Как политиките на паметта в Европа прикриват онова, на което ставаме свидетели в Газа днес
От Маша Гесен
През декември тази година влиятелният руски автор от еврейски произход Маша Гесен е на път да получи важно културно отличие в Германия, когато разбира, че церемонията няма да се състои. Причината за това е, че есето на Гесен в американското издание Ню Йоркър, сравняващо еврейско гето в нацистка Европа с положението на палестинците в ивицата Газа, води до оттеглянето на спонсора на наградата – фондацията Хайнрих Бьол, свързана с партията на Зелените в Германия. Следва преводът на текста провокирал бурни дебати в Германия.
Берлин не спира да ви напомня за случилото се там. Няколко музея разглеждат тоталитаризма и Холокоста; Мемориалът на убитите евреи в Европа заема цял квартал. В известен смисъл обаче тези мащабни структури са само върхът на айсберга. Мемориалите, които се прокрадват към посетителя – паметникът на изгорените книги, който е буквално под земята, хилядите Stolpersteine или „препъникамъни“, вградени в тротоарите в памет на отделните евреи, синти, роми, хомосексуални, душевноболни и други, убити от нацистите – разкриват повсеместното проникване на злините, извършени на това място. В началото на ноември, когато вървях към дома на приятел в града, попаднах на информационната табела, отбелязваща мястото на бункера на Хитлер. Случвало ми се е много пъти преди. Прилича на квартално табло за разлепване на обяви, но разказва историята от последните дни на фюрера.
В края на 90-те години на миналия век и годините от началото на този, когато много от тези паметници са замислени и поставени, често посещавах Берлин. Беше вълнуващо да наблюдавам оформянето на културата на паметта. Повечето култури са неспособни да извършат това, което тази страна, или по-скоро град, правеше: обръщаше се към собствените си престъпления, към най-лошото си “Аз”. В определен момент обаче усилията забуксуваха, сякаш бяха поставени под стъклен похлупак. Като че ли ставаше дума за опит не просто да се помни историята, а да се гарантира, че ще се помни само тази конкретна история и то по точно определен начин. Това е така и във физическия, и във визуалния смисъл. Много от паметниците използват стъкло: Райхстагът, сграда, почти разрушена по време на нацистката епоха и възстановена половин век по-късно, сега е под стъклен купол; мемориалът на изгорените книги живее под стъкло; стъклени прегради и стъкла подреждат зашеметяващата, едно време понякога хаотична колекция, наречена „Топография на терора“. Кандис Брейц, южноафриканска художничка от еврейски произход, която живее в Берлин, ми каза: „Добрите намерения, които се появиха през 80-те години на миналия век, твърде често се втвърдяваха в догма“.
Две от галериите в новата сграда на Еврейския музей, който бе завършен през 1999 г. Са сред малкото пространства, където представянето на паметта не е разположено в привидна вечност. Когато в началото на ноември посетих музея, галерията на приземния етаж показваше видео инсталация, озаглавена „Репетирайки спектакъла на призраците“. Видеото бе от кибуц Беери, общността, в която на 7 октомври Хамас изби повече от 90 души – почти един от всеки десет жители – по време на атаката си срещу Израел, която в последна сметка отне повече от 1200 живота. Във видеото жителите на Беери се редуват да рецитират стихотворение на един от членовете на общността, поета Анадад Елдан: „от тресавището между ребрата / изплува онази, потопила се във теб / и ти се сдържаш да не изкрещиш / улавяйки формите, препускащи навън“. Видеото на живеещите в Берлин израелски художници Нир Еврон и Омер Кригер е от преди девет години. То започва с кадри от птичи поглед на местността, вижда се и ивицата Газа. След това образът плавно се приближава към къщите в кибуца, а някои от тях приличат на бункери. Нямам представа какво първоначално са искали да кажат художниците и поетът; днес обаче инсталацията изглежда като работа по траура в Беери. (Елдан, който е близо сто годишен, оцеля нападението на Хамас.)
Надолу по коридора се намира едно от помещенията, които архитектът Даниел Либескинд, проектирал музея, нарича „празноти“ – въздушни шахти, пронизващи сградата и символизиращи отсъствието на евреите в Германия през поколенията. Там инсталацията на израелския художник Менаше Кадишман, озаглавена „паднали листа“ се състои от повече от десет хиляди метални кръгове с дупки вместо очи и уста. Приличат на изливки от детски рисунки на крещящи лица. Когато вървиш върху лицата, те дрънчат като окови или като тракането от затвора на винтовка. Кадишман посвещава творбата си на жертвите на Холокоста, както и на други невинни жертви на войната и насилието. Нямам представа какво би казал Кадишман, който почина през 2015 г., за настоящия конфликт. Но след като напуснах смразяващата видео инсталация за кибуц Беери и преминах през дрънчащите метални лица се замислих за хилядите жители на Газа, убити като отмъщение за убитите от Хамас евреи. А след това се замислих, че ако изразя публично тази си мисъл в Германия, ще си имам проблеми.
На девети ноември, отбелязването на осемдесет и петата годишнина от Kristallnacht се състоеше в прожектирането на звездата на Давид и фразата „Nie Wieder Ist Jetzt!“ („Никога повече е сега!“) в бяло и синьо върху Бранденбургската врата в Берлин. На същия ден в Бундестага бе обсъдено предложение, озаглавено „Поемане на историческа отговорност: Защита на еврейския живот в Германия“. Предложението включва повече от петдесет мерки против антисемитизма в Германия като депортиране на имигранти, които извършват антисемитски престъпления, засилване на дейностите срещу движението Бойкот, дивестиции, санкции (БДС), подкрепа за еврейските художници, „чиято работа е критична към антисемитизма“, прилагане на конкретна дефиниция на антисемитизма при взимането на решения за финансиране и полицейска дейност, както и засилване на сътрудничеството между немските и израелските въоръжени сили. По-рано немският вицеканцлер Роберт Хабек, член на Зелената партия, заяви, че мюсюлманите в Германия трябва „ясно да се разграничат от антисемитизма, за да не подкопаят собственото си право да бъдат толерирани“.
Германия отдавна регулира това как се помни и обсъжда Холокоста. През 2008 г., когато канцлерът Ангела Меркел говори пред Кнесета по случай шестдесетата годишнина от основаването на Израел, тя акцентира върху специалната отговорност на Германия не просто към опазването на паметта за Холокоста като уникално историческо престъпление, но и към сигурността на Израел. Това, продължава тя, е част от немския Staatsräson – от основанията за самото съществуване на немската държава. Оттогава тази позиция се повтаря в Германия почти всеки път, когато се повдигне темата за Израел, евреите или антисемитизма, включително и в изказването на Хабек. „Фразата ‘Сигурността на Израел е част от немския Staatsräson’ никога не е била празна от съдържание“, заяви той. „И никога не трябва да се изпразва от съдържанието си.“
В същото време бе проведен един не особено публичен дебат с необичайно осезаеми последствия относно това какво представлява антисемитизмът. През 2016 г. междуправителствената организация Международен алианс за възпоменание на Холокоста (МАВХ), възприе следната дефиниция: „Антисемитизмът е определена представа за евреите, която може да се изразява като омраза срещу евреите. Реторичните и физическите прояви на антисемитизма са насочени към лица с еврейски или нееврейски произход и/или тяхната собственост, към институции на еврейската общност и религиозни учреждения.“ Това определение е съпътствано от единадесет примера, започващи с очевидните – призоваване или оправдание на убийството на евреи. Но като примери са включени и „твърденията, че съществуването на държавата Израел е расистко начинание“, както и „сравняването на настоящата израелска политика с тази на нацистите“.
Въпросното определение няма правна сила, но е извънредно влиятелно. Двадесет и пет държави-членки на ЕС и Държавният департамент на САЩ подкрепят или възприемат дефиницията на МАВХ. През 2019 г. президентът Доналд Тръмп подписва изпълнителна заповед, с която отнема федералното финансиране на университети, които не защитават студентите от не са защитени от антисемитизъм, както той е дефиниран от МАВХ. На 5 декември тази година Камарата на представителите на САЩ прие необвързваща резолюция, осъждаща антисемитизма според дефиницията на МАВХ. Резолюцията бе предложена от двама републикански депутати от еврейски произход и не бе подкрепена от влиятелни демократи също с еврейски произход, включително и от Джери Надлър от Ню Йорк.
През 2020 г. група учени предложиха алтернативно определение на антисемитизма, което нарекоха Йерусалимска декларация. В нея антисемитизмът е дефиниран като „дискриминация, предразсъдъци, враждебност или насилие срещу евреите като евреи (или еврейските институции като еврейски)“. Дадени са примери, които да спомогнат в разграничението на антиизраелските изявления и действия от антисемитските. Но въпреки че някои от най-изтъкнатите изследователи на Холокоста са участвали в изготвянето на декларацията, тя не успява да намали нарастващото влияние на определението на МАВХ. През 2021 г. Европейската комисия публикува наръчник „за практическото използване“ на определението на МАВХ. В него се препоръчва, наред с други неща, използването на определението при обучението на служителите на правоприлагащите органи за разпознаване на престъпленията от омраза и създаването на длъжности като държавен прокурор, координатор или комисар по въпросите на антисемитизма.
Германия вече прилага тази конкретна препоръка. През 2018 г. държавата създава Комисариат на федералното правителство за еврейския живот в Германия и борбата срещу антисемитизма, мащабна бюрокрация, която включва комисари на областно и местно ниво, работещи в прокуратурата или за полицейските управления. Оттогава страната отчита почти непрестанен ръст на антисемитските прояви: над две хиляди през 2019 г., над три хиляди през 2021 г., а според една група за мониторинг – шокиращото число деветстотин деветдесет и четири инцидента в месеца след нападението на Хамас. Но тези статистики смесват онова, което германците наричат Israelbezogener Antisemitismus – антисемитизъм, свързан с Израел, напр. критика срещу израелските държавни политики, с прояви на насилие като опита за стрелба в синагога в Хале през 2019 г., когато загинаха двама минувачи, стрелбата по дома на бивш равин в Есен през 2022 г. и хвърлянето на два коктейла молотов по синагога в Берлин тази есен. Всъщност броят на инцидентите, свързани с насилие, остава относително стабилен и не се е увеличил след нападението на Хамас.
Понастоящем в цяла Германия има десетки комисари по антисемитизма. Те нямат единна длъжностна характеристика и правна рамка за работата си. Но изглежда, че по-голямата част от работата се състои в това публично да бъдат порицавани онези, които смятат за антисемити, често за това, че „де-сингуларизират Холокоста“ или че критикуват Израел. Почти никой от тези комисари не е евреин. Всъщност делът на евреите сред техните мишени със сигурност е по-висок. Сред последните са немско-израелският социолог Моше Цукерман, нарочен за това, че подкрепя движението БДС, както и южноафриканският еврейски фотограф Адам Брумберг.
През 2019 г. Бундестагът приема резолюция, с която заклеймява БДС като антисемитска организация и препоръчва да бъде спирано държавното финансиране на събития и институции, свързани с БДС. Историята на резолюцията е показателна. Първото предложение за резолюцията е на Алтернатива за Германия (АзГ), радикално-дясната, етнонационалистическа и евроскептична партия, която към онзи момент все още е отскоро в немския парламент. Политиците от мейнстрийма тогава са против, защото идва от АзГ. Но изплашени от възможността да се проявят като неспособни да се борят с антисемитизма, веднага внасят своя резолюция със сходно съдържание. Резолюцията е непобедима, защото свързва БДС с „най-ужасния период от германската история“. За АзГ, чиито лидери имат открито антисемитски изказвания и подкрепят възраждането на националистическия език от нацистката епоха, призракът на антисемитизма е идеален политически инструмент, цинично употребяван едновременно като билет за политическия мейнстрийм и като оръжие срещу мюсюлманските имигранти.
Движението БДС, вдъхновено от движението за бойкот срещу южноафриканския апартейд, използва икономически натиск, за да осигури равни права за палестинците в Израел, да сложи край на окупацията и да спомогне за завръщането на палестинските бежанци. Много хора намират движението БДС за проблематично, тъй като то не утвърждава правото на израелската държава да съществува – и в действителност някои поддръжници на БДС си представят пълното унищожение на ционисткия проект. Все пак може да се твърди, че обвързването на Холокоста с едно ненасилствено движение за бойкот, чиито поддръжници изрично го представят като алтернатива на въоръжената борба, пасва идеално на определението за релативизиране на Холокоста. Но според логиката на германската политика на паметта, тъй като БДС е срещу евреите – въпреки че много от поддръжниците на движението също са евреи – движението е антисемитско. Може да се твърди също, че неразграничаването между евреите и държавата Израел е антисемитско и дори че отговаря на определението за антисемитизъм на МАВХ. А като се има предвид участието на АзГ и тенденцията резолюцията да се използва основно срещу евреи и цветнокожи, може да се допусне, че този аргумент би получил подкрепа. Това би било грешка.
Основният закон на Германия, за разлика от Конституцията на САЩ, но подобно на още много конституции в други европейски страни, не се тълкува като гарантиращ абсолютна свобода на словото. Все пак той предвижда свобода на изразяване не само в пресата, а и в изкуството и науката, изследванията и преподаването. Ако резолюцията относно БДС стане закон, тя може да се окаже противоконституционна. Но досега тя не е била анализирана в този аспект. Част от това, което я прави особено влиятелна, е обичайната щедрост на немската държава: почти всички музеи, изложби, конференции, фестивали и други културни събития получават финансиране от федералните, областните или от местните власти. „Това създаде маккартистка среда“, казва ми художничката Кандис Брайц. „Когато искаме да поканим някой, те“ – тук тя има предвид, която и да е правителствена агенция, финансираща събитието – „търсят името му в Гугъл заедно с думите „БДС“, „Израел“, „апартейд“.
Преди няколко години Брайц, чието изкуство се занимава с проблемите на расата и идентичността, и Майкъл Ротберг, който е ръководител на катедрата по изследвания на Холокоста в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, се опитват да организират симпозиум за германската памет за Холокоста, наречен „Трябва да поговорим“. След месеци подготовка, публичната подкрепа за събитието е спряна, вероятно защото програмата включва панел, който обвързва Аушвиц с геноцида на народите Хереро и Нама, извършен от немски колонизатори през 1904 и 1908 г. в днешна Намибия. „Част от техниките на Шоа са разработени още тогава“, казва Брейц. „Но не е разрешено да се говори за връзката между немския колониализъм и Шоа, защото било „изравняване““.
Настояването на уникалността на Холокоста и на решителната ангажираност на Германия да се справи с миналото си са двете страни на една и съща монета. Те рамкират Холокоста като събитие, което германците трябва вечно да помнят и да споменават, но не трябва да се опасяват от това, че може да го повторят. Защото той е нещо, което никога не се е случвало преди и няма как да се случи пак. Немската историчка Щефани Шюлер-Шпрингорум, оглавяваща Центъра за изследване на антисемитизма в Берлин, твърди, че обединена Германия превръща равносметката за Холокоста в свой национален идеал. В резултат „всеки опит за по-точно схващане на конкретното историческо събитие чрез сравнения с други немски престъпления или с други геноциди може да се възприеме и се възприема като атака срещу самата основа на новата национална държава“. Може би това е значението на „Никога повече е сега“.
Някои от великите еврейски мислители, преживели Холокоста, прекарват остатъка от живота си в опити да кажат на света, че ужасът, макар и уникално смъртоносен, не трябва да се разглежда като отклонение. Това, че Холокостът се е случил, означава, че той е бил възможен – и следователно остава възможен. Социологът и философ Зигмунт Бауман твърди, че масовият, систематичен и ефективен характер на Холокоста е функция на Модерността – че макар и в никакъв случай да не е бил предопределен, той е в унисон с други изобретения на ХХ век. Теодор Адорно изследва какво кара хората да следват авторитарни лидери и търси морален принцип, който да предотврати нов Аушвиц.
През 1948 г. Хана Аренд пише отворено писмо, което започва така: „Сред най-тревожните политически явления на нашето време е появата в новосъздадената държава Израел на „Партията на свободата“ (Тнуат Хахерут) – политическа партия, която по своята организация, методи, политическа философия и обществена привлекателност е близка до нацистките и фашистките партии.“ Само три години след Холокоста Аренд сравнява една еврейска израелска партия с нацистката партия – действие, което днес би било явно нарушение на определението за антисемитизъм на МАВХ. Аренд основава сравнението си на едно нападение, извършено отчасти от Иргун, паравоенна партия, предшественик на Партията на свободата, срещу арабското село Дейр Ясин, което не е участвало във войната и не е било военна цел. Нападателите „избиват повечето от жителите му – 240 мъже, жени и деца – и оставят няколко от тях живи, за да ги развеждат като заложници из улиците на Йерусалим“.
Поводът за писмото на Аренд е планирано посещение на лидера на партията Менахем Бегин в Съединените щати. Алберт Айнщайн, друг немски евреин, който бяга от нацистите, също подписва писмото. Тридесет години по-късно, Бегин става премиер на Израел. А след половин век в Берлин философката Сюзън Найман, ръководеща изследователски институт, носещ името на Айнащйн, говори на откриването на конференция, озаглавена „Похищаването на паметта: Холокостът и Новата десница“. В речта си тя допуска, че може да понесе негативни последствия за това, че оспорва начините, по които Германия използва своята култура на паметта. Найман е израелска гражданка и изследва паметта и етиката. Една от книгите ѝ се казва „Да се поучим от германците: расата и паметта за злото“. В последните няколко години според Найман културата на паметта „е напълно откачила“.
Например резолюцията на Германия срещу БДС има ясно изразен смразяващ ефект върху културната сцена в страната. Град Аахен си взе обратно награда от 10 хиляди евро, присъдена на ливанско-американския художник Уалид Раад; Дортмунд и журито на наградата „Нели Сакс“ на стойност 15 хиляди евро също отмениха отличието, което бяха присъдили на британско-пакистанската писателка Камила Шамси. Бе оспорена и поканата за участие на голям фестивал на камерунския политически философ Ахил Мбембе, защото федералният комисар по антисемитизма го обвинява, че подкрепя БДС и „релативизира Холокоста“. (Мбембе заяви, че не е свързан с движението за бойкот; самият фестивал беше отменен заради пандемията). Директорът на Еврейския музей в Берлин, Петер Шефер, подаде оставка през 2019 г., след като бе обвинен, че подкрепя БДС. Всъщност той не бе подкрепял движението за бойкот, но музеят беше публикувал в Туитър линк към статия във вестник, изразяваща критики към резолюцията. Кабинетът на Бенямин Нетаняху също така беше поискал от Меркел да намали финансирането на музея, тъй като според израелския премиер изложбата за Йерусалим обръщала прекалено голямо внимание на мюсюлманите в града. (Германската резолюция за БДС може би е уникална по своето въздействие, но не и по своето съдържание: в повечето американски щати вече има закони, приравняващи бойкота с антисемитизма и спират държавното финансиране на хора и институции, които го подкрепят).
След като симпозиумът „Трябва да поговорим“ е отменен, Брайц и Ротберг обединяват усилия и предлагат нов симпозиум със заглавието „Все още трябва да говорим“. Списъкът с участниците е чист като сълза. Правителствената служба проверява щателно всеки и се съгласява да финансира събитието, насрочено за началото на декември. Но Хамас извършва нападението срещу Израел от 7 октомври т.г. „Съзнавахме, че всеки немски политик ще счете за извънредно рисковано да бъде свързан с палестински лектори или с думата ‘апартейд’“, казва Брейц. На 17 октомври той научава, че финансирането е оттеглено. Междувременно в цяла Германия полицията започва да осуетява демонстрациите, призоваващи за прекратяване на огъня в Газа или изразяващи подкрепа за палестинците. Вместо симпозиум Брайц и още няколко души вече организират протест, който този път назовават „Все още, все още, все още, все още трябва да поговорим“. Около час след началото на събирането, полицията тихомълком се прокрадва в тълпата, за да конфискува плакат, на който пише „От реката до морето искаме равенство“. Плакатът държи израелска еврейка.
Приемането на предложението „Поемане на историческа отговорност“ все още се отлага. Въпреки това перформативната битка срещу антисемитизма се усилва. През ноември планирането на „Документа“, едно от най-значимите събития за световното изкуство, беше хвърлено в безпорядък, когато вестникът „Зюддойче Цайтунг“ изрови петиция, подписана през 2019 г. от член на организационния комитет – Ранджит Хоскоте. Петицията е част от протест срещу планирано събитие за ционизма и хиндутва [идеологията на крайнодесния индуски национализъм, бел. прев.] в родния град на Хоскоте – Мумбай. В петицията ционизмът е заклеймен като „расистка идеология, призоваваща за заселническо-колониална държава на апартейда, в която неевреите имат неравни права, и на практика е основана на етническото прочистване на палестинците“. „Зюддойче Цайтунг“ публикува статията си под рубриката „антисемитизъм“. Хоскоте подава оставка, а впоследствие е последван и от останалите членове на организационния комитет. След около седмица Брайц прочита статия във вестника, че нейна изложба, планирана за 2024 г., е отменена от музей в Саарланд „с оглед на медийното отразяване на художничката във връзка с противоречивите ѝ изявления в контекста на агресивната война на Хамас срещу държавата Израел“ .
Този ноември напуснах Берлин, за да отида до Киев, преминавайки с влак през Полша, а след това през част от Украйна. Тук е най-подходящото място да споделя за собственото си отношение към еврейската история по тези земи. Много американски евреи пътуват до Полша, за да посетят съвсем малкото останало от еврейските квартали, да ядат храна по рецепти, запазани от отдавна унищожените семейства, да посетят екскурзии, разглеждащи еврейската история, еврейските гета и нацистките концлагери. Тази история ми е близка. Израстнах в СССР през 1970-те под вездесъщата сянка на Холокоста, понеже една съвсем малка част от семейството ми е успяло да го преживее, както и понеже съветските цензори не бяха благосклонни към публичното му споменаване. Бях на около девет години, когато научих, че част от нацистките военнопрестъпници все още са на свобода, а след това не можех да спя. Представях си, че някой от тях ще се покатери до балкона ни на петия етаж и ще ме сграбчи.
През лятото братовчедка ни Анна и синовете ѝ идваха от Варшава. Родителите ѝ решили да се самоубият след опожаряването на Варшавското гето. Бащата на Анна се хвърля пред един влак. Майка ѝ връзва тригодишната Анна за кръста си с шал и скача в една река. От водата ги вади един поляк и те оцеляват през войната, укривайки се в провинцията. Знаех тази история, но не ми беше позволено да я споменавам. Анна беше вече голяма, когато научи, че е оцеляла от Холокоста, и изчака да разкаже на собствените си деца, които бяха на моята възраст. Първия път, когато отидох в Полша, през 90те години на миналия век, беше, за да проуча съдбата на моя прадядо, прекарал почти три години в гетото в Бялисток, преди да бъде убит в Майданек.
Войната за паметта за Холокоста в Полша се води паралелно с тази в Германия. Идеите, които се борят в двете страни, са различни, но една от характерните им черти е намесата на десни политици в сътрудничество с държавата Израел. Както и в Германия, през деветдесетте години на миналия и първото десетилетия на този век се полагат амбициозни усилия за изграждане на мемориални паметници, както на национално, така и на местно ниво, които преодоляват мълчанието от съветските години. Поляците изграждат музеи и паметници в памет на евреите, убити по време на Холокоста – половината от жертвите на който са в окупираната от нацистите Полша – и на еврейската култура, загубена заедно с тях. След това дойде ответната реакция. Тя съвпадна с идването на власт на дясната, антилиберална партия „Право и справедливост“ през 2015 г. Поляците вече искаха нова версия на историята, в която те са жертвите на нацистката окупация заедно с евреите, които те се мъчили да защитят от нацистите.
Това не е истина: случаите, когато поляци рискуват живота си, за да спасят евреи от германците, както станало с братовчетка ми Анна, са изключително редки. Но обратните казуси – когато цели общности или структури на полската държава отпреди окупацията като полицията, градската администрация, извършват масови убийства на евреи – са силно разпространени. Но историците, изучаващи ролята на поляците в Холокоста, са подлагани на нападки. Роденият в Полша историк от Принстън Ян Томаш Грос e подложен на разпит и заплашен със съд, защото пише, че поляците са убили повече полски евреи от германците. Полските власти продължават да го преследват, дори след като той се пенсионира. Правителството принуждава Дариуш Стола, ръководител на Полин, иновативния музей на полската еврейска история във Варшава, да подаде оставка. Историците Ян Грабовски и Барбара Енгелкинг са съдени, защото пишат, че кметът на полско село е бил колаборационист и сътрудничил за Холокоста.
Когато написах за случая на Грабовски и Енгелкинг, получих някои от най-страшните смъртни заплахи в живота си. (Изпращали са ми много такива; повечето от тях се забравят лесно.) Една от тях, на служебната ми електрона поща, гласеше: „Ако продължаваш да пишеш лъжи за Полша и поляците, ще изпратя тези куршуми в тялото ти. Виж приложението! По пет от тях във всяко коляно, за да не можеш вече да ходиш . Ако продължаваш да разпространяваш еврейската си омраза, ще ти пратя следващите пет куршума в путката. Третата стъпка няма да я забележиш. Но не се притеснявай, няма да те посетя следващата седмица, нито дори следващите осем седмици; ще се появя, когато забравиш за това писмо, може би след 5 години. Вече си в моя списък…“ Прикаченият файл представляваше снимка на два лъскави куршума в дланта на една ръка. Държавният музей „Аушвиц-Биркенау“, оглавяван от назначено от правителството лице, заклейми статията ми с пост в Туитър; същото бе сторено и от профила на Световния еврейски конгрес. Няколко месеца по-късно покана за лекция в един университет бе оттеглена, защото, както университетът съобщи на агента ми, е станало ясно, че може би съм антисемит.
По време на войните относно паметта за Холокоста в Полша, Израел поддържа приятелски отношения с тази страна. През 2018 г. Нетаняху и полският министър-председател Матеуш Моравецки излязоха със съвместно изявление срещу „действията, целящи да обвинят Полша и полската нация като цяло за зверствата, извършени от нацистите и техните колаборационисти от различни нации“. В изявлението се твърди невярно, че „структурите на полското правителство в изгнание са създали механизъм за системна помощ и подкрепа на евреите“. Нетаняху изграждаше съюзи с нелибералните правителства на централноевропейските държави, като Полша и Унгария, отчасти за да попречи на утвърждаването на антиокупационен консенсус в Европейския съюз. За тази цел той беше готов да лъже за Холокоста.
Всяка година десетки хиляди израелски тийнейджъри пътуват до музея „Аушвиц“ преди да завършат средното си образование (макар, че миналата година пътуванията бяха отменени поради опасения за сигурността и нарастващото настояване на полското правителство участието на поляците в Холокоста да бъде изтрито от историята). Това е мощно, формиращо идентичността пътуване, което се провежда само година или две преди младите израелци да постъпят в армията. Ноам Чают, основател на Да прекратим мълчанието, израелска организация срещу окупацията, пише за собственото си гимназиално пътуване, състояло се в края на 1990-те следното: „Сега в Полша, като юноша в гимназията, започнах да усещам принадлежност, любов към себе си, сила и гордост, желание да допринасям, да живея и да бъда силен, толкова силен, че никой никога да не се опита да ме нарани.“
Чают пренася това си чувство в Израелската армия, която го разпределят в окупирания Западен бряг. Един ден той разлепва уведомления за конфискация на имущество. Наблизо играят група деца. Чают се усмихва на едно малко момиченце, което според него било любезно и не представлявало заплаха. Останалите деца се разбягват, но момичето замръзва, уплашено, докато не побягва и то. По-късно, когато Чают издава книга за трансформацията, която тази среща е ускорила, той пише, че не е сигурен защо точно това момиче е било решаващо за него: „В края на краищата видях и окованото хлапе в джипа, и момичето, в чиято семейна къща бяхме нахлули късно през нощта, за да отведем майка му и леля му. Видях и много деца, стотици, които крещяха и плачеха, докато тършувахме из стаите и вещите им. Видях и детето от Дженин, чиято стена взривихме с експлозив, който направи дупка едва на сантиметри от главата му. Като по чудо то оцеля, но съм сигурен, че слухът и психиката му са пострадали силно“. Но в очите на онова момиче, в онзи ден, Чают вижда отразено унищожителното зло, такова, каквото са го учили, че съществува, но само между 1933 и 1945 г., и само там, където са управлявали нацистите. Чают нарича книгата си „Момичето, което ми открадна Холокоста“.
Хванах влака от полската граница до Киев. Само за тридесет и шест часа през септември 1941 г. в Бабин Яр, гигантски пролом в покрайнините на града, са разстреляни близо тридесет и четири хиляди евреи. Преди края на войната там са убити още десетки хиляди. Това е така нареченият Холокост с куршуми. Много от страните, в които са извършени тези кланета – Балтийските републики, Беларус, Украйна – са реколонизирани от Съветския съюз след Втората световна война. Дисиденти и еврейски културни дейци рискуват свободата си, за да поддържат паметта за тези трагедии, да събират свидетелства и имена, а където е възможно, да почистват и защитават самите места. След разпадането на Съветския съюз мемориалните проекти съпътстват усилията за присъединяване към Европейския съюз. „Признаването на Холокоста бе съвременен входен билет за Европа, пише историкът Тони Джуд в книгата си „След войната“ от 2005 г.
Например в гората Румбула край Рига, където през 1941 г. са убити около двадесет и пет хиляди евреи, през 2002 г., две години преди Латвия да бъде приета в ЕС, е открит паметник. Сериозни усилия за отбелязване на паметта за Бабин Яр се полагат след революцията от 2014 г., която поставя Украйна на амбициозния път към членството в ЕС. Когато Русия нахлу в Украйна през февруари 2022 г., вече бяха завършени няколко по-малки сгради и бяха разработени решителни планове за по-голям музеен комплекс. Инвазията спря строителството. Седмица след началото на пълномащабната война руска ракета пада непосредствено до мемориалния комплекс, убивайки най-малко четирима души. Оттогава насам някои от хората, свързани с проекта, вече съставят екип за разследване на военни престъпления.
Украинският президент Володимир Зеленски води сериозна кампания за спечелване на израелска подкрепа за Украйна. През март 2022 г. той изнася реч пред Кнесета, в която не подчертава собствения си еврейски произход, а се фокусира върху неразривната историческа връзка между евреите и украинците. Той прави недвусмислени паралели между режима на Путин и нацистката партия. Дори заявява, че преди осемдесет години украинците са спасили евреите. (Както и в случая с Полша, всяко твърдение, че подобна помощ е била широко разпространена, е невярно.) Но това, което работи за дясното правителство на Полша, не работи за проевропейския президент на Украйна. Израел не даде на Украйна помощта, за която се молеше във войната си срещу Русия – страна, която открито подкрепя Хамас и Хизбула.
И все пак, както преди, така и след нападението на 7 октомври, фразата, която чувах в Украйна, може би по-често от всяка друга, беше „Трябва да бъдем като Израел“. Политици, журналисти, интелектуалци и обикновени украинци се идентифицират с историята, която Израел разказва за себе си – историята на малък, но могъщ остров на демокрацията, силен срещу враговете, които го обграждат. Някои украински леви интелектуалци все пак твърдят, че Украйна, която води антиколониална война срещу окупационна сила, трябва да вижда своето отражение в Палестина, а не в Израел. Тези гласове са маргинални и най-често принадлежат на млади украинци, които учат или са учили в чужбина. След нападението на „Хамас“ Зеленски искаше бързо да посети Израел в знак на подкрепа и единство между Израел и Украйна. Изглежда, че израелските власти имат други планове – посещението не се състоя.
Докато Украйна безуспешно опитва да накара Израел да признае, че руската инвазия прилича на геноцидната агресия на нацистка Германия, Москва изгради пропагандна вселена, представяща правителството на Зеленски, украинските военни и украинския народ като нацисти. Втората световна война е централното събитие в руския исторически мит. По време на управлението на Владимир Путин, когато умират последните хора, преживели войната, възпоменателните събития се превръщат в карнавали, честващи руската жертвоготовност. В тази война СССР губи най-малко двадесет и седем милиона души, като непропорционално голям брой от тях са украинци. Съветският съюз и Русия водят войни почти непрекъснато от 1945 г. насам, но думата „война“ все още е синоним на Втората световна война, а думата „враг“ се използва взаимозаменяемо с „фашист“ и „нацист“. Това означава, че за Путин е по-лесно при обявяването на нова война да обяви украинците за нацисти.
Нетаняху оприличи убийствата, извършени от Хамас по време на музикалния фестивал, на Холокост с куршуми. Това сравнение, подето от световни лидери, включително американския президент Джо Байдън, служи на Израел като аргумент в полза на колективното наказание на жителите на Газа. По същия начин, когато Путин казва „нацист“ или „фашист“, той има предвид, че украинското правителство е толкова опасно, че Русия е оправдана да извършва масови бомбардировки, да обсажда украински градове и да убива украински цивилни. Разбира се, има и съществени разлики. Твърденията на Русия, че Украйна я е нападнала първа, и представянето на украинското правителство като фашистко, са неверни; Хамас, от друга страна, е тиранична сила, която нападна Израел и извърши жестокости, които все още не можем да разберем напълно. Но имат ли значение тези разлики, когато става дума за убийство на деца?
През първите седмици на пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна, когато войските ѝ окупират западните предградия на Киев, директорът на киевския музей на Втората световна война Юрий Савчук живее в музея и преосмисля основната експозиция. Един ден след като украинските военни прогонват руснаците от Киевска област, той се среща с главнокомандващия на украинските въоръжени сили Валерий Залужний и получава разрешение да започне да събира артефакти. Савчук и служителите му отиват в Буча, Ирпин и други градове, които току-що са били „деокупирани“, както са свикнали да казват украинците, и интервюират хора, все още не разказали своите истории. „Това беше преди ексхумациите и препогребванията“, каза ми Савчук. „Видяхме истинското лице на войната, с всичките ѝ емоции. Страхът, ужасът се съдържаха в атмосферата и ние ги поглъщахме заедно с въздуха“.
През май 2022 г. музеят открива нова изложба, озаглавена „Украйна – Разпятието“. Тя започва с изложба на ботуши на руски войници, които екипът на Савчук е събрал. Това е странен обрат: както музеят в Аушвиц, така и музеят на Холокоста във Вашингтон, окръг Колумбия, излагат стотици, дори хиляди обувки, принадлежали на жертви на Холокоста. Те предават мащаба на загубата, въпреки че показват само малка част от нея. Изложбата в Киев показва мащаба на заплахата. Ботушите са подредени на пода на музея във формата на петолъчка – символът на Червената армия, който в Украйна е станал толкова зловещ, колкото и свастиката. През септември Киев премахна петолъчката от паметника на Втората световна война на площад „Победа“ – преименуван, защото самата дума „победа“ напомня за честването в Русия на онова, което там все още наричат Велика отечествена война. Градът промени и датите на паметника – от „1941-1945“ – годините на войната между Съветския съюз и Германия – на „1939-1945“. Корекция на паметта паметник по паметник.
През 1954 г. израелски съд разглежда дело за клевета срещу унгарски евреин на име Израел Кастнер. Десетилетие по-рано, когато Германия окупира Унгария и със закъснение пристъпва към масовото избиване на нейните евреи, Кастнер, в качеството си на лидер на еврейската общност, започва преговори със самия Адолф Айхман. Кастнер предлага да откупи живота на унгарските евреи с десет хиляди камиона. Когато това не успява, той преговаря за спасяването на 1685 души, като ги транспортира, наемайки влак до Швейцария. Стотици хиляди други унгарски евреи са натоварени на влакове за лагерите на смъртта. Един оцелял унгарски евреин публично обвинява Кастнер, че е колаборационист. Кастнер подава иск за клевета и на практика се оказва подсъдим. Съдията заключава, че Кастнер е „продал душата си на дявола“.
Обвинението в колаборация срещу Кастнер се основава на твърдението, че той не е казал на хората, че отиват на смърт. Обвинителите му твърдят, че, ако е бил предупредил депортираните, те щели да се разбунтуват вместо да отидат в лагерите на смъртта като овце на заколение. Съдебният процес се тълкува като начало на дискурсивно противопоставяне, в което израелската десница настоява за превантивно насилие и смята левицата за умишлено беззащитна. По време на процеса Кастнер е ляв политик, а обвинителят му е десен активист.
Седем години по-късно съдията, водил делото за клевета на Кастнер, е един от тримата съдии в процеса срещу Адолф Айхман. Ето го вече и самия дявол. Обвинението твърди, че Айхман представлява просто още едно от повторенията на вечната заплаха за евреите. Процесът спомага за затвърждаването на тезата, че за да предотвратят унищожението, евреите трябва да са готови да използват сила превантивно. Аренд, която отразява процеса, не приема нищо от това. Нейната фраза „баналността на злото“ предизвиква може би първите обвинения, отправени към евреин, че омаловажава Холокоста. Тя обаче не прави това. Но схваща, че Айхман не е дявол, а също, че може би дяволи няма. Тя е доказва, че няма такова нещо като радикално зло, че злото винаги е обикновено, дори когато е крайно – нещо „родено в канавката“, както се изразява по-късно, нещо „напълно повърхностно“.
Аренд също се противопоставя и на обвинението, според което евреите са жертви на, както тя се изразява, „исторически принцип, простиращ се от фараона до Аман – жертва на метафизичен принцип“. Тази история, вкоренена в библейската легенда за Амалек, народ от пустинята Негев, който многократно се е сражавал с древните израилтяни, предполага, че всяко поколение евреи се сблъсква със свой собствен Амалек. Научих тази история като тийнейджър; това беше първият урок по Тора, който получих от един равин, събрал децата в предградие на Рим, където живееха еврейски бежанци от Съветския съюз, докато чакаха документите си, за да влязат в Съединените щати, Канада или Австралия. В тази история, разказана от прокурора по делото срещу Айхман, Холокостът е предопределено събитие, част от еврейската история – и само от еврейската история. В тази версия евреите винаги изпитват основателен страх от унищожение. Всъщност те могат да оцелеят, само ако действат така, сякаш унищожението е неизбежно.
Когато за пръв път научих легендата за Амалек, тя ми се стори напълно логична. Описваше моите познания за света; помогна ми да свържа преживяванията си, когато ме тормозеха и биеха, с наставленията на прабаба ми, че използването на домашни изрази на идиш на обществени места е опасно, с неразбираемата несправедливост, че дядо ми, прадядо ми и десетки други мои роднини са били убити, още преди да се родя. Тогава бях на четиринадесет години и чувствах самота. Знаех, че аз и семейството ми сме жертви, а легендата за Амалек придаде на чувството ми за жертва смисъл и усещане за общност.
След нападението на „Хамас“ Нетаняху размаха Амалек като оръжие. Логиката на тази легенда, която той използва – че евреите заемат изключително място в историята и имат изключителни права на жертви – подсили немската анти-антисемитска бюрокрация и нечестивия съюз между Израел и европейската крайна десница. Но никоя нация не е съставена само от жертви или само от палачи. Точно както голяма част от претенциите на Израел за безнаказаност се крият в статута на евреите на вечна жертва, така и много от критиците на страната се опитват да оправдаят терористичния акт на Хамас като предвидим отговор на потисничеството на палестинците от страна на Израел. И обратно, в очите на поддръжниците на Израел палестинците в Газа не могат да бъдат жертви, защото Хамас пръв нападна Израел. Борбата за една заслужената претенция за статута на жертва е вечна.
През последните седемнадесет години Газа е свръхгъсто населен, беден, ограден със стени район, в който едва малка част от населението има право да напусне дори за кратко. С други думи – гето. Не като еврейското гето във Венеция или като гетата в централните градски части в САЩ, а като еврейското гето в източноевропейска държава, окупирана от нацистка Германия. Осем от всеки десет жители на Газа са бездомни и се местят от едно място на друго, без да могат да намерят безопасност.
Изглежда, че терминът „затвор на открито“ е измислен през 2010 г. от Дейвид Камерън, сегашния британски външен министър, който тогава е министър-председател. Много правозащитни организации, документиращи условията в Газа, възприемат това описание. Както и в еврейските гета в окупирана Европа там няма затворническа охрана – Газа се охранява не от окупаторите, а от местни сили. Вероятно по-подходящият термин „гето“ би предизвикал мощна ответна реакция заради сравняването на тежкото положение на обсадените жители на Газа с това на евреите в гетата. Този термин обаче би ни дал езика, с който да опишем случващото се в Газа сега. Гетото бива ликвидирано.
Нацистите твърдят, че гетата са необходими, за да се предпазят неевреите от болести, разпространявани от евреите. Израел твърди, че изолацията на Газа, подобно на стената на Западния бряг, е необходима за защита на израелците от терористични нападения, извършвани от палестинци. Твърдението на нацистите не е основано на реалността, докато израелското твърдение произтича от действителни и повтарящи се актове на насилие. Това са съществени разлики. И все пак и двете твърдения предполагат, че един окупационен орган може да реши да изолира, обезсили, а сега и да застраши смъртоносно цяло население в името на защитата на собственото си.
Още от първите дни на основаването на Израел се появява сравнението между разселените палестинци и разселените евреи, но то бива отхвърлено. През 1948 г., годината на създаване на държавата, статия в израелския вестник „Маарив“ описва ужасните условия – „възрастни хора, толкова слаби, че са на ръба на смъртта“; „момче с два парализирани крака“; „друго момче, чиито ръце са отрязани“ – в които палестинците, предимно жени и деца, напускат село Тантура, след като израелските войски го окупират: „Една жена носеше детето си на едната си ръка, а с другата държеше възрастната си майка. Последната не можеше да издържи на темпото, крещеше и молеше дъщеря си да намали скоростта, но дъщерята отказа. Накрая възрастната жена рухна на пътя и не можа да помръдне. Дъщерята я задърпа за косата …иначе нямаше да стигнат навреме. И по-лошо от това беше асоциацията с еврейските майки и баби, които изоставаха по този начин по пътищата под посевите на убийците.“ Журналистът спира сам себе си. „Очевидно е, че няма място за подобно сравнение“м пише той. „Тази съдба си я причиниха те сами“.
През 1948 г. евреите се вдигат с оръжие на ръка, за да отвоюват земята, обещана им с решение на ООН за разделяне на контролираната от Великобритания Палестина. Палестинците, подкрепяни от околните арабски държави, не приемат подялбата и обявяването на независимостта на Израел. Египет, Сирия, Ирак, Ливан и Трансйордания нахлуват в протоизраелската държава. Така започва онова, което днес Израел нарича Война за независимост. Стотици хиляди палестинци бягат от боевете. Тези, които не побягват, са прокудени от селата си от израелските военни сили. Повечето така и не успяват да се завърнат. Палестинците помнят 1948 г. като Накба – дума, която на арабски означава „катастрофа“, точно както Шоа означава „катастрофа“ на иврит. Това, че сравнението е неизбежно, е принудило много израелци да твърдят, че за разлика от евреите, палестинците сами са си причинили катастрофата.
В деня, в който пристигнах в Киев, някой ми връчи дебела книга. Това беше първото академично изследване за Степан Бандера, публикувано в Украйна. Бандера е украински герой: борил се е срещу съветския режим; десетки паметници в негова чест се появяват след разпадането на СССР. След Втората световна война той се озовава в Германия, от изгнание ръководи партизанско движение и умира, отровен от агент на КГБ през 1959 г. Бандера също така е убеден фашист и идеолог, който иска да изгради тоталитарен режим. Тези факти са подробно описани в книгата, от която са продадени едва около 200 екземпляра. (Много книжарници отказват да я продават.) Русия с удоволствие използва украинския култ към Бандера като доказателство, че Украйна е нацистка държава. Украинците отговарят най-вече с омаловажаване на наследството на Бандера. На хората им е все така трудно да проумеят, че някой би могъл да бъде враг на твоя враг и въпреки това да не ти е приятел. Жертва и същевременно извършител. Или обратното.
Превод от английски език: Георги Медаров
Заглавно изображение: Public Domain Pictures
