от Андреас Малм
Андреас Малм преподава екология в Лундския университет в Швеция. Автор е на редица изследвания относно Близкия Изток, политическата икономия и климатичните промени. Малм придобива по-голяма популярност след като публикува книгата „Fossil Capital“ – разказ за преплетените истории на възхода на парната енергия и капитализма. Малм ще е един от участниците в организирания от КОИ форум Градът на бъдещето, бъдещето на климата тази година. Неговата лекция, озаглавена Борбата с климатичния срив отвъд прага от 1.5ºС, ще се състои в събота, 17 юни от 15.30 часа.
Изминалата 2014 година беше най-горещата откакто се правят наблюдения. И въпреки това последните данни показват, че през 2013 г. източникът, снабдил световната икономика с най-много енергия, не е слънцето, нито вятърът, нефтът или газът, а въглищата.
Ръстът на глобалните емисии, от 1 процент на година през 1990-те до 3 процента на година през това хилядолетие, е поразителен. Паралелно с този ръст обаче нарастват и познанията ни за ужасните последици от използването на изкопаеми горива.
Кой ни тласка към тази катастрофа? Радикалният отговор би бил зависимостта на капиталистите от добива и употребата на енергия от изкопаеми горива. Някои обаче предпочитат да посочват други виновници.
Казват ни, че Земята е встъпила в „Антропоцена“: епохата на човечеството. Понятието за антропоцен, което е изключително популярно и се възприема дори от много учени марксисти, предполага, че човечеството е новата геоложка сила, която променя планетата до неузнаваемост, най-вече изгаряйки огромни количества въглища, нефт и природен газ.
Според тези учени деградацията е плод на вродените предразположения на хората и представлява неизбежната съдба на една планета, подложена на обичайната дейност на човечеството. Всъщност поддръжниците на тази идея не могат да твърдят друго, тъй като ако ситуацията имаше по-случаен характер, разказът как цял един вид се е издигнал до биосферно надмощие, би бил трудно защитим.
Тяхната история се върти около една от класическите стихии: огъня. Единствено човешкият вид може да борави с огъня и следователно тъкмо той унищожава климата; с овладяването на огъня, нашите предшественици запалили и фитила на днешния катастрофален ред на нещата. Това, пишат известните климатолози Майкъл Раупач и Жозеп Канадел, е „ключовият еволюционен спусък на Антропоцена, който води човечеството директно към откритието, че енергията може да се придобива не само от детритен биотичен въглерод, но и от детритен въглерод от изкопаеми горива, първоначално от въглища“.
„Основната причина” за днешното изгаряне на изкопаеми горива е, че „много преди индустриалната епоха, един конкретен вид примат се научава как да използва енергийните резерви, съхранявани в детритния въглерод“. Това, че се научих да ходя на годинка, е причината да танцувам салса днес; първото изгорено от човека мъртво дърво може да доведе единствено, милион години по-късно, до изгарянето на барел петрол.
Или пък, по думите на Уил Стефен, Пол Дж. Кръцън и Джон Р. Макнийл: „Овладяването на огъня от нашите предци предоставя на човечеството мощен монополистичен инструмент, недостъпен за други видове, който ни повежда по дългия път към антропоцена.“ В този разказ икономиката на изкопаемите горива е творение точно на човечеството или на „огнената маймуна, Homo pyrophilus“, както в уместно озаглавената книга „Божественият вид“, в която Марк Линас популяризира идеите за антропоцена.
Способността ни да боравим с огъня със сигурност е била необходимо условие за започване на широкомащабно изгаряне на изкопаеми горива във Великобритания в началото на XIX век. Но дали е била и причината за това?
Тук е важно да отделим внимание на логическата структура на разказа за антропоцена: двигател на геоложката епоха трябва да бъде някаква универсална черта на вида, защото иначе тя щеше да е работа на някаква подгрупа на вида. Но разказът за човешката природа може да се прояви в различни форми – както в жанра на антропоцена, така и в други дискурси за изменението на климата.
В статия в сборника „Engaging with Climate Change“, психоаналитикът Джон Кийн предлага оригинално обяснение защо хората не могат да спрат да замърсяват планетата. В ранна детска възраст човечето изхвърля неограничено екскрементите си, свикнало, че грижовната майка ще изхвърли акото и пипито и ще почисти дупето му.
Вследствие на това човешките същества са свикнали да съсипват околната среда: „Убеден съм, че тези повтарящи се действия допринасят за утешителното убеждение, че планетата е неограничена „тоалетна-майка“, способна да абсорбира нашите токсични продукти до безкрайност.“
Но къде са доказателствата за причинно-следствената връзка между изгарянето на изкопаеми горива и бебешката дефекация? Какво да кажем за онези поколения, които до деветнадесети век са владеели и двете изкуства, но никога не са ограбвали въглеродните залежи на земята, нито пък са ги изхвърляли в атмосферата: дали те са били дрисльовци и пиромани, които само са чакали да разгърнат пълния си потенциал?
Лесно е да се подиграваме с някои видове психоанализа, но опитите днешният ред на нещата да се припише на вродените качества на човешкия вид са обречени на несъстоятелност. Нещо, което съществува винаги и навсякъде, не може да обясни защо едно общество се отклонява от всички останали и развива нещо ново – като например икономиката на изкопаемите горива, появила се едва преди около два века, а села наложила се дотолкова, че я приемаме за единствения начин, по който човек може да произвежда.
В действителност обаче господстващият дискурс за климата е подгизнал от препратки към човечеството като такова, човешката природа, човешкото дело, човечеството като един голям злодей, който кара влака. В „Божественият вид“ четем: „Днес все повече ние сме тези, които упражняват Божията мощ. Ние сме създатели на живота, но сме и негови унищожители.“ Това е една от най-често срещаните тропи в дискурса: ние, всички ние, вие и аз, сме създали тази бъркотия заедно и я заплитаме все повече с всеки изминал ден.
В книгата си „Това променя всичко“ Нейоми Клайн умело разкрива безбройните начини, по които натрупването на капитал като цяло и неолибералната му разновидност в частност наливат масло в огъня, който сега поглъща системата на Земята. Набързо насмитайки всички приказки за универсален злодей в човешка форма, тя пише: „Ние сме в задънена улица, защото действията, които биха ни осигурили най-голям шанс да предотвратим катастрофата, а и биха били от полза за огромното мнозинство, представляват изключителна заплаха за едно елитно малцинство, държащо в желязна хватка нашата икономика, политическия процес и повечето от големите медии.“
И как реагират критиците? „Клайн описва климатичната криза като сблъсък между капитализма и планетата“, контрира философът Джон Грей в „Гардиън“. „По-правилно би било кризата да се опише като сблъсък между разширяващите се изисквания на човечеството и ограничения свят.“
Грей не е единственият. Различните мнения по този въпрос са в основата на големия идеологически разкол в дебата за климата, а привържениците на второто гледище отвръщат на ударите.
В „London Review of Books“ Пол Кингснорт, британски писател, който отдавна твърди, че екологичното движение трябва да се саморазпусне и да приеме, че тоталният колапс е нашата съдба, отвръща: „Изменението на климата не е нещо натрапено ни от малка група злодеи … в крайна сметка всички ние сме замесени“. Това, твърди Кингснорт, „е по-трудно за преглъщане послание от гласящото, че един брутален процент прецаква планетата, а благородните 99 процента им се противопоставят, но е по-близо до реалността“.
Наистина ли е по-близо до реалността? Шест прости факта демонстрират обратното.
Първо, вярно е широко разпространеното виждане, че парният двигател е първоначалният локомотив на реда на нещата, чрез който горенето на въглища за първи път е било свързано с неспирно разширяващата се спирала на капиталистическото стоково производство.
Макар вече това да е клише, важно е да напомним, че парните машини не са били вкарани в употреба от някакви естествени представители на човешкия вид. Изборът на първи двигател на стоковото производство няма как да е сред правомощията на този вид като вид, най-малкото тъй като предполага особената институция на наемния труд. Собствениците на средствата за производство са тези, които монтират новия първичен двигател. Едно малко малцинство дори във Великобритания – само мъже, само бели – тази класа хора съставлява безкрайно малка част от човечеството в началото на XIX век.
Второ, когато по същото време британските империалисти проникват в Северна Индия, те се натъкват на въглищни пластове, които за тяхно огромно учудване вече са били познати на местните жители. Индийците наистина са имали основни познания за това как да добиват, изгарят и произвеждат топлина от въглища. И въпреки това те не се интересували от това гориво.
Британците, от своя страна, отчаяно искат да извадят въглищата от земята, за да задвижват параходите, с които транспортират съкровищата и суровините, изтръгнати от индийските селяни, към метрополията, а собствения си излишък от памучни стоки – към вътрешните пазари. Проблемът е, че никой от работниците не е навит да влезе в мините. Затова на британците им се налага да организират система за принудителен труд, заставяйки фермерите да влизат в шахтите, за да се сдобият с гориво за експлоатацията на Индия.
Трето, по-голямата част от бума на емисиите през ХХІ век се дължи на Китайската народна република. Двигателят на този бум е ясен: той не е нарастването на китайското население, нито потреблението на домакинствата, нито публичните разходи, а огромната експанзия на производството, пренесено в Китай от чуждестранния капитал, за да извлече принадена стойност от местната работна сила, възприемана около началото на хилядолетието като изключително евтина и дисциплинирана.
Тази промяна е част от глобална атака срещу заплатите и условията на труд – работниците по цял свят биват заплашвани с риска капиталът да се премести в посока възможните им китайски заместници, които могат да бъдат експлоатирани само с помощта на изкопаемата енергия като необходим материален субстрат. Последвалият бум на емисиите е атмосферното наследство на класовата война.
Четвърто, вероятно няма друг отрасъл, който да среща толкова голяма народна съпротива навсякъде, където иска да се установи, колкото нефтената и газовата промишленост. Клайн описва отлично бунта на местните общности от Аляска до делтата на Нигер, от Гърция до Еквадор срещу фракинга, тръбопроводите и проучванията. Но срещу тях стои интересът, описан наскоро с образцова яснота от Рекс Тилърсън, президент и главен изпълнителен директор на ЕкзонМобил: „Моята философия е да правя пари. Ако мога да сондирам и да печеля пари, то това искам да правя.“ Това е въплътеният дух на изкопаемия капитал.
Пето, развитите капиталистически държави продължават неуморно да разширяват и задълбочават своите инфраструктури за изкопаеми горива. Те строят нови магистрали, нови летища, нови електроцентрали на въглища – винаги съобразени с интересите на капитала, като почти никога не се допитват до народа си по тези въпроси. Само някой истински сляп интелектуалец от типа на Пол Кингснорт може да се върже на идеята, че „всички ние сме замесени“ в подобни политики.
Колко американци са участвали във вземането на решенията за увеличаване на дела на въглищата в енергийния сектор, така че въглеродният интензитет на американската икономика да нарасне през 2013 г.? Колко шведи трябва да бъдат обвинени за прокарването на нова магистрала около Стокхолм – най-големия инфраструктурен проект в съвременната история на Швеция – или за помощта на тяхното правителство за въглищните електроцентрали в Южна Африка?
Само най-крайните илюзии за съвършената демокрация на пазара могат да подхранят заблудата, че „всички“ ние караме влака.
Шесто и може би най-очевидно: малко количество ресурси се потребяват толкова неравномерно като енергията. Само 19-те милиона жители на щата Ню Йорк консумират повече енергия отколкото 900-те милиона жители на Субсахарска Африка. Разликата в потреблението на енергия между един скотовъдец в Сахела и един средностатистически канадец лесно може да надхвърли 1000 пъти – при това става дума за средностатистически канадец, а не за собственик на пет къщи, три джипа и частен самолет.
Един средностатистически гражданин на САЩ отделя повече емисии, отколкото 500 граждани на Етиопия, Чад, Афганистан, Мали или Бурунди; колко отделя средностатистическият американски милионер (и колко повече от средностатистическия американски или камбоджански работник) предстои да се пресметне. Но отпечатъкът на един човек върху атмосферата се различава изключително много в зависимост от това къде е роден. Вследствие от това човечеството е твърде крехка абстракция, че да понесе тежестта на вината.
Нашата геоложка епоха не е епохата на човечеството, а на капитала. Разбира се, не е задължително икономиката на изкопаемите горива да е капиталистическа: Съветският съюз и сателитните му държави имаха свои собствени механизми за растеж, свързани с въглищата, нефта и газа. Те бяха не по-малко мръсни, не по-малко покрити със сажди и интензивни по отношение на емисиите, а може би дори и повече, от своите противници по време на Студената война. Така че защо да се фокусираме върху капитала? Каква е причината да задълбаваме в разрушителността на капитала, когато комунистическите държави се справяха поне също толкова зле?
В областта на медицината подобен въпрос може би би звучал така: защо изследователските усилия да се концентрират върху рака, а не върху дребната шарка? И двете могат да бъдат смъртоносни! Но само една от тях все още съществува. Историята е заскобила съветската система и така се връщаме в началото, където икономиката на изкопаемите горива съвпада с капиталистическия начин на производство – само че сега в световен мащаб.
Сталинската версия заслужава собствени отделни изследвания (механизмите на растежа са различни). Но ние не живеем във Воркутския въгледобивен гулаг от 30-те години на миналия век. Нашата екологична реалност, действителността, обхващаща всички ни, е светът, в чиито основи са изляти от задвижвания с парната машина капитал. Един екологично отговорен социализъм би могъл да поеме по алтернативни пътища. Затова и говорим за капитала, а не за човечеството като такова.
Независимо от успеха на Нейоми Клайн и неотдавнашните мобилизации, това си остава маргинален възглед. Науката за климата, политиката и дискурсът са неизменно разказвани в антропоценски ключ: мислене през видове, дуднене против човечеството, недиференцирано колективно самобичуване, призив към широката потребителска маса да се поправи и други идеологически пируети, които само прикриват машиниста.
Да се представят определени социални отношения като естествени характеристики на човешкия вид не е нищо ново. Деисторизирането, универсализирането, увековечаването и натурализирането на един начин на производство, специфичен за определено време и място, са класическите стратегии на идеологическата легитимация.
Те запълват всякакви пролуки, позволяващи промяна. Ако редът на нещата е резултат от човешката природа, как изобщо можем да си представим нещо различно? Напълно логично е, че привържениците на антропоцена и свързаните с него начини на мислене или защитават фалшиви решения, които не представляват пречка за изкопаемия капитал – като геоинженерството в случая на Марк Линас и Пол Кръцън, авторът на концепцията за антропоцена, или проповядват пораженчество и отчаяние, както прави Кингснорт.
Според последния „вече е ясно, че спирането на изменението на климата е невъзможно“ и, освен това, изграждането на вятърен парк е също толкова лошо, колкото и откриването на нова въглищна мина, тъй като и двете оскверняват пейзажа.
Без борба никога не може да настъпи промяна в човешките общества. Да мислим климатичните изменения през предполагаемата същност на вида ни води единствено до парализа. Ако всички са виновни, то никой не е виновен.
Публикувано за първи път в „Джакобин“. Превод от английски език: Мадлен Николова
Снимка: Ted Auch, FracTracker Alliance, 2020.
