България – земен рай или пустиня?

от Росица Кратункова

Наскоро публикувана статия в научното списание Science твърди, че 53% от водните басейни на Земята са загубили значителни количества вода за последните 30 години. Основните причини за това са климатичните промени, увеличаващо изпаряването, наред с индустриалното потребление на вода. Около ¼ от населението на Земята живее в близост до пресъхващо езеро, което поставя редица въпроси относно живота в бъдеще. В същото време виждаме как периоди на засушаване са последвани от силни валежи, които отнемат много човешки животи, унищожават земеделието, архитектурата и изкуството. Това се случи наскоро в Северна Италия и в Испания, но засяга и държави в Африка като Сомалия. Големите суши от миналото лято буквално са изгорили почвата и тя не може да поеме големите количества вода, които се изсипват наведнъж.

Докато пиша тези редове, Уругвай е в извънредно положение заради липсата на питейна вода от продължаващата над година суша. Резервите на язовира Пасо Северино стигат само за 10 дни, поради което държавната компания е принудена да прибавя и солена вода към питейната, както и да спонсорира компании за бутилирана вода. Това предизвика масови молебени за дъжд. Синдикатите обясняват, че кризата с водата е причинена не само от незначителните количества дъжд, но и от лошо управление на водите, липсата на държавни инвестиции, както и от приоритизирането на производството на соя и отглеждането на добитък. 

Няма никакво съмнение, че тези явления са причинени от глобалното затопляне, което е следствие на икономическата дейност, както непротиворечиво показва и шестият доклад на Междуправителствената експертна група по климатичните промени. Тези събития поставят ребром въпроса за управлението на водите от това, какви тръби се използват, до това, какви дейности се приоритизират. България, противно на обществените схващания, е една от най-бедните на вода страни в Европа и затова за нея този въпрос би трябвало да е още по-належащ. Дали това е така обаче?

Водоснабдяването и канализацията в България се развива особено много по време на – изненада! – социализма, когато са построени 98% от всички язовири, част от които днес произвеждат и чиста електрическа енергия. Тогава е построена и по-голямата част от водната мрежа в населените места, поради която днес имаме чиста вода в домовете си. През този период цената на водата за цялата държава е една и съща и управлението е централизирано в София с различни междинни административни единици из страната. След 1989 г. във връзка с получаването на заем от Световната банка е взето решение управлението да бъде децентрализирано чрез отделни ВиК със статут на търговски дружества и с различна цена за всеки регион. През 1994 г. тази реформа е завършена, което поставя началото на редица проблеми. Един от тях е неравенството в  ценообразуването поради начина на вододовеждане. ВиК довежда водата от природата до хората или това, за което плащаме, е свързано с налягането, необходимо за довеждането на водата. В региони, където язовирите са нависоко, гравитацията помага. Там, където обаче, водоснабдяването е от подпочвени води, се използват помпи на ток. Следователно в цената на водата влиза и цената на електроенергията, което я оскъпява. Има и изключения като София, който е единственият град с водоснабдяване на концесия, което макар и  гравитачно и следователно не изискващо много ток, е скъпо за потребителите и цената му непрекъснато расте.

Когато токът е скъп, водата също е скъпа, но не задължително. Комисията за енергийно и водно регулиране одобрява или отхвърля цената на водата, предлагана от ВиК дружествата, като в нея е включен и ключов компонент – т.нар. социална поносимост или колко са склонни и могат да плащат хората за вода. По този начин дружествата, където водоснабдяването е скъпо, а цената не покрива разходите, трупат загуби. Такъв е и скорошният случай с ВиК Шумен, което ЕНЕРГО-Про заплаши със спиране на електроподаването поради натрупан огромен дълг. Това на практика означава спиране и на водоподаването. Много други ВиК дружества също се намират в подобна ситуация. Те са заставени да действат като търговци и следователно да трупат печалба и да търсят икономически растеж, докато в същото време цената им е регулирана, но пък зависи от цената на нерегулирани компоненти. 

Друг проблем, породен от деведесетарската реформа, е липсата на финансиране за ВиК дружествата, с което да ремонтират мрежата, както и да правят нови инвестиции. Те трябва сами да събират приходи, които са основно от 1) цената на водата, която, разбрахме, е регулирана, 2) от европроекти и 3) евентуално други източници. Държавата, с малки изключения, изоставя отговорностите си и ги децентрализира. Днес основните пари за инвестиции са от бюджета на ЕС, като и тук дружествата не са в еднакво положение. Както при общините по-големите имат капацитет да пишат проекти и да ги печелят, а по-малките не. Така малък град като Омуртаг от години е на воден режим основно поради суша и компрометиран водопровод, като Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) твърди, че трябва да се подмени цялата мрежа, но пари за това няма. 

Днес в България загубите на вода са около 60% средно за страната, като в някои градове те достигат и 80%, според КЕВР. За справка, във Франция загуби от 20% се считат за кризисни. В тези загуби влизат както течовете заради компрометирани водопроводи, така и търговските загуби заради неплащане на вода. Макар и да не е ясно с точност какъв е делът на всяка загуба, експертите смятат, че лошото състояние на водопроводите е основен проблем за мрежата. Според Световната банка цялата ѝ подмяна би струвала около 12 милиарда лева, каквито пари България не отделя нито от европейския, нито от собствения си бюджет. Макар някои от ВиК дружествата да са мажоритарна собственост на държавата, тя не може да ги субсидира директно, защото това би било непозволена държавна помощ според от Договорите на ЕС. Успокоителното е обаче, е, че държавата може да се намеси, за да не фалира ВиК. ВиК Сливен, известно със сериозните си финансови проблеми и над 82% загуби по трасето, става почти изцяло държавна собственост, когато през 2021 г. МРРБ увеличава дяла си на над 90%.

Печално известен е и случаят с водната криза в Перник от края на 2019 г., когато градът остана без питейна вода. За основна причина тогава бяха посочени сушата и ниските водни нива на язовира „Студена“. Впоследствие стана ясно, че министърът на околната среда и водите е разрешавал големи количества вода да отиват за промишленото предприятие „Стомана индъстрис“ дори и да е знаел за ниските количества в язовира. Макар и специално построен за „Стомана“, предприятието не е искало да използва язовир „Пчелина“ заради по-високите разходи. Доклад на Софийска вода също показва и че заводът е използвал 5 пъти повече вода, отколкото е заплащал. Няколко месеца по-късно МВР установява две нерегламентирани водопроводни отклонения без водомери, чрез които са се захранвали с питейна вода жилищни блокове в ромския квартал „Куциян“. Случайна или не, тази полицейска акция цели да насочи вината за водната криза към най-уязвимото население, но едва ли е разумно да смятаме, че загуби за милиони са натрупани от няколко блока. 

След тези събития държавата създава ВиК холдинг, който да подпомага всички ВиК дружества финансово, заобикаляйки забраната за държавна помощ. На практика МРРБ се опитва да възстанови до някаква степен състоянието преди раздробяването на управлението на водоснабдяването от 1994 г. Остава да видим и реално дали ще успее да постигне този резултат. 

Друг сериозен проблем пред водоснабдяването в България е дефицитът на труд и по-специално на хидроинженери и техническа поддръжка, което поставя на карта бъдещето на цялата мрежа. Някои по-малки общински ВиК дружества изобщо даже нямат инженери на щат, а средната възраст на заетите в сектора е между 50 и 55 години. Една от причините да липсва интерес към професията са ниските заплати. По данни на КНСБ те достигат срамните нива от 1150 лв. бруто. Днес в университетите по необходимите специалности се обучават буквално единици и не е ясно кой ще замести пенсиониращите се професионалисти. Макар и гротескно, късната възраст за пенсиониране в България вероятно спасява, засега, сектора от криза на кадрите и всички нас от национален воден режим. 

В тази тежка ситуация виновните са много и разнообразни, но често за изкупителна жертва са сочени най-бедните и тези, които най-малко могат да се защитят с протести или по друг начин. Така например ВиК-Сливен обвинява жителите на ромския кв. „Надежда“, че не плащат водата и затова няма пари за ремонт на мрежата, като месечните загуби стигат до 400 000 лв. Трудно е да си представим такава сума за квартал от 9500 души, половината от които деца под 18, който от години е на режим на вода – от 22 часа до 7 часа сутринта, като не са редки и спиранията на водата през деня. По-сложно е за ВиК Сливен да признае, че няма достатъчно пари за ремонт на цялата мрежа, а банков заем  е отвъд възможностите ѝ. По този начин отговорните институции прехвърлят вината за проблемите във водоснабдяването на маргинализираните и настройва цели групи от населението едни срещу други, докато всички сме потърпевши от неработещата структура на ВиК в България, вкоренена в приватизацията и неолибералните реформи от 90-те. 

Според ОИСР,  70% от питейната вода в света се използва за нуждите на земеделието и животновъдството. Ако производството на 1 кг пшеница използва между 900 и 2000 кубика вода, то производството на 1 кг говеждо месо отнема 10 пъти повече. Проблемите се задълбочават и заради продължаващото отглеждане на монокултури, които ерозират почвата, а оттам тя задържа по-малко вода. Поради това и райони като Добружда, където масово се отглеждат монокултури, познават водни режими и недостиг. Липсата на вода поставя и сериозни въпроси за устойчивостта на производството на месо и предполага радикалната му редукция. 

Всички тези структурни проблеми и различни консумации на вода са предпоставка за увеличаващи се водни конфликти и необходимост от политически решения за приоритизиране на нуждите от питейна вода на населението спрямо тези на производителите на стомана, месо и др. Такъв воден конфликт бе и протестът в Сан Солин във Франция, където през март тази година хиляди хора се опълчиха на проекта за поредния мега резервоар за напоителни нужди на едрите земеделци, който унищожава малките производители и задълбочава водните проблеми. 

В България не сме далеч от момента, в който ще се окажем във водна криза и е въпрос на политика кому ще бъде прехвърлена вината. Това е бомба със закъснител за кипящите  етнически конфликти, ако нищо не бъде направено навреме, за да се намалят загубите по водоснабдителната мрежа и не се предотвратят промишлените кражби. А това изисква сериозни инвестиции и промени в редица сектори, ако не искаме един ден страната ни да стане пустиня. За целта е време и политиците да обърнат внимание на ВиК сектора и да започнат да работят за хората, ако не искат протести под прозорците им и гражданска война. 

Снимка: Деница Кирева

Total
0
Shares
Още публикации
Прочети още

Ционизмът über alles

Немският политически елит изостави убеждението, че Холокостът го натоварва с отговорност към човечеството, и го замени с отговорност…