Тука Виейра е фотограф и изследовател от Бразилия.Той е професионален фотограф от 1991 г. Автор е на отличения с награда „Фотографски атлас на град Сао Пауло“(2016 г.) и на известната фотография „Paraisópolis“ (2004 г.). Бил е сътрудник в Escola da Cidade de Arquitetura e Urbanismo. Автор на книгите Salto no Escuro – leituras do espaço contemporâneo (Hedra/N-1, 2021) и Atlas Fotográfico da cidade de São Paulo (Museu da cidade, 2020; Jabuti Prize 2021). Понастоящем работи по проекти за ландшафта, архитектурата и урбанизма, и разработва серията Hipercidades, посветена на големите метрополии на XXI век. Снимките му могат да бъдат разгледани тук. Интервюто бе проведено от Жана Цонева през юли 2022 г. в София.
Разкажете ни малко за фотографите, художниците и архитектите, които са повлияли на Вашето светоусещане и на начина Ви на работа.
Работата ми днес се намира някъде между фотографията, архитектурата и журналистиката. И ако има тема, която ме интересува, то това е идеята за „пространството“, как произвеждаме и преживяваме мястото, в което се намираме. Така че творците, които експериментират и поставят под въпрос идеята за пространството, винаги са ме интересували, като Оскар Нимайер, Вим Вендерс, Юджийн Атже, Бехерови, Вернер Херцог, Робърт Смитсън, Каналето, Стенли Кубрик… списъкът е огромен и разнообразен.
Всъщност започнах от литературата, така че се чувствам доста повлиян от някои автори, които работят на границата между реалността и фантазията. Говоря за Франц Кафка, Итало Калвино, Хосе Сарамаго, Хорхе Луис Борхес, Жорж Перек, Дино Будзати. Това са автори, които използват въображението, за да разкрият уникални аспекти на нашата реалност. Също така много харесвам научната фантастика и комиксите.
Как развихте интерес към неравенството и социалната справедливост? Дали животът в Бразилия помогна за това?
Със сигурност. Роден съм и съм израснал в Сао Пауло, градска агломерация с над 20 милиона души, в която социалната несправедливост е широко разпространена. Сао Пауло е индустриалният, финансов и културен двигател на Бразилия, където милиони мигранти идват да търсят работа. Но много от тях в крайна сметка живеят в периферията, в много несигурни райони, без да могат да се възползват от предимствата, които предлага този град. Това е големият проблем на латиноамериканските метрополии.
Произхождайки от семейство хуманитари, обвързано с изкуството и културата, никога не можах да приема социалната несправедливост в Бразилия, с това раздробяване на обществото, което в крайна сметка вреди на всички. Това е рецепта за насилие, отчуждение, градска несигурност. Дори богатите не могат да се наслаждават на града и се оказват изолирани в затворени комплекси. Това е много сериозен и труден за решаване проблем. Трябва да разберем, че Бразилия е била една от последните страни, премахнали робството и белезите на този брутален период все още се усещат в нашето общество.
Работите на границата между архитектурната критика и фотографията, но за разлика от повечето съвременни художници и архитекти имате изострено сетиво за неравенствата и социалната несправедливост, особено в техните пространствени проявления. Може ли фотографията да ни помогне да осветлим неравенствата и да направим нещо по въпроса?
Сигурен съм, че е така. Нашето разбиране за света все повече се опосредява от изображения. Така че създаването на отговорни, честни и провокативни образи може да повлияе и да окаже натиск върху хората, които взимат важните решения.
С целият наличен апарат за сигурност, с преживяванията, опосредени от виртуалната вселена, за нас е доста лесно да живеем откъснати от реалността в изолирани балони, без да знаем какво наистина се случва в по-необлагодетелстваните райони на нашите градове. Затова някой трябва да отиде на тези места и да донесе образите. Тази роля винаги е била поверявана на фотографа, или по-точно на фотожурналиста.
Аз самият съм автор на една снимка, която стана доста известна (Paraisópolis, 2004 г.) и която илюстрира този проблем на социалното и пространственото неравенство. Тази снимка беше широко публикувана в книги, вестници, академични статии и особено в учебници по география за тийнейджъри в няколко държави. Няколко пъти съм чувал, че снимката е допринесла за ново разбиране на този проблем. Затова вярвам, че могат да се вземат важни решения, повлияни от фотографии като тази.
Paraisópolis, 2004
Хората сякаш поразително отсъстват от снимките Ви, но точно така те правят убедителни коментари за различните (и крайно неравни) условия на живот. Това се забелязва в колекции като „Cracolândia“, но също и в снимките Ви от Венеция, Берлин и донякъде Минск, да не говорим за Долината на смъртта. Дори в „В. е в позицията на стрела“, която е интимен поглед към претъпкан жилищен блок, хора не се забелязват, макар че със сигурност се усеща присъствието им, като мимолетна следа от някой, който току-що е излязъл от стаята. Това ми направи впечатление и при подбора на уличната фотография. В този смисъл снимките Ви от 2020 г., въпреки че са документ за (краткотрайното) пандемично извънредно положение, не са толкова изключителни в контекста на работата Ви. Очевидно става дума за много различни форми на отсъствие, но като че ли празнотата е общата нишка, която обединява тези творби. Погрешно ли е да се каже, че не правите чисто архитектурна фотография, а в снимките Ви сградите се превръщат в алегории за хората (особено в Краколандия, където не се вижда нито един употребяващ наркотици, но серията е посветена изцяло на тях)?
Вярвам, че градът е най-необикновеното човешко дело. Градът е плод на безкрайни човешки решения, които отразяват нашите желания, разочарования, провали и постижения. Така че във всяка сграда, на всяка улица има по нещо от нас. Не е необходимо да се показва човешко присъствие, за да се говори за хора. Отсъствието на тези хора изостря въображението ни, сякаш питаме: кой живее тук, кой е построил това?
Можем да научим много за хората само като анализираме нашите творения. Това е като да влезеш в нечия къща, без да присъства този човек. Само чрез предметите, книгите, гардеробите, хладилника, боклука можем да добием добра представа за това кой живее там.
от серията Cracolândia
Участвате ли в социални движения или борби в Бразилия и на други места и ако да, коя е последната тема, която Ви е мобилизирала?
Не пряко. Но се опитвам да дам своя принос като фотограф, преподавател и журналист. Това е най-доброто, което мога да направя. Но съм наясно, че Бразилия преминава през много труден момент. Институциите са отслабени, през последните години бяха извършени злоупотреби с власт и незаконни действия, които в крайна сметка доведоха до избирането на много опасно крайнодясно правителство, флиртуващо с диктатурата и насилието. И сега се намираме в решаващ момент, тъй като през октомври предстоят избори. Трябва спешно да променим хода на политиката в Бразилия, защото последиците могат да бъдат катастрофални не само за Бразилия, но и за останалата част от света. Помислете само за унищожаването на Амазония и за геополитическото значение на гигантска държава като Бразилия. Трябва да изобличим тази опасност, преди да е станало твърде късно.
Кое е най-изненадващата употреба на снимката Paraisópolis? Може би ще споделите някоя история за нея.
Учителите по география често използват тази снимка. Веднъж една учителка от вътрешността на Сао Пауло помолила учениците си да направят макет на мястото. И тогава те ми изпратиха много красива снимка на работата, направена с картон, лепило и боя. Бях много доволен, че една снимка (сред милионите, които правим) може да събуди такъв тип размисъл.
Но най-забавно ми е, когато, особено в интернет, хората казват, че снимката е фалшива, като фотошоп монтаж. Може би защото това, което изобразява, в крайна сметка наистина е неприемливо.
