж на полицията, след като той я моли да завърже кучето си на каишка. Потенциалните последствия от това обаждане бяха нагледно илюстрирани от убийството на Джордж Флойд.
Неоспоримо остава усещането, че държавата съучаства или е най-малкото неспособна да постигне значима промяна.
Докато предполагаемият кандидат за президент на Демократите Джо Байдън се шегуваше, че афроамериканците, които не гласуват за него, не са чернокожи, кризата в чернокожите общности се изостри и съвпадна с почти всекидневните случаи на полицейско насилие и други типове репресивни прояви на държавната власт. Байдън си мислеше, че една шега може да покаже колко е близък с чернокожите гласоподаватели. Но вместо това той показа арогантност, приемаща за даденост подкрепата на младите и работещи афроамериканци. Прозвуча като всеки друг заможен политик, който не успява да разбере мащаба на предизвикателствата пред себе си.
Едновременният колапс на политическия процес и управлението на страната принуди хората да излязат на улицата с риск за своето здраве и здравето на другите, за да поискат неща от първа необходимост, включително правото да не стават жертва на полицейското насилие.
Какви са алтернативите на протеста, когато държавата не може да изпълнява своите най-основни задачи и щом несъблюдаващите закона полицаи рядко дори биват смъмряни за престъпления, които биха били наказани с години затвор, ако бяха извършени от обикновени граждани? Ако не можеш да постигнеш справедливост обръщайки се към системата, тогава търсиш други средства, за да я промениш. Това не е просто пожелание, а предупреждение.
Съвпадането на тези трагични събития – пандемията, убиваща непропорционално много чернокожи хора, провала на държавата да защити чернокожите хора, както и полицейския тормоз над чернокожите – потвърждава това, което повечето от нас вече знаят: ако ние и тези, които ни подкрепят, не се мобилизираме, за да се защитим, тогава нито една институция няма да го направи.
Ние, младите чернокожи хора трябва да изтърпим контузиите, причинени от гумените куршуми, и паренето от сълзотворния газ, защото държавата ни изостави. Животът на чернокожите има значение само защото ние ще направим така, че да има.
Това не е нещо ново в нашата история. След Втората световна война, афроамериканците в градовете стават свидетели на противоречията в едно общество, изпратило човек на Луната и същевременно позволило нощем плъховете да разпарчетосват чернокожи деца в креватчетата им. Федералното правителство е отговорно за ниското качество на жилищата, в които са запращани афроамериканците заради сегрегационната жилищна политика. Накъдето и да погледнат чернокожите, държавата винаги е била не просто неотзивчива към тяхното страдание, но и съучастник в престъплението.
Това е източникът на черните градски бунтове, които пометоха американските градове през 1960-е години, по време на епохата на движението за граждански права в Юга. Провалът на държавата да удовлетвори исканията на афроамериканците принуди стотици хиляди хора да вземат нещата в свои ръце. И тогава, и днес няма значение дали бялата общественост одобрява или не одобрява. Това, което има значение е, че официалните механизми за социална промяна се провалят и това принуждава афроамериканците да действат сами за правата си.
Преди шест години, протестите във Фъргюсън, щата Мисури, станаха фон за възхода на движението Black Lives Matter, водещо своето начало от тези социални противоречия. Парадоксално беше, че това ново движение възникна в сянката на първия президент афроамериканец и на участието на повече афроамериканци в Конгреса от когато и да било. Но при все това, натрупването на цялата тази политическа власт в ръцете на чернокожи не успя да възпре всекидневните прояви на полицейско насилие. Точно както не успя да предотврати резкия спад в броя чернокожи, притежаващи свой собствен дом, нарастването на расовите неравенства при разпределението на богатствата и планината от студентски дългове в кредитните отчети на чернокожите милениали.
Няма значение дали очакванията към възможностите на чернокожия президент са били твърде големи. Това, което има значение е, че когато правителството не успя в съществена степен да промени живота на хората, афроамериканците се вдигнаха на протест, за да има значение животът на чернокожите.
Превод от английски език: Мадлен Николова
Кианга-Ямата Тейлър е преподавателка по афроамерикански изследвания в Принстън. Занимава се с връзката между жилищните политики и расовите неравенства и пише за американски социални движения. Авторка на книгата “Race for Profit: How Banks and the Real Estate Industry Undermined Black Homeownership”.