От Адам Тууз
През пролетта на руската война срещу Украйна във Вашингтон сякаш са се вселили призраците на историята. За да ускори изпращането на военна помощ американският Конгрес прие законодателен акт, наречен Заем-наем за отбрана на демокрацията в Украйна – проект, препращащ към помощта, отпусната от Франклин Делано Рузвелт на Британската империя, Китай и Гърция през март 1941 г.
Сумата, която Вашингтон обмисля да отпусне, е огромна – общо 47 млрд. долара, което е ⅓ от украинския БВП преди войната. Ако бъде одобрена от Конгреса и към нея се прибави останалата помощ за Украйна от Запада, това ще означава, че финансираме тотална война.
Т.нар. заем-наем е военновременна интервенция. По-голямата част от доставените през ВСВ стоки са оръжия. Британската осма полева армия в Сахара се бие със средните американски танкове Шърман, дадени по програмата. След 1942 г. големите съветски контраофанзиви на свой ред разчитат на американски камиони.
Историята е така необикновена защото когато заем-наемът стартира през март 1941 г., САЩ не участват във войната. Началото на програмата е решителният момент, в който макар да не се сражават, Щатите все пак изоставят неутралитета. Това принуждава юристите да измислят нов термин, за да обозначат тази характерна позиция на „невоюване“ [non-belligerence]. В по-широк план, програмата бележи появата на САЩ като хегемон, какъвто, за добро или за лошо, те остават и досега.
Но историята е сложна – под повърхността ѝ бързо се множат неяснотите. Какво разкрива призоваването на заем-наема относно посоката на американската политика днес?
Навярно разказът се удържа от обещанието, че щедрата подкрепа на САЩ ще осигури победата в справедливата война срещу един зъл режим. Но за да завършим този разказ, трябва да преместим часовника малко напред – от мартенския заем-наем, през Атлантическата харта от август 1941 г. до Пърл Харбър през декември и встъпването на САЩ във войната. Предоставяйки помощ както на Китай, така и на Британската империя, заем-наемът става решаваща стъпка към превръщането на две първоначално отделни войни, японската срещу Китай и германската в Европа, в една световна война.
Ако американският Конгрес днес стартира нова програма заем-наем, то трябва да се запитаме дали ескалацията не е част от плана.
Както привържениците, така и критиците на Рузвелт винаги са настоявали, че тайната цел на заем-наема е била да се провокира война с нацистка Германия. Повечето историци днес обаче твърдят, че намеренията на президента не са толкова ясни. Дори след Пърл Харбър не е очевидно, че Рузвелт ще може да си подсигури мнозинство, за да обяви война на Германия. Както показват Брендан Симс и Чарли Лейдърман в книгата си „Hitler’s American Gamble“ (изключителна реконструкция на съдбовната седмица, последвала японското нападение), незабавната реакция на Пърл Харбър е да бъдат прекъснати пратките по програмата за военна помощ. Лондон и Москва са потресени. Не Рузвелт, а Хитлер спасява единството на съюзниците като обявява война на САЩ на 11 декември.
И тогава, и днес, нашите противници са оставени да избират дали искат да ескалират икономическата конфронтация до военна. И тогава, и днес, мотивите им са неясни.
След обявяването на санкциите срещу Руската централна банка на 28 февруари Путин задрънча с ядрените си саби. Ако Байдън подпише закон за гигантски пакет военни помощи, кой знае как ще реагира руският президент? Появяват се още въпроси: Оръжията, които Украйна ще получи, ще бъдат ли достатъчни само за да прогони Путиновата армия? Или ще въоръжим Киев така, че да може и да удари самата Русия?
През 1941 г. основната англоамериканска визия е да се започне кампания на безпрецедентни стратегически бомбардировки, която да опустоши германските градове и да унищожи домовете на жителите им. С конвенционални бомби подобна кампания е бавна и трудна задача. Затова и част от сделката е мисията Тизард, при която британците прехвърлят в САЩ ноу-хау, включително и разработки за ядрено оръжие. Зад захаросания разказ за добрата война, спечелена от арсенала на демокрацията, наднича разпалването на апокалиптичен световен конфликт.
Това е кошмарът, който преследва американските опоненти на Рузвелт през 1941 г. Те окайват въвличането на САЩ във втора ужасна глобална война и от милитаризацията на световния ред. И това не е маргинална позиция по онова време. Докато версията на заем-наема от 2022 г. беше единодушно подкрепена от Сената, през 1941 г. една трета от представителите гласуват против него.
Рузвелт е знаел, че американското общество не е готово за война. И се е надявал, че законът за военната помощ ще му позволи да избегне обявяването ѝ. Точно от тези надежди се възползва Чърчил през февруари 1941 г., когато настоява САЩ да не влизат във войната, но да предоставят на Великобритания и нейната империя средствата, обещавайки: „ние ще свършим работата“. Но тъкмо самата щедрост и мащаб на заем-наема, както и ангажиментът, който предполага, стоят в ярък контраст с факта, че САЩ плащат на други да се бият от тяхно име.
Такава е позицията им и днес. САЩ и съюзниците им имат основателни причини да решат да подкрепят едната страна в конфликт, в който не искат да участват пряко. Правим това подобно на Рузвелт, с поглед както към героичната съпротива на удържащите фронта срещу агресора, така и към геополитическия баланс. Ако Русия е решила да се разбие в украинската скала и ако Украйна иска да се сражава, то нека така да бъде.
Ако това е стратегията и Путин ни позволи да се придържаме към нея, то логиката е на нейна страна. Сметката е толкова коравосърдечна, че не е учудващо, че искаме да я предрешим в полузабравени истории от Втората световна война, в които щастливият край измества спомена за необходимите жертви.
Адам Тууз е професор по история в Колумбийския университет в Ню Йорк.
Източник: „Гардиън“.
Превод от английски език: Мадлен Николова, Огнян Касабов
