Статията е публикувана за първи път в „Дневник“.
Поводът за анализа е статията на социолога Велислава Петрова, публикувана в “Дневник” миналата седмица по повод затварянето на училищата заради пандемията. И в двата текста се критикува неспособността на управляващите да вземат адекватни решения, с които да е защитен интересът на децата.
Дебатът за или против затварянето на училищата е един от най-щекотливите. Убедителни аргументи изказват и двете страни. От една страна, родителите с право се ядосват, когато училищата затварят, докато ресторантите и дискотеките работят. И са прави да подозират, че противоепидемичните мерки не следват научни съображения, колкото политически приоритети.
Фундаменталната причина за провала на управлението (и което е същото – проточването) на пандемията се корени в това, че моторът, движещ публичния отговор към заразата, не е науката, а най-баналният баланс на силите в обществото. Например, ако си креслива асоциация на ресторанти и мутренски заведения, успяваш да се пребориш за по-леки или никакви противопандемични мерки за твоя бизнес. (Спомняме си още по-фрапантния пример с приоритизирането на фермите за норки в началото на ваксинационната кампания.)
Лекият пандемичен режим в една сфера обаче се трансформира в по-тежък в друга: например отнасят го учениците и майките, търпящи угнетително затваряне вкъщи и онлайн обучение (да не говорим за претоварването в болниците). Децата и жените са слаби и безправни обществени групи, които нямат силни лобита. Интелектуалното осакатяване от дългото прекъсване на училищното обучение не нанася щети само на пряко засегнатите деца, но и на техните родители (най-често майките), принудили се да осъвместяват родителска и учителски роли, докато не спират да ходят на работа. Накратко: колкото повече власт (и пари) има дадена обществена прослойка, толкова по-леко ѝ се отразяват противоепидемичните мерки. Държавата с охота абсорбира разходите за ток и труд на работодателите, но мнозина учители и родители не получиха никаква техническа и финансова помощ, за да провеждат онлайн обучение. Като общество се издънихме в грижата именно за най-слабите и уязвимите и затова едва ли можем да се наречем такова.
Училищата изпълняват една от фундаменталните социализиращи функции в обществото. Нищо не подсигурява социалното възпроизводство на системата за производство и безвъпросното приемане на присъщите ѝ обществени отношения както тях. В този пункт училищата изпълняват и не толкова възвишената практическа функция да бъдат безплатни забавачници за децата на работещи родители.
Към този извод води наскоро проведен протест в гр. Раковски против тестването в училище. Според протестиращите родители „повечето жители на Раковски работят за заплати около минималната и не могат да си позволят да не ходят на работа, за да гледат децата си при онлайн обучение“. Липсата на подкрепа от страна на държавата е докарала родители до напълно неестественото състояние да не искат дори и да знаят, ако децата им са болни от нещо. Така нареченият „обществен консенсус“ срещу мерките и затварянето на училища и работни места, на който политиците обичат да се позовават, изглежда, се корени в икономическата принуда над хората да продължат да се излагат на риск от зараза, ако не искат семействата им да гладуват. Te са приели фалшивата дилема „здраве или доходи“, защото третата страна в дебата – елиминация на вируса с подсигуряване на физическото оцеляване на хората, докато не работят, е елиминирана. И тези хора не са лоши родители; напротив, опитват се да бъдат добри родители в една невъзможна ситуация, която обаче обслужва нежеланието на бизнеса да спира икономиката.
В едно изследване на БАН от 2021 г. 62% от респондентите не са против затварянето на училищата, а 56% – на предприятията. Обаче не обикновените граждани задават дневния ред на обществото.
Но да се върнем на училищата. Застъпниците за присъствено обучение вярват, че училищата са източник на социална интеграция и мобилност и дори борят бедността. Този ангелски образ пропуска, че понякога училищата са проводник на насилие, неравенства и агресия. За съжаление, българските училища не са лост за социална мобилност, изравняващ житейските шансове на различните класи в обществото. Социологът Светла Маринова убедително показва как те са писта на непреодолимо социално разслоение. Може да се провалят в целта да спояват обществото, но за сметка на това улесняват интеграцията на вируса с обществото.
Това ни води до другата страна в дебата. Защото, обратно на твърденията, че училищата не разпространяват заразата, доказателствата, представяни от радетелите за затварянето им, са именно в противоположна посока. Лъчезар Томов, който се занимава с математическо моделиране на пандемията, показва убедително как случаите сред децата изпреварват тези при възрастните. Сиреч децата заразяват родителите си. Училищата са вектор. Това го знаем от грипа, заради който ги затваряме всяка година за 2 седмици във вече традиционната грипна ваканция. Но протакването и социалната умора от пандемията потискат това иначе самоочевидно и общовалидно знание и сега трябва да доказваме как заболяване, предаващо се аерозолно, няма как да не се предава в затворени помещения, където много хора прекарват дълги часове заедно, често без да спазват абсолютно никаква дистанция или да носят маски.
И преди някой да възрази, че COVID-19 не е страшен за децата, нека кажа, че в България около 30 деца загинаха от болестта, а набеденият за леко протичащ Омикрон в момента праща в пъти повече деца в болница в страни, където стана доминантен, отколкото оригиналният вирус и дори по-тежката Делта. Във Великобритания едно на седем от засегнатите деца живее с т.нар. дълъг COVID – спектър упорити и тежки симптоми на дълготрайно (вероятно доживотно) увреждане. Има и друг аргумент защо затварянето на училищата по време на епидемия е нужно: затварянето им ще принуди родителите да си стоят вкъщи, намалявайки контактите и предаването на заразата в обществото като цяло.
Но тази статия не цели да изрежда аргументите на двете страни, а да изкове арматурата на трета позиция, която се пита в това сложно уравнение можем ли едновременно да съхраним детската психика и да задоволим нуждата на децата от образование и социализация, без да излагаме здравето им на прекомерен риск? Аз смятам, че може, въпреки че мярката може да породи някои временни логистични и финансови неудобства за бизнеса и държавата.
Например защо не обърнем календара и учебната година да започва от пролетта до октомври? Участието на децата в жътвата, положило началото на учебната година на 15.09, отдавна се е изпарило. Няма причина да не променим датата освен навика. SARS-CoV-2 не се влияе от сезоните, но такова обръщане ще позволи на децата да прекарват повече време на открито, когато е топло, и където трансмисията на аерозолите намалява в пъти. Това не е ядрена физика – по време на пандемията от испански грип в някои градове в Америка децата са учили навън. В Италия също обмислят учене през лятото, за да компенсират щетите от изолацията. Можем да вземем пример и от прекрасната инициатива за изнесени уроци “Мобилно училище Столипиново”, в която учители посещават най-бедните части на квартала и преподават на децата изкуства, математика и т.н. Понякога учебният процес може да се изнася в паркове и градинки. Лесно биха могли да се построят нарочни навеси и беседки в дворовете на училищата. А когато времето е студено, вали или пък са нужни инструменти за научни експерименти, децата ще учат в предварително осигурени, добре вентилирани стаи, с хепа филтри и маски за по-големите.
Дори печално стиснатият модел на ваучерно финансиране на образованието би могъл да позволи сносен ремонт на поне един-два кабинета по природни науки във всяко училище. Тук само скицирам идеи и ще оставя на по-големи специалисти от мен да изработят детайли като големина на групите, учебен материал и пр. Полето за експериментиране с нови форми на учене на открито и сред природата е голямо. Е, вероятно едно подобно преобръщане на учебната година ще провали почивките на морето и ще ядоса туристическия бизнес, но мисля, че досега хотелиерите получиха достатъчно пандемична подкрепа от държавата и е крайно време тя да се заеме със смекчаване последиците от пандемията върху децата.
Наред с това много по-разумно ще е следващия многомилионен транш за нискочувствителните „щадящи тестове“ да предвиди хепа филтри и вентилация в училищата, както и за маски стандарт N95 или FFP2/3 за цялото население. На дребно са скъпи, но една огромна държавна поръчка ще смали единичната им цена до пренебрежима, а децата и учителите им ще бъдат истински предпазени.
В XXI век е абсурдно пред децата във високотехнологичните и развити общества да стои дилемата дали да си провалят живота, опитвайки се да избегнат COVID-19, или да оставят COVID да им го провали. Понеже децата си нямат лоби както туристическата, кръчмарската или авиоиндустрията, най-вероятно ще продължат да изнасят на гърба си тежките последици от отчайващата неадекватност на държавата и хюбриса на бизнеса спрямо вируса. Нямат си застъпници, които да окажат натиск детските градини и училищата да станат по-безопасна среда. (Това не е само в името на децата. Да не забравяме, че досега загубихме над 120 учители. Много учители са също и родители. Учителската смърт травмира не само собствените им деца, но и учениците, които чувстват вина.)
Децата си имат основно „говорители“, които ни поучават колко е важно присъственото обучение за детската психика, но пропускат да уточнят, че контактите и ученето трябва да се случват в безопасна и здравословна среда. Физическото здраве не трябва да се схваща като пречка, а като условие за възможност за психичното благоденствие и социална интеграция на децата ни.
