Интервю с Володимир Артюх
При нахлуването си в Украйна Владимир Путин използва езика на „демилитаризацията“ в опит да оправдае своята агресивна имперска политика. В интервю с Жана Цонева за сп. Джакобин украинският социалист Володимир Артюх обяснява защо на този претекст е фалшив и защо войната рискува да се проточи с години.
Руската инвазия в Украйна е престъпление и трагедия. Неспирните бомбардировки и обстрел на украинските градове превърнаха близо 2 милиона души в бежанци. Ранните неуспехи на нашествениците може би сочат, че действията на Путин са се обърнали срещу него. Въпреки това украинците са изправени пред перспективата за продължителна война, чийто край не се вижда въпреки твърдата им военна съпротива.
Д-р Володимир Артюх е украински антрополог, специализирал в областта на труда и миграцията в постсъветското пространство. Д-р Жана Цонева говори с него за имперския дневен ред на Владимир Путин, за войната от последните осем години и за това какви са надеждите за жизнеспособен мирен процес.
По какъв начин е свързана сегашната война с гражданската война, избухнала в Украйна след 2014 г.?
Накратко: протестите на Майдана през 2013-2014 г., последвалото анексиране на Крим от Русия и подкрепата за въстанието в Донбас доведоха до промяна в геоикономическата и геополитическата ориентация на Украйна. Украйна подписа споразумение за асоцииране с Европейския съюз, промени културната и политическата си ориентация в полза на евроатлантическите структури и изостави идеята за интеграция с руския проект за икономически и политически съюз. Русия реагира на този обрат, втвърдявайки антизападния наратив. Анексирането на Крим, което до голяма степен беше безкръвно, повиши вътрешната популярност на Путин. Това подхрани надеждата му да се възползва от въстанието в Донбас, което беше въстание срещу смяната на правителството в Киев. Русия го изтълкува като акт на самозащита на „руския свят“ срещу подкрепяните от Запада украински националисти. Украйна все по-често биваше представяна в Русия като провалена държава с нелегитимно, контролирано от Запада правителство, тероризиращо рускоговорящите украинци. Всички тези идеологически елементи присъстват и сега като оправдание на инвазията на Путин: денацификация, демилитаризация, декомунизация.
Какво направи новото правителство в Киев, за да предизвика въстанието на Изток?
Това беше въстание, което започна подобно на Майдана – като мобилизация на обикновените хора, с барикади и превземане на местните власти в няколко източни града. Първоначално беше чисто негативно явление: надигане по-скоро срещу нещо, отколкото за нещо. Но въстанието бързо беше яхнато от хора, хранещи особена смесица от руско-империалистическа идеология и съветска носталгия – хора, надяващи се на съюз с Русия и вдъхновени от анексирането на Крим.
Тяхната идея беше да разпространят въстанието в останалата част на Югоизточна Украйна, която нарекоха Новорусия, препращайки към времето на Руската империя. В крайна сметка Русия интегрира тези полунезависими военачалници в своя апарат за сигурност. Това доведе до опита на правителството в Киев да си върне Донбас през лятото на 2014 г. с т.нар. антитерористична операция. Тогава бунтовниците вече бяха доста проруски настроени и се бореха за независимост от Украйна и за интеграция с Русия. В крайна сметка руските войски навлязоха там на няколко пъти през 2014 и 2015 г. Тези нахлувания доведоха до сериозни поражения на украинската армия със значителни загуби на жива сила и техника, което принуди украинското правителство да подпише споразуменията от Минск.
В крайна сметка въстанието забуксува и не се разпространи териториално в Украйна, но Русия все пак го впрегна, за да пренасочи ориентацията на украинското правителство, използвайки самопровъзгласилите се „народни републики“ като лост за натиск срещу прозападната ориентация на Киев. Споразуменията от Минск бяха по същество дипломатически израз на руското военно превъзходство; в този дипломатически документ беше претворена руската военна победа. Тези споразумения по същество допълваха бойните действия, вместо да ги спират.
Спази ли украинското правителство тези споразумения?
Нито една от страните не ги спази – различията в тълкуванията се появиха почти веднага. В ретроспективен план споразуменията нямаха за цел да спрат войната, а да ограничат военните действия, да смекчат противоречията между интересите на украинския и на руския елит, да забавят военните действия, за да могат страните да се прегрупират и да се подготвят за следващия кръг.
И така, прекратяването на огъня, което беше само една част от споразуменията, идваше и си отиваше. Понякога имаше война; понякога почти истинско примирие, например в продължение на почти половин година с начало лятото на 2020 г. Ритъмът на военните действия съпътстваше този на политическите преговори. В крайна сметка тези споразумения бяха само дипломатическа пауза на войната, а не нейното прекратяване.
Володимир Ишченко пише, че през 2007 г. само 20% от украинците одобряват присъединяването към НАТО, което се удвоява на 40% след анексирането на Крим, но все още не са мнозинство. Какво ускори геополитическата промяна около 2013 г. и Майдана?
Вярно е, че преди Майдана от 2013 г. украинското общество беше доста поляризирано; нямаше мнозинство, което да подкрепя интеграцията с Русия или ЕС, а още по-малко – с НАТО. Причината за въстанието на Майдана беше по-скоро вътрешна, отколкото геополитическа. То започна като народно надигане срещу един изключително корумпиран и авторитарен режим, но в крайна сметка тези противоречия на украинското общество бяха използвани от олигарсите, включително и с предизборна цел.
И така, въстанието на Майдана бързо беше превзето от една от тези фракции, за да се вкара народното недоволство в тази про-европейска и про-натовска усмирителна риза. След Майдана се появи цяла прослойка от самоорганизирани доброволци, паравоенни групи, неправителствени организации, политически авантюристи, интелектуалци, съчетаващи национализъм, неофашизъм, икономически либерализъм и „оксидентализъм“ – някаква смътна представа за западната цивилизация. Това беше подсилено от западната „мека сила“ и мрежата от неправителствени организации, една позната история. И така, колкото повече конфликтът се развиваше в тази посока (като Русия също изигра своята роля в усилването на този конфликт със собствената си империалистическа идеология) възприятието на хората все повече биваше натиквано в тези много тесни рамки: или Западът, или Русия.
Въпреки това все още съществуваше мълчаливо мнозинство, за което тези въпроси не бяха първостепенни, а по-скоро повърхностни. Но тези хора нямаха начин да говорят за проблемите, които наистина ги вълнуват. Това мнозинство избра Володимир Зеленски през 2019 г., който обещаваше да сложи край на войната, да не форсира въпросите за идентичността и езика. Той апелираше към здравия разум на мнозинството, като същевременно не преекспонираше разделителните линии.
Но той също така вписа новата геополитическа ориентация на Украйна в конституцията ѝ.
Да, една година след началото на президентския си мандат той смени посоката. Първоначално го обвиняваха, че е проруски настроен, че се готви да капитулира пред Русия. Но както по принцип прави всеки президент на Украйна, и той опита да концентрира в ръцете си колкото се може повече власт. За тази цел трябваше да победи националистическите си врагове и да привлече техните избиратели и така се превърна във фигура, балансираща между дясното и лявото, между проруските и проевропейските настроения. Обаче на един от завоите се заби в прозападния националистически ъгъл. И в този момент всичко се срина.
И сега войната радикализира тази позиция?
Да, войната промени всичко.
Обсъдихме руската роля в навечерието на войната. А каква беше ролята на НАТО?
Вижте, има отношения между Русия и НАТО, които отиват назад до 1991 г., а после – и до конфронтацията между СССР и НАТО. Това е едно ниво. Но аз бих настоял да се отдели това от второто ниво – нивото Украйна-Русия-НАТО. Не можем да свеждаме едното до другото.
Присъединяване на Украйна към НАТО не беше на дневен ред, нали?
Да. И по време на последните дипломатически разговори преди войната, Джо Байдън дори беше готов да обсъди възможността за мораториум върху присъединяването на Украйна към НАТО. Той подчерта, че НАТО няма да участва в конфликт между Украйна и Русия. Другите мощни западни сили, като Франция и Германия, също не гледаха сериозно на предстоящо членство на Украйна в НАТО.
Това означава ли, че Русия използва разширяването на НАТО като смокинов лист?
Определено. Вземете например ултиматума, който външният министър Сергей Лавров постави през декември, за връщане на границата на НАТО до периода преди 1997 г. Никой не може да счита за проява на добросъвестен диалог руското настояване подобно решение да се вземе буквално на следващия ден. Мисля, че по един или друг начин идеята да се започне война в Украйна вече беше налице и самата война беше необходима на Русия като механизъм за водене на преговори. Те искаха да използват войната като начин да получат информация от Запада, като например: кое е най-високото ниво на ескалация, което Западът може да си позволи? Докъде можем да стигнем ние – Русия? Какво можем да направим в задния си двор и докъде биха отишли те в отговор?
За какво им е да знаят това?
Защото това не е краят. Защото те мислят за бъдещето. Ако слушате официалните представители на Русия и четете техните идеологически манифести, а също и ако четете хората, тълкуващи външнополитическите решения на Кремъл – те предвещават апокалиптични събития. За тях светът се променя изоснови. Смятат, че живеем в новия свят и че Русия трябва да намери своето място в него, за да не бъде изядена от хищниците Китай или САЩ. Кремъл изглежда разсъждава по следния начин: „трябва да действаме сега или никога: или ще се покрием със слава, или ще загинем“. Също така се надява, че ще присъедини Китай в своеобразен съюз. Следователно Русия вече трябва да маркира територията си. Логиката е следната: „предстоят ни седем лоши години, но след това ще имаме своите сто години империя“. Това е аналитичната рамка, ако четете внимателно какво казват руснаците.
Левите медии подчертават ролята на НАТО, но вашият прочит ме кара да мисля, че говоренето за НАТО изглежда като фалшиво оправдание за Русия.
Не е фалшиво. Нека го кажем така: в дългосрочната перспектива на последните три десетилетия, за Путин и за неговата много тясно сплотена елитна клика разширяването беше истински проблем. НАТО да подпира Русия до самата граница беше поражение за тях. По-голямата част от разширяването на НАТО се случи по времето на Путин, с изключение на първия кръг. Останалата част се случи по негово време. Разбира се, Путин говори за геополитическия интерес на Русия. Но той също така разглежда ситуацията като свое лично поражение, като въпрос, засягащ неговата легитимност не само в очите на обикновените руснаци, а и в очите на елита.
Но не искаше ли Русия в някакъв момент да се присъедини?
Путин каза нещо подобно, но то не беше сериозно. По-широкият проблем, ако оставим настрана възприятието му за натовската заплаха, беше, че Западът не успя да впише Русия в една по-всеобхватна рамка за сигурност и във всички двустранни и многостранни споразумения. Така че за Путин отчасти именно това поражение трябва да бъде поправено сега.
Както когато говори за 1991 г. като за „катастрофа“.
Да и карикатура на тази дългосрочна перспектива получихме в ултиматума на Лавров, стремящ се да реши целия проблем в рамките на два месеца. Това, което той каза, беше, че НАТО влиза в Украйна и възнамерява да разположи там оръжия: истеричен спектакъл, поставяш на сцената всички тези оплаквания. Но дипломатическият спектакъл нямаше за цел да реши този 30-годишен проблем.
Така че войната в Украйна не е пряка последица от разширяването на НАТО. Тя е проактивна стъпка на Русия за промяна, за излизане от тази структура на отношенията на силите, в която тя съществуваше. Тя не е реакция на непосредствена заплаха, а атака на хищник в момент, когато според Кремъл врагът е най-слаб. Дипломатическият спектакъл целеше отвличане на вниманието.
Нека да поговорим за либералната гледна точка към ситуацията, според която Путин иска да възстанови старата „съветска империя“ в т.нар. близка чужбина.
Може ли да се откажем от нелепата идея, че Путин иска да възстанови Съветския съюз и да се вслушаме в самия Путин? Та той посвети половината си реч на критики към Ленин.
И обеща „декомунизация“ на Украйна.
Точно така. За него декомунизацията означава унищожаване на тази „империя на позитивната дискриминация“, каквато беше СССР. Путин иска да унищожи икономическите и националните единици, които СССР създаде в своята история. Той иска по същество да възстанови Руската империя с един имперски център. Не непременно в границите на старата империя, но с подобна структура на властта с един имперски център, опиращ се на репресивен апарат без никаква хегемонна идеология, която да мобилизира хората отдолу.
Хегемонното лидерство предполага отстъпки пред партньорите във властовия блок: така, както Съветският съюз правеше някои отстъпки пред националностите. Путин не се интересува от идеологическа хегемония. Той се интересува от изграждането на вертикална власт, започваща и свършваща с Кремъл. Това е много различно от Съветския съюз. Достатъчно е да погледнете как Путин разговаря със своя Съвет за сигурност – като с ученици, които не са си написали домашното. В сравнение с това поведение КПСС беше блестящ пример за пряка демокрация.
Когато инвазията започна на 24 февруари, вие написахте, че сте я очаквали.
Процесът, довел до войната, беше видим още в първата военна тревога през април 2021 г., когато се състоя първата среща Путин-Байдън, след като Русия струпа войски на границата с Украйна. Тогава всички очакваха, че войната ще се случи в този момент. Но вместо това Путин и Байдън започнаха разговори за стратегическа стабилност и Путин направи някои претенции по отношение на Украйна, особено за споразумението от Минск. Номинално войските бяха изтеглени от границите след тази среща, но всички знаеха, че значителна част от тях остават. Веднага след това обаче Путин заговори за червените линии, за асиметричния отговор, ако линиите бъдат пресечени; след това написа статията си за Украйна, която по същество беше ултиматум, отправен към Зеленски. Тази статия беше чернова на речта му за обявяване на война, която видяхме в две части на 22 и 24 февруари. Вероятно е двете да са били записани наведнъж.
И така, след срещата Путин-Байдън през 2021 г. военната инфраструктура и значителен брой от руските оръжия останаха на границата. През септември и октомври имаше рязко увеличение с мащабни военни учения като „Запад“, когато числеността на войските надхвърли дори тази, която сега действа в Украйна. И тези учения бяха изрично за превземане на Украйна. Те го изрепетираха. Едновременно с това отцепилите се региони на Донбас бяха почти изцяло интегрирани в Русия. Повече от половин милион жители получиха руско гражданство, а ръководителите на републиките станаха членове на руската управляваща партия.
Само наивници биха предположили, че Путин все още иска да продължи минския процес. По това време вече беше ясно, че дори Путин да се съгласи с Минск, това ще означава война с други средства, защото процесът предполага Украйна да реинтегрира тези територии, които де факто вече са интегрирани в Русия. Те имат своя собствена армия и т.н., но бидейки конституционно интегрирани в Украйна, те щяха да имат свободни ръце в останалата част от територията, където щяха да се сблъскат с украинските националисти. В Украйна така или иначе щеше да се стигне до вътрешен бунт срещу подобно изпълнение на Минските споразумения. Така че процесът от Минск беше другото име на разчленяването на Украйна, война на забавен каданс.
Украйна ги третира като чужденци: не плаща пенсии, социални плащания, всички тези фискални връзки са прекъснати. Искам да кажа, могат ли те някога да се върнат, искат ли изобщо да се върнат? Има го и въпросът за езика.
Не мисля, че това е било осъществимо, дори преди войната. Украинският елит вече се беше примирил с факта, че това не са негови територии, а елитът в тези отцепнически републики никога не е мислил, че ще се присъедини обратно към Украйна. Когато Путин призна независимостта им, украинските елити за кратко въздъхнаха с облекчение. Те не знаеха, че войната предстои. До последния момент те не вярваха, че ще има война. Но изпитаха облекчение, че най-накрая са се отървали от тези проблемни региони.
Западът реагира на войната със санкции, които медиите нарекоха безпрецедентни. Смятате ли, че санкциите ще спрат Путин или ще има световна война?
Санкциите няма да спрат войната. Само танкове и оръжия могат да спрат танковете и оръжията.
Но танковете и оръдията се нуждаят от гориво и боеприпаси, а те могат да се купят само с пари. Как ще финансират руснаците войната, ако тя се проточи?
В дългосрочна перспектива, ако санкциите останат в продължение на години, вероятно ще видим този ефект. И дори това не е даденост, защото не знаем как ще реагира Китай, но в краткосрочен план няма как санкциите да повлияят на хода на войната.
Какво ще кажете за антивоенното движение в Русия? Има ли някаква надежда, че самите руснаци ще свалят режима и ще сложат край на войната?
Не. Мнозинството от населението по един или друг начин подкрепя войната. Това вече е ясно.
Така ли? Институтът „Левада“ регистрира само 40% подкрепа за войната.
Последните социологически проучвания показват много по-висок процент.
Не са ли те контролирани от правителството?
Да, в Русия има проблеми със социологическите проучвания, защото процентът на неотговорилите е много висок. Така че не отчитаме огромната част от населението, което по една или друга причина отказва да отговори. Но да кажем, че има индикации, че противниците на войната са малцинство. Освен това зад тях не стои никаква политическа структура, защото тя беше унищожена през последните години. Добавете към това неудържимото избуяване на репресивния апарат в Русия и институционализирането на цензурата. Антивоенното движение е необходимо, разбира се, то е нещо добро. Трябва да подкрепяме и да увеличаваме сътрудничеството с руските учени и активисти и да се борим с ксенофобията срещу тях. Но това е за в бъдеще.
Какво трябва да се направи в краткосрочен план за хората, които са под обстрел и бягат?
Опитайте се да помогнете на бежанците и да облекчите настъпващата хуманитарна катастрофа в Украйна. Западните правителства трябва да мислят не само за доставка на оръжия и т.н., а и за анулиране на външния дълг на Украйна, за предоставяне на икономическа помощ и за това как да спомогнат за постигане на примирие, как да измъкнат хората изпод бомбите. Те трябва също така да помислят какво ще се случи с икономиката на Украйна съвсем скоро и как това ще се отрази на световния зърнен пазар.
Това са нещата, които ние и западните правителства може да направим. Те, разбира се, могат да повлияят на военните действия и го правят, но в крайна сметка всичко зависи от готовността на украинците да се бият, която сега е значителна. Дори рускоезичните украинци се обединяват около знамето.
Смятате ли, че Западът ще изпрати армии в някакъв момент?
Това няма да се случи. Те изпращат автомати и противотанкови оръжия, говори се и за изпращане на военни самолети, макар и да не знам дали това ще се осъществи. Но това няма да промени стратегическата картина. То помага за протакането и отлагането на победата на Русия. По-добре е да се биеш с противотанкова ракета, отколкото с голи ръце.
Но ако войната се проточи, какво ще правят украинците?
Русия бавно ще превзема Украйна, град след град, на цената на огромни разрушения и страдания.
Като Чечня.
Да, но не е изключено в един момент всичките ресурси на Русия да потънат в Украйна. Всъщност изглежда, че Русия вече изчерпва ресурсите си и ще трябва да мобилизира икономиката си, а след това и още новобранци, резервисти и т.н., а това вероятно ще промени значително картината вътре в Русия. Вероятно това ще има отрицателно въздействие, много по-отрицателно от санкциите, но предстои да видим. Оставам песимист по отношение на изхода от тази война. Все още не смятам, че украинската армия може да надделее. Що се отнася до това дали Путин ще постигне целите си за смяна на режима: определено не. Няма начин той да поддържа стабилен проруски режим в Украйна.
Защото ще да има нов Майдан, последван от нова инвазия?
Да, и това вече се вижда, и при това тъкмо в рускоезичните градове, превзети от Русия. Там има мирни протести, при все че има армия. Има нападения по улиците, но хората продължават се стичат към протестите, макар да са невъоръжени. Ако това се случва сега, то определено ще се случи и с всеки режим, който Путин реши да установи.
Какъв е изходът за Путин?
Не мисля, че той самият знае. Такава е ситуацията, когато скачаш в боя и после ще му мислиш, а точно това направиха те. Те сериозно объркаха сметките си. Мислеха, че украинската армия ще се огъне и че народът ще ги посрещне с цветя, но това не се случи.
Но и Западът рискува да загуби легитимност. Миналата година нямаше апетит за война в Европа, нито от страна на ЕС, нито от страна на САЩ, които изрично заявиха, че не им трябват проблеми в Европа, за да могат да се съсредоточат върху Китай. Това е и част от причината, поради която Путин нахлу: той видя видя, че Западът няма готовност да се занимава с такава война. Спомняте си как Еманюел Макрон стана на глупак, обявявайки как донесъл мир, като седмица след това Путин започна война. Така че виждате, че Западът не може да направи нищо, ако трябва да бъдем честни. Войната уви трябва да се води между украинската и руската армия. Съотношението на силите на бойното поле ще реши всичко останало. А добри новини тук няма. Виждам само смърт, смърт и смърт.
Един последен въпрос, свързан с производството на знание по време на война. Разкритикувахте американо-центричните подходи към конфликта. Съгласна съм с Вас, че когато говорят за войната, американците като че ли говорят предимно за себе си. Какви рамки са ни необходими, за да започнем да разбираме тази война?
Трябва оставим настрана анализите на американската хегемония, защото вече знаем почти всичко за нея. Но знаем много малко за това как Русия стана такава, каквато сега тя е, отвъд клишираната карикатура, която американските учени рисуват за Путновия режим.
Някои части на левицата също така трябва да се откажат от идеята, че Русия по някакъв начин е продължение на Съветския съюз или че тя е парият в империалистическата борба, който трябва да бъде подкрепен. Трябва да обърнем по-голямо внимание на работата на руските учени.
Трябва да се замислим по-задълбочено за това как функционерите от Кремъл си представят себе си: какво си представят, че се случва около тях, и какво може да ги мотивира отвъд онова, което Западът си представя като рационално. Очевидно целите им и начинът им на работа са по-различни, отколкото си представяме. Трябва да обърнем внимание на вътрешната динамика в отношенията между Украйна и Русия. Това не е нещо, за което знаем много, отвъд опростенческия западен образ на добрата демократична Украйна срещу ужасната авторитарна Русия или злата нацистка Украйна срещу вечно малтретираната Русия.
Нуждаем се от много по-тясно сътрудничество с левицата в Украйна, Русия и на Запад, което не се случва извън спорадичните срещи. Защото лявото е носител на някакво знание, наистина ограничено, но все пак необичайно и вероятно проницателно знание за ситуацията. Много хора от левицата в Русия и Украйна се нуждаят от конкретна материална помощ и от разбиране, защото мъглата на войната унищожава рационалното и критичното мислене, а трябва да се отнасяме с търпение към хората, които понякога грешат. Невъзможно е да не допуснеш някоя грешка, когато наоколо падат бомби и приятелите ти умират.
Превод от английски език: Жана Цонева