Пристрастен към мечтите за териториално величие и обкръжен от врагове, създадени от самия него, Израел се е отърсил от всички морални задръжки
Сет Акърман, сп. Джакобин
В есето си „Залезът на международния морал“ от 1948 г., теоретикът на международните отношения Ханс Моргентау се обръща към останалия в миналото стил на дипломация, практикуван от старите аристократични европейски държави, който можем да наречем „традиционна реалполитика“, и предлага провокативна теза: зад аморалната си фасада и въпреки репутацията си като цинична и двулична, реалполитиката всъщност винаги е била основана на ненарушим етичен кодекс.
Той смята Ото фон Бисмарк, германското въплъщение на реалполитиката от XIX век, за противоположност на Адолф Хитлер. И двамата са изправени пред един и същ упорит проблем: фактът, че опасни съседи — Франция на запад и Русия на изток — „обкръжават“ Германия. Докато Бисмарк „приема неизбежността на този факт и се опитва да го обърне в полза на Германия“, чрез заплетена и понякога нечестна реалполитическа дипломация, Хитлер, „освободен от моралните скрупули, които принуждават Бисмарк да приеме съществуването на Франция и Русия“, решава съвсем просто да ги унищожи. Можем да спорим дали това различие може наистина да се припише на „морални скрупули“ или не; външната политика на Бисмарк обаче е практически успех, а тази на Хитлер очевидно не е. Но Моргентау открива едно важно и полезно разграничение.
„Методът Бисмарк“ и „методът Хитлер“ могат да бъдат мислени като две алтернативи за справяне с опасността в света. Първият е методът на реалполитиката, който приема властовите реалности такива, каквито са; предполага, че съвместното съществуване с враговете, за добро или зло, е постоянно и неизбежно; и поради тази причина предпочита, където е възможно, да обезврежда заплахите като търси области на общ интерес, използвайки минималното количество насилие, потребно за постигането на жизненоважните си цели.
Вторият метод е задвижван от един или друг вид идеологическа демонология или вманиачаване по чудовища, които трябва да бъдат унищожени, сдвоена с неутолимото желание за „абсолютна сигурност“, по известния афоризъм на Хенри Кисинджър. „Желанието за абсолютна сигурност на една [световна] сила“, пише той в докторската си дисертация от 1954 г. върху дипломацията на австрийския дипломат Клеменс фон Метерних, „означава абсолютна несигурност за всички останали“.
Обединени зад Израел
От 7 октомври насам, всеки авторитетен глас на Запад от Джо Байдън надолу — във външните министерства, тинктанковете, големите медии — застава зад обявената цел на Израел да „пречупи и елиминира“ Хамас. Нахлуването на Хамас през израелската „желязна стена“ около Газа и последвалите го безразборни зверства срещу цивилни се разглеждат като причината за изпаряването на каквато и легитимност да е имала групировката преди това. Настояването за тотална победа над и изличаване на Хамас засега поне е официална политика на САЩ, Европейския съюз и държавите от Г7.
Проблемът обаче е, че Хамас, спечелила 44 процента от гласовете на последните палестински избори, е масова политическа партия, а не просто въоръжена групировка, и нито един от двата ѝ варианта не може да бъде изкоренен с „военни средства“. Докато съществува Хамас, опитите да бъде завинаги изключена от палестинската политика с чуждестранен диктат не само ще се провалят, но и ще посеят нескончаем хаос. Тъй като политиката, целяща затриването на Хамас, е непостижима и неустойчива, тя е обречена да бъде временна. Единственият въпрос е колко време ще трябва на световните лидери да признавят своята грешка и колко щети ще бъдат причинени междувременно.
На Съединените щати им отне двайсет години, смяната на три администрации, да се осмелят да признаят, че не могат да победят талибаните в Афганистан. Въпреки трите хиляди жертви, взети на американска земя от Ал Кайда, „гостуващи“ на талибаните, САЩ накрая осъзнаха, че нямат друга опция освен да преговарят с групировката и да сключат сделка. Когато през 2020 г. такова споразумение беше постигнато, то беше в класически реалполитически стил основано на общия интерес да бъде победен общият враг Ислямска държава. В замяна на обещанието на талибаните да не позволяват територията им да се използва като база за чужди терористични операции, САЩ изтеглиха силите си през 2021 г. и талибаните сега са на власт в Кабул.
Но хората в Газа не могат да си позволят да чакат двайсет години Байдън и компания да се опомнят. Предвид скоростта на израелската машина за убиване, дотогава и последният оцелял палестинец там ще бъде мъртъв.
През целия си живот Бенямин Нетаняху разказва публично и в частни разговори за своята мечта някой ден Израел да получи възможност да завърши задачата от 1948 г. и да отърве израелската земя от масите палестински натрапници. Той задълбава по темата една вечер в края на 1970-те години в Йерусалим пред един възмутен гост, а именно военния историк Макс Хейстингс, който си спомня за разговора в своите мемоари. Нетаняху се завръща към темата в Кнесета десет години по-късно, след клането на площад Тиенанмън, когато се оплаква от провала на Израел да се възползва от ситуацията, докато вниманието на света е насочено към Китай, за да организира „масово изселване на арабите“. Сега, благодарение на случайно стечение на обстоятелствата — общество, желаещо мъст и най-вече угодничав американски президент — Нетаняху получи втори шанс и няма да изпусне тази възможност.
Израел обяснява на прост език какво върши. Никой не може да твърди, че не е знаел. Чрез комбинация от сеещи масова смърт бомбардировки, които значимият изследовател на въздушното военно дело Робърт Пейп (Чикагски университет) описва като „една от най-интензивните кампании за наказание на цивилни в историята“, унищожаването на болници и друга критична инфраструктура и почти пълната блокада на хуманитарни доставки, Израел цели да „създаде условия, при които животът в Газа става невъзможен“, по думите на пенсионирания генерал-майор Гиора Ейланд, съветник на настоящия министър на отбраната.
Другояче казано, Израел е поел по мрачния път, водещ аргумента на Моргентау до неговото логическо заключение, доказвайки пред целия свят, че окончателната и фундаментална алтернатива на реалполитиката е геноцидът.
Говорейки за вълка
В една своя статия от 2008 г., публикувана от Израелския съвет по външна политика, Ефраим Халеви, един от по-прагматичните поддръжници на реалполитиката сред елита на израелските експерти по сигурността, изразява своите притеснения относно израелския подход към справянето с Газа и нейните управници. Като бивш шеф на Мосад, директор на израелския съвет по национална сигурност и посланик в Европейския съюз, Халеви е работил върху Хамас дълги години и неговото послание е ясно: организацията няма да изчезне в обозримо бъдеще. Затова би било по-разумно Израел да намери начин да направи групировката „фактор в разрешаването на въпроса, вместо вечно „непреодолим проблем“.
Тъй като идеята, че Хамас може да бъде решение на каквото и да било, може да разклати предубежденията на читателя, Халеви се старае да спомене няколко значими факта. Първо, той обяснява, че каквото и да пише в учредителния устав на групировката, двайсет години контакти с реалния свят на политиката са образовали Хамас по отношение на практическите властови отношения. Вече „на Хамас им е повече от ясно, че няма никакъв шанс да доживеят унищожаването на държавата Израел“. Следователно, лидерите на групировката са се обърнали към по-постижима цел: вместо унищожаването на Израел, те целят Израел да се оттегли до границите от 1967 г. В замяна на това, Хамас ще се съгласи на продължително примирие (Халеви го нарича „трийсетгодишно примирие“), което групировката ще уважава и дори би сътрудничила за прилагането му, като примирието в един момент може да стане постоянно, ако двете страни са съгласни.
Второ, въпреки че ръководството на Хамас е непреклонно, че няма да признае Израел или да преговаря директно с държавата, то няма против Махмуд Абас да води преговорите, заявявайки готовността си, според Халеви, „да приемат решение, което е резултат от преговори [на Абас] с Израел, ако е одобрено от национален палестински референдум“. Две години по-късно, Хамас побеждава на палестинските избори като подчертава прагматизма и своята готовоност да уважи центристката позиция на палестинското общество в полза на двудържавно решение. Това решение представлява победа за умерените фракции в организацията. В интервю от 2008 г. Рияд Мустафа, един от умерените депутати на Хамас, представляващ Наблус, обяснява позицията на групировката:
Заявявам го недвусмислено: Хамас не признава и никога няма да признае Израел. Признаването е акт, извършван от държави, не от движения или правителства, а Палестина не е държава. Въпреки това, [оглавяваното от Хамас] правителство призова за прекратяване на окупацията, а не за унищожаване на Израел, и Хамас предлага край на окупацията и дългосрочно споразумение, което да постигне мир в региона.
Това е позицията на Хамас. Правителството също така признава правото на президента Абас да води политически преговори с Израел. В случай, че той успее да договори примирие, одобрено от националните институции и народен референдум, то ние ще приемем това решение, дори да означава Палестина да признае Израел. Тъй като съобразяването с народната воля и техния демократичен избор е сред нашите принципи.
Според Халеви Хамас споделя тези си идеи с израелското ръководство още през 1997 г., но никога не получава отговор. „Израел отхвърли този подход, без да се замисля“, пише той, „тъй като го разглежда като капан, позволяващ на Хамас да консолидира своята сила и положение до момента, в който е способна да се изправи срещу Израел в битка, която има шанс да спечели“. Халеви смята това за сериозна грешка. „Искрен ли е подходът на Хамас или е капан?“, пита той. „Кой знае?“ Всичко зависи от детайлите, но „тези детайли не могат да бъдат изяснени, ако не започнем да водим съдържателни разговори с групировката“. Най-накрая и съвсем прозорливо от днешна гледна точка, Халеви припомня на своите читатели, че отказът от преговори води със себе си нови рискове:
Ръководителите на Хамас не са единодушни по отношение на политиките, които трябва да водят. Сред тях има прагматисти, заклети идеолози, политици и полеви командири. Всички те сега са в хватката на сериозен дебат за бъдещето.
Докато вратата за диалог остава затворена, няма съмнение кой ще спечели в тези продължаващи вътрешни дебати за това какво трябва да представлява организацията.
Организирана нечовечност
Вместо да приемат реалполитическия съвет на Халеви, Израел и САЩ затвърждават убийствения поход срещу чудовището. След изборната победа на Хамас те орязват помощите за Палестинската автономия, бойкотират новото правителство на Хамас и се опитват да подклаждат преврат против Хамас в Газа, използвайки сили, лоялни на части от Фатах. Този опит за преврат доведе до обратното на очаквания резултат и когато в началото на 2007 г. ситуацията се успокои, силите на Фатах в Газа претърпяха поражение, оставяйки ивицата под пълния контрол на Хамас.
В отговор на това фиаско, израелското правителство обозначава Газа като „враждебно образувание“ и предписва безпрецедентно затягане на блокадата с официалното название „ограждане“. Това е сложна система от мерки за контрол върху движението на хора и стоки от и към анклава, чието условие за възможност е трайният контрол на Израел върху границите на Газа.
Ограждането на Газа е уникален експеримент — иновация в организираната нечовечност. Юристът от ООН Джон Дъгард го нарича „възможно най-строгия режим на международни санкции налаган в съвремието“. За да бъде устойчиво, ограждането е организирано така, че да позволява на Израел фино да настройва страданието на жителите на Газа. Целта, според съветник на премиера Ехуд Олмерт, е „да подложи палестинците на диета, без да ги умори от глад“. Така, от една страна, производителната икономика е изцяло затрита, на Газа се отказват материали, горива и машини. От друга страна обаче, Израел се опитва да изчисли колко камиона хранителни доставки на ден трябва да одобри, за да покрие минималните калорийни нужди на населението на Газа, без да създава условия за масов глад.
Изразът, който израелската администрация на ограждането използва, за да обобщи своята цел, е „никакъв просперитет, никакво развитие, но без хуманитарна криза“. До 7 октомври тази политика е прилагана вече шестнайсет години и мнозинството от населението на Газа не си спомня времето преди нея. Джейми Стърн-Уайнър обобщава последствията:
Нивата на безработица нарастват до „вероятно най-високите в света“, четири пети от населението са принудени да разчитат на хуманитарна помощ, три четвърти зависят от хранителни помощи, повече от половината са в положение на „остра хранителна несигурност“, едно от всеки десет деца изостава в развитието си поради недохранване, а повече от 96% от питейната вода става опасна за консумация от хора.
Комисарят на Агенцията на ООН за подпомагане на палестински бежанци през 2008 г. отбелязва, че „Газа е на ръба да се превърне в първата територия, нарочно сведена до състояние на крайна нищета със знанието, мълчаливото съгласие и някои биха казали дори с насърчаването от страна на международната общност“.
През 2018 г. ООН предупреждава, че кумулативният ефект от тази нарочно предизвикана „хуманитарна имплозия“ може да направи Газа „необитаема“ в рамките на пет години. Израелското военно разузнаване се съгласява.
С течение на времето управлението на Нетаняху се опитва да превърне ограждането в инструмент за налагането на принудителна държавна власт. Когато Хамас сътрудничат, ограниченията биват разхлабени за кратко и страданието на жителите на Газа леко намалява. Когато Хамас не отстъпва, Израел подлага палестинците на по-строга диета.
Но дори и в най-„добросъседските“ периоди от историята на взаимоотношенията между Израел и Хамас, условията в Газа биват поддържани на нива на лишения, които навсякъде другаде биха били счетени за катастрофални. В периода преди 7 октомври жителите на Газа имат електричество само по 12 часа на ден. Осемдесет процента от населението разчита на хуманитарна помощ за основните си потребности, а четиридесет процента страдат от остра липса на храна; седемдесет и пет процента от населението няма достъп до вода, годна за консумация. Това са лошите новини. Добрите новини са, че тогава Израел беше неотдавна намекнал, че би могъл да позволи ремонти на инсталациите за обезсоляване на водата в Газа, в зависимост от поведението на Хамас.
Бисмарк в Цион
Би било погрешно да сравняваме тази ситуация с колониализма от XIX век. Всъщност тя беше много по-зле. Беше по-скоро гротескна пародия на колониализма — „никакъв просперитет, никакво развитие, но без хуманитарни кризи“ — абсурдно зловеща версия на типа чуждо господство, срещу който са се водили „войните за национално освобождение“ на всеки континент във всяка епоха, и то с помощта на най-страшните средства.
Можем да спорим за този аспект от дискурса на университетската левица относно Израел като заселническо-колониална държава. Но колониалните отношения в основата на израелския конфликт с палестинците не могат да бъдат оспорвани; те са исторически факт, разпознат като такъв не само от активистите за социална справедливост в университетите, а и от водещи фигури на модерния ционизъм.
Владимир Жаботински, ерудитът и останал неразбран ционистки лидер, който посмъртно се превръща в бащата-основател на израелската десница (а един от неговите най-близки сътрудници, Бенцион Нетаняху, е бащата на сегашния премиер) цели да убеди читателя точно в това твърдение в своето есе от 1923 г. „Желязната стена“.
По това време голяма част от ционистката левица се придържа към претенцията, че ционизмът не представлява заплаха за палестинците. В публичното пространство представителите ѝ прикриват крайната цел на движението — създаването на държава, която е „толкова еврейска, колкото Англия е английска“ по думите на Хаим Вайцман — а някои дори и в частни разговори настояват, че вярват, че еврейското присъствие в Палестина ще донесе такива чудни икономически ползи, които ще убедят дори палестинците в правотата на ционистката кауза.
Според Жаботински, тази комбинация от заблуди и самозаблуди излага на риск цялото ционистко начинание и с изключително ясната си и безпощадна проза в „Желязната стена“ той прави опит да разбие илюзиите на левицата. Заслужава си да се цитира надълго:
Моите читатели имат общи познания за историята на колонизацията в други страни. Предлагам да вземат предвид прецедентите, с които са запознати, и да преценят дали има дори един пример за колонизация, проведена със съгласието на коренното население. Такъв пример няма. Коренните населения, цивилизовани или не, винаги упорито са се съпротивлявали срещу колонизаторите, независимо от това дали са цивилизовани или диваци.
И няма никакво значение дали колонизаторите са се държали прилично или не. Спътниците на Кортес и Писаро (както ще ни напомнят някои) и нашите собствени предци, предвождани от Исус Навин са се държали като разбойници; но отците пилигрими, първите истински пионери на Северна Америка, са хора с най-висок морал, които не са искали да нараняват никого, най-малкото червенокожите индианци, и искрено са вярвали, че има достатъчно място в прериите за бледоликите и за червенокожите. И въпреки това, местното население се бие също толкова свирепо срещу добрите, колкото и срещу лошите колонизатори.
Всяко коренно население, цивилизовано или не, се отнася към своята земя като към своя национален дом, на който е единствен господар, и иска да запази това господство завинаги. То ще откаже да приеме не само нови господари, но и нови партньори или сътрудници.
Това важи със същата сила и за арабите. Нашите подстрекатели към мир се опитват да ни убедят, че арабите са глупаци, които можем да подведем като прикриваме истинските си цели, или пък са корумпирани и склонни да бъдат подкупени, за да ни преотстъпят претенцията, че Палестина е тяхна изконна земя, в замяна на културни и икономически ползи. Отхвърлям това понятие за палестинските араби. Културно те са по-изостанали от нас с петстотин години, не притежават нито нашата издръжливост, нито нашата решителност; но те са също толкова добри психолози колкото нас и техните умове са били изострени като нашите в следствие на векове засукани словоборства.
Може да им говорим каквото си искаме за невинните ни намерения, разводнявайки и захаросвайки ги с медни приказки, за да ги направим приемливи, но те знаят какво искаме, и ние знаем какво те не искат. Те изпитват поне толкова силна инстинктивна ревностна привързаност към Палестина, колкото старите ацтеки към древно Мексико и племето Сиу към полегатите хълмове в прериите.
Да си въобразяваме, както правят нашите арабофили, че те доброволно ще се съгласят на осъществяването на ционисткия проект в замяна за моралните и материални удобства, които еврейският колонизатор носи със себе си, е детинско схващане, което в сърцевината си крие презрение към арабския народ; означава, че те мразят арабската раса, към която се отнасят като корумпирана маса, подлежаща на покупко-продажба, и готова да отстъпи отечеството си, за да получи добра железопътна мрежа.
Няма оправдание за такова схващане. Може би някои отделни араби приемат подкупи. Но това не значи, че арабският народ на Палестина като цяло ще продаде своя пламенен патриотизъм, който защитава така ревностно, патриотизъм, който дори и папуанците няма да продадат. Всяко местно население по света се съпротивлява на колонизаторите дотогава докогато има и зрънце надежда да се отърве от заплахата от колонизация.
Това правят и арабите в Палестина. И ще продължат да го правят, докато има дори искрица надежда, че ще предотвратят преобразуването на „Палестина“ в „Земята на Израил“.
Какво трябва да правят ционистите, според Жаботински? Първо и най-важно, той призовава движението да подобри своята военна мощ — „желязната стена“ от заглавието на есето. Второ, под закрилата на своите въоръжени сили ционистите трябва да ускорят колонизацията на Палестина пряко волята на местното арабско мнозинство, като осигурят максимален брой еврейски имигранти за минимален период от време.
След като еврейското мнозинство е fait accompli (през 1923 г. евреите все още съставляват само около 11% от населението на Палестина), въпрос на време е, смята Жаботински, арабите да схванат, че евреите няма да бъдат прогонени от Палестина. Тогава те ще разберат, че нямат по-добър ход от това да се примирят с ционизма.
И тук Жаботински заключава: „Убеден съм, че ние, евреите, ще бъдем готови да им дадем задоволителни гаранции“ – гаранции за широки граждански, политически и дори национални права в рамките на еврейската държава – „така че двата народа да могат да живеят заедно в мир, като добри съседи“.
Каквото и да смятаме за моралността или искреността на стратегията на Жаботински в „Желязната стена“, като реалполитика тя е изключително значима. Тя изхожда от една реалистична оценка на проблема: не може да се очаква, че палестинците ще се откажат от борбата да защитят на родината си. Тази стратегия предлага програма за целенасочено насилие, за да се осуети тяхната съпротива. Предлага и набор от гаранции за защита на ключови палестински интереси в контекста на цялостното заселване, с което да бъде постигната главната ционистка цел.
Няма как да знаем дали тази програма в стил Бисмарк би сработила от ционистка перспектива. През последвалите години един много различен сценарий си пробива път в мисленето на ционистките лидери. Той е известен като „трансфер на население“: евфемизъм, обозначаващ „доброволното“ или недоброволно изселване на палестинското население от „израелската земя“.
През 1923 г., когато пише „Желязната завеса“, Жаботински е твърдо против трансфера. „Смятам за напълно невъзможно да прогоним арабите от Палестина“, пише той. „Винаги ще има две нации в Палестина.“ Той категорично стои на тази си позиция до края на дните си, дори след като подкрепата за концепцията постепенно се разпространява както сред мейнстрийм ционистката левица, така и сред неговите радикализирани десни последователи.Израелският историк Бени Морис хроникира тази промяна в доктрината в своята книга „Раждането на проблема с палестинските бежанци“. Той обобщава така:
С нарастването на арабската, вкл. насилствена, съпротива срещу ционизма през 1920-те и 1930-те години, и с последвалите периодични затягания на еврейската имиграция от страна на Великобритания, почти пълен консенсус се заформя сред ционистките лидери около идеята за трансфера като нормалното, ефективно и дори морално решение на демографската дилема.
Така през 1948 г., казва Морис, „трансферът е на дневен ред“.
Ще нападнем и сразим врага
В ранните часове на петък, 9 април 1948 г., по време на конфликта, наречен от израелците Война за независимост, 132 въоръжени мъже — основно от Иргун, дясната паравоенна групировка, водена от Жаботински до смъртта му през 1940 г., но и няколко други от отцепилата се група Лехи — нахлуват в палестинско село до Йерусалим с намерението да го завладеят и да изземат продоволствия от жителите му.
Шест месеца по-рано ООН е обявила решението си да раздели Палестина на еврейска държава, която да се простира на 55% от територията, и държава на палестинските араби на останалите 45%. (По това време в Палестина има около 600 000 евреи и 1.3 млн. араби). Ционистите са възхитени от тази награда, а палестинците — в шок от перспективата повече от половината от родината им да им бъде отнета и отхвърлят плана изцяло. Вследствие от съобщението на ООН започва вълна от граждански конфликти между евреите и арабите, която скоро след това ескалира в пълномащабна война.
Сред насилието гореспоменатото село, Дейр Ясин, продължава да уважава примирието със съседните еврейски селища. „Нямаше и един инцидент между Дейр Ясин и евреите“, според местния командир на Хагана, официалната ционистка паравоенна формация, която скоро след това ще стане основата на новосъздадените Израелски отбранителни сили (ИОС). Въпреки това десните паравоенни решават да „ликвидират всички мъже в селото и всяка друга противостояща сила, независимо дали са възрастни хора, жени или деца“, по думите на офицера от Иргун Бен Цион Коен, който участва в планирането на операцията. Посочената причина за това решение е, че то би „показало на арабите какво става“, когато евреите са обединени и решени да се бият. (Спомените на Коен за операцията, както и на няколко други ветерани от Дейр Ясин, са записани и депозирани в архива на Института „Жаботински“ в Тел Авив в средата на 1950-те години, където са открити десетилетия по-късно от израелски журналист.)
Онази сутрин жителите на Дейр Ясин се събуждат под звуците на гранати и стрелба. Някои от тях побягват по пижами, други грабват оръжията си или се укриват в домовете на съседите си. Първоначалният боен план на нападателите бързо се разпада поради повреди в оборудването и проблеми с комуникацията и те понасят тежки загуби от местните мъже, въоръжени с пушки. След няколко часа сражения е взето решение за отстъпление. В този момент палестинските семейства, които не са успели да избягат навреме, се укриват в домовете си. Веднага след като паравоенните командири заповядват отстъпление, тези селяни стават жертва на разочарованите еврейски бойци.
Оцелелите разказват случилото се на британските полицейски следователи от гражданската администрация на Подмандатна Палестина. Двайсет години по-късно записите от разследването получават двама журналисти — Лари Колинс и Доминик Лапиер, които ги използват за бестселъра си от 1972 г. „О, Йерусалим!“. Оцелелите описват сцени като следните.
Фахими Зейдан, тогава дванайсетгодишна, си спомня как вратата към дома ѝ е изкъртена докато тя и семейството ѝ се крият заедно със съседите. Паравоенните ги извеждат навън. „Евреите заповядаха на семейството ни да се нареди до стената и започнаха да ни стрелят.“ След като застрелват вече ранен мъж, „една от неговите дъщери изпищя и те застреляха и нея. След това извикаха брат ми Махмуд и го застреляха пред нас и когато майка ми изпищя и се наведе над брат ми (тя носеше малката ми сестра Кадра, която все още кърмеше), те застреляха и нея.“
Халим Еид, трийсетгодишна жена, свидетелства, че е видяла „мъж да застрелва във врата сестра ми Салхие, която беше бременна в деветия месец. След това той разряза корема ѝ с месарски нож.“ Когато друга жена от селото, Айеш Радуас, се опитва да измъкне плода от утробата на мъртвата майка, тя също бива застреляна.
Зейнеб Акел си спомня, че се опитва да спаси живота на малкия си брат като предлага на еврейските нападатели всичките си пари (около 400 долара). Един от тях взима парите и „след това просто събори брат ми на земята и го застреля в главата с пет куршума“. Шестнайсетгодишната Наане Калил казва, че вижда мъж, който „взе някакъв меч и разсече съседа ми Джамил Хиш от главата до петите и след това стори същото с моя братовчед Фати на стълбите пред дома ми“. Меир Па’Ил, служител на еврейското разузнаване, който е на място, по-късно описва гледката на борците от Иргун и Лехи, търчащи като обезумели из селото, „с изцъклени очи, пълни с жажда за убийства“.
„Дейр Ясин, повече от всеки друг случай в моите спомени от този труден период, изпъкваше в цялата си ужасна и преднамерена страховитост”, спомня си по-късно Едуард Саид. Когато иргунистите откриват къща, която преди това е била източник на смъртоносен обстрел за един от техните паднали другари, те я нападат и девет цивилни излизат и се предават. Един от паравоенните крещи „Това е за Ифтах!“ и избива всички с картечница.
Затворниците са натоварени на камиони и прекарани по улиците на Йерусалим като част от „парад на победата“. След като група мъже от селото биват показани по този начин, те биват разтоварени от камионите и екзекутирани. Меир Па’ил си спомня, че снима приблизително двадесет и петима мъже, разстреляни от взвод за екзекуции. Според документи на Хагана някои от селяните са отведени в близка паравоенна база, където бойците на Лехи убиват едно от бебетата, а след това, когато майка му припада от шока, довършват и нея.
Един от британските офицери от Отдела за криминални разследвания прилага следната бележка към следственото дело:
Интервюирах много от жените от селото, за да събера някаква информация за зверствата, извършени в Дейр Ясин, но мнозинството от тях са изключително свенливи и отказват да разкажат за преживяното, особено когато става въпрос за сексуални посегателства. Затова трябва дълго да ги уговарям преди да разкрият каквато и да е информация. Записването на показанията е затруднено и от истеричното състояние на жените, които просто се разпадат многократно, докато правим записа.
Няма съмнение обаче, че нападателите евреи са извършили много сексуални жестокости. Много млади ученички са били изнасилени и по-късно убити. Възрастни жени също са насилвани. Актуална е една история за случай, при който младо момиче буквално е било разкъсано на две. Много бебета също са били заклани и убити. Видях и една възрастна жена, която твърдеше, че е на сто и четири години, която е била жестоко бита по главата с приклади на пушки. На жените са късани гривни от ръцете и пръстени от пръстите, а на някои от тях са рязани части от ушите, за да извадят обеците им.
На следващия ден силите на Хагана инспектират селото и един от паравоенните е шокиран, когато попада на еврейски партизани, „хранещи се с кеф до труповете”. Лекар, придружаващ отряда, споделя: „беше видно, че нападателите бяха ходили от къща на къща и бяха стреляли по хората от упор”. И добавя: „Бях лекар в германската армия в продължение на пет години по време на Първата световна война, но не бях виждал такова ужасяващо зрелище.“
Командирът на еврейската младежка бригада, изпратен да помага на операцията по почистването, влиза в редица къщи и докладва, че открива няколко „сексуално осакатени“ тела. Една жена част от бригадата изпада в ужас като открива трупа на бременна жена, чийто корем изглежда е бил смачкан. Екипът по почистването изгаря и погребва телата в кариера, а по-късно я засипва с пръст. Докато това става, в Йерусалим се излъчва радиопредаване със следното послание:
Приемете моите поздравления за този великолепен акт на завоевание.
Предайте моите поздрави на всички командири и войници. Стискаме ви ръцете.
Всички ние се гордеем с отличното ръководство и бойния дух в тази велика атака.
Изправяме се на крака в памет на убитите. С обич поздравяваме ранените.
Кажете на войниците: С тази ваша завоевателна атака вие намерихте своето място в историята на Израел. Продължавайте така до победата.
Както в Дейр Ясин, така и навсякъде другаде, ние ще атакуваме и ще поразим врага. Боже Господи, ти ни избра да бъдем завоеватели.
Гласът, който предава посланието, е на главнокомандващия на Иргун — бъдещият получател на нобеловата награда за мир и премиер на Израел Менахем Бегин.
Да кажеш „не“ на „да“
„Дейр Ясин, повече от всеки друг случай в моите спомени от този труден период, изпъкваше в цялата си ужасна и нарочна страховитост“, спомня си Едуард Саид, палестинско-американският литературовед, който по това време е на дванайсет години и живее в Кайро. „Разказите за изнасилвания, за деца с прерязани гърла, изкормени майки и подобни. Те завладяваха въображението, каквото и беше предназначението им, и впечатляваха едно малко момче на далечно място с мистерията на това кръвожадно и на пръв поглед неоправдано насилие срещу палестинците, чието единствено прегрешение било да бъдат на онова място.“
Друг спомен извиква Дейр Ясин у Яков Меридор, бивш командир от Иргун, по време на дебат през 1949 г. в израелския Кнесет. В отговор на неодобрително споменаване на клането от страна на ляв депутат, той реагира: „Благодарение на Дейр Ясин, ние спечелихме войната, господине!“ Заради широкото отразяване на клането Дейр Ясин допринася изключително много за страховитата паника, която подтиква масовото бягство през 1948-49 г. Но това е само едно от няколко десетки кланета, извършени от еврейските сили, повечето от които дело на официалните формирования Хагана/ИОС. В няколко случая ИОС изглежда достига и дори надскача извратеността на Иргун в Дейр Ясин (например в Ал Давайма през октомври 1948 г.)
Радикализираните наследници на Жаботински с удоволствие припомнят на левите тези подробности. „За колко Дейр Ясина сте отговорни вие [левите]?“ – намесва се друг десен депутат. „Ако не знаете, можете да попитате министъра на отбраната.“ (Министърът на отбраната тогава е Давид Бен-Гурион, който е в течение за зверствата, извършени от неговите войски по време на войната.)
Резултатът е, че към средата на 1949 г. повечето палестинци са се изселили, за да се спасят, или са прогонени от домовете си от еврейските сили и живеят като бежанци извън Палестина. Изоставените им села са на път да бъдат разрушени от булдозери, а на жителите никога няма да им бъде позволено да се завърнат. Междувременно Израел разширява контрола си над Палестина от 55% от земята, присъдена му през 1947 г. от ООН, до 78% съгласно границите на примирието от 1949 г.
През 50-те и 60-те години на ХХ век арабските държави и палестинските организации единодушно обявяват Израел за нелегитимно „ционистко образувание“, което ще бъде демонтирано и унищожено, когато Палестина бъде окончателно освободена. Дотогава арабските правителства няма да поддържат никакви контакти с Израел — дори чисто икономически — от страх, че ще бъдат остракирани от останалата част на арабския свят. Тази позиция бива потвърждавана и препотвърждавана година след година в речи, дипломатически текстове и комюникета на Арабската лига.
Но Израел прекарва тези години в търпеливи грижи за своята желязна стена, така че през 1967 г., когато настъпва втората обща Арабско-израелска война, стената е толкова непревземаема, че Израел успява да разгроми обединените сили на всички свои противници за по-малко от седмица, завладявайки обширни територии в Египет, Йордания и Сирия.
От този момент нататък правилата на конфликта се променят. Арабските държави имат само една възможност да си върнат завладените територии, а именно да се споразумеят със завоевателя. Моше Даян, министърът на отбраната на Израел, улавя същността на ситуацията в една лаконична забележка, направена три дни след края на войната. „Доволни сме от това, което имаме сега. Ако арабите желаят промяна, трябва да ни се обадят.“ След като грубата физическа сила на военната принуда принуждава арабите да преосмислят дългогодишното си отношение към еврейската държава, Израел има уникалната възможност най-накрая да осъществи Бисмаркианския тип уреждане на въпроса, за който Жаботински се застъпва петдесет години по-рано (макар и в съвсем различен контекст).
Но по причини, произтичащи както от травмите на еврейската история, така и от политическите обстоятелства в света след 1967 г., Израел не успява да го направи. След войната политическата култура на Израел — както в ляво, така и в дясно, както сред светските, така и сред религиозните среди — е пропита от месианска вяра в императива на еврейската териториална експанзия и в нелегитимността на териториалния компромис. Израелците се придържат към концепцията за „абсолютна сигурност“ (в смисъла на Кисинджър), тласнала ги през годините към редица военни катастрофи, най-вече „нахлуването“ в Ливан през 1982 г., което трябва да продължи няколко седмици, но в крайна сметка се проточва почти две десетилетия. А в колективната психика на нацията е култивиран един силно изкривен мисловен образ на арабските съседи, основан на самоизпълняващото се пророчество за вечна вражда, породена от вечната омраза към евреите.
Тази психика е уловена добре от Джошуа Коен в неговия роман от 2021 г., „Семейство Нетаняху“, разказ за престоя на Бенцион Нетаняху и неговото младо семейство (включително тийнейджъра Бенямин) в едно буколическо американско университетско градче във връзка с интервю за преподавателска позиция. В един момент в книгата, израелски колега преподавател оценява работата на бащата Нетаняху, който изследва средновековната еврейска история:
В почти всеки негов текст настъпва момент, в който се оказва, че всъщност явлението, което разглежда, не е антисемитизмът в ранносредновековна Лотарингия или късносредновековна Иберия, а по-скоро антисемитизмът в нацистка Германия през ХХ век. И изведнъж описанието на това как конкретна трагедия е засегнала конкретна диаспора се превръща в диатриба за общата трагедия на еврейската диаспора и как тази диаспора трябва да приключи с основаването на държавата Израел — сякаш историята не трябва да описва, а да предписва.
Не съм сигурен дали тази политизация на еврейското страдание би имала същия ефект върху американската академична общност, колкото върху нашата, но във всяка такава общност обвързването на погромите от епохата на кръстоносните походи с испанската инквизиция и още с нацисткия райх трябва да бъде разглеждано като нещо прекрачващо границите на немарливата аналогия, затвърждаващо цикличността на еврейската история и доближаващо се опасно много до мистичното.
Парадоксалното следствие от всичко това е, че колкото по-мощен става Израел, от толкова повече власт смята, че се нуждае. Колкото повече отстъпки изтръгва от своите врагове, толкова повече отстъпки изисква. Жаботински съветва ционисткото движение да подобри своята военна сила, за да предотврати атаките на враговете — и Израел става изключително умел в това отношение. Но при липсата на външна принуда, държавата не може да се реши на финалната стъпка от Бисмаркианската програма на Жаботински: окончателното договаряне с победения враг. Другояче казано, Израел не може да приеме „да“ за отговор.
През февруари 1971 г., Ануар Садат, новият президент на Египет, най-голямата и силна арабска държава, става първият арабски лидер, който изразява готовността си да подпише мирен договор с Израел. По това време той твърди, че би го направил, ако Израел обещае да изтегли силите си от египетския Синайски полуостров и ако се съгласи да преговаря за решение на палестинския въпрос.
В крайна сметка постоянството, с което Садат преследва споразумение с Израел, се отплаща: с помощта на благосклонната администрация на Джими Картър, Египет и Израел подписват споразумение за условията на мирния договор в Кемп Дейвид през 1978 г., за което Садат получава нобеловата награда за мир през 1978 г., и Израел връща Синайския полуостров на Египет поетапно до 1982 г.
Но за да се преодолее израелската обструкция и да се реализира египетско-израелското споразумение са необходими осем години, регионална война, схватка между САЩ и Съветския съюз, която доближава света до ядрен Армагедон, и впечатляващ дипломатически жест от страна на Садат, а именно посещението му в Йерусалим през 1977 г., което води директно до убийството му от ислямски екстремисти четири години по-късно.
В продължение на две години след началото на тази инициатива през февруари 1971 г. Садат се опитва да придвижи своето предложение за мир и то след презрителен отказ. (По това време израелският социолог Ури Бен Елицер пише, че Садат продължава да бъде „представян в Израел като невеж египетски селянин и мишена на подигравки“.) През пролетта на 1973 г., той преценява, че дипломатическите му опции са изчерпани и решава да тръгне на война, за да възстанови изгубените египетски територии.
Садат знае, че Египет не може да превземе наново териториите в битка. Неговият план накратко представлява стратегията на скандалджия в бар: да започне бой с по-силен опонент, набързо да нанесе няколко добри удара и да разчита на наблюдателите, в случая САЩ и СССР, да се включат и да пресекат схватката преди да бъдат нанесени твърде много щети. Създавайки криза в рамките на Студената война, той цели да принуди Съединените щати, единствената сила с някакво влияние върху Израел, да накара израелците да седнат на масата за преговори.
Брилянтно изпълнената му изненадваща атака на 6 октомври 1973 г., тайно координирана със Сирия, постига целите си. Той хваща Израел неподготвен и отключва национална криза на доверието, чиито ефекти ще се усещат из цялото израелско общество години наред. Нападението води до американско-съветска конфронтация, която достига до точката на ядрена ескалация и принуждава САЩ да започнат процес по побутване на Израел в посоката на споразумение.
Размишлявайки над тази поредица от събития в своите мемоари години по-късно, израелският държавник Шимон Перес, без да съди решенията на своите бивши колеги (той е младши министър в правителството между 1971-1973 г.), пише предпазливо за отхвърлените условия за мир на Садат: „Днес е трудно да преценим дали мирът със Садат щеше да е възможен по онова време при условията, които бяха в крайна сметка приети пет години по-късно.“
Но други политици от тази епоха имат по-малко задръжки. „Наистина вярвам, че беше историческа грешка“ да се отхвърля увертюрата на Садат от 1971 г., пише Ейтан Бенцур, високопоставен сътрудник на тогавашния външен министър Аба Ебан. Днес много израелски и американски анализатори споделят неговата преценка. „Историята ще отсъди дали не е била пропусната някаква възможност, която да предотврати Войната от Йом Кипур и предвари мира с Египет“ от Кемп Дейвид.
„Не се оставяйте да бъдете излъгани от лукавия Садат“
Дори предложението на Садат от 1971 г. да е провалено от отрицателни мнения, тайно предавани по конфиденциалните дипломатически канали, то е жертва и на дълбоко вкоренен психически тик в западния публичен дискурс за Близкия изток: рефлексът всяко арабско предложение за мир да се разглежда като номер, който тайно цели да постигне не мир, а унищожението на Израел.
Как може една инициатива за мир да бъде трик и какво може да спечели някой обявявайки „мирно споразумение, което е номер“ са въпроси, за които няма очевидни отговори. Но и до ден днешен легендата за „фалшивата арабска инициатива за мир” продължава да властва психологически над много западни и израелски наблюдатели.
Например скоро след като Садат обявява публично своето предложение за мир през 1971 г., историкът на дипломацията А. Дж. П. Тейлър — най-известният британски историк по това време — предупреждава в своя вестникарска статия, че египетският лидер ловко се опитва да хване другите в клопка. „Не се оставяйте да бъдете излъгани от лукавия Садат“, предупреждава Тейлър. Издайническата следа, която разкрива истинските намерения на Садат, според учения, е неговото настояване на връщането на цялата окупирана египетска територия, включително стратегически важния град Шарм еш-Шейх. Тейлър е убеден, че Шарм еш-Шейх „няма никаква друга стойност за Египет“, освен че има е разположен на стратегическа позиция в дъното на залива Акаба. Ако Садат го иска обратно толкова много, то това може да означава само едно: той всъщност не иска мир, а „просто да бъде в позиция да задуши Израел отново“.
Очевидно историята не се оказва благосклонна към това предположение. Петдесет и две години по-късно Шарм ел-Шейх е луксозен курорт, перлата на египетската туристическа индустрия. Египетско-израелският мирен договор е в сила вече повече от четиресет години и не е бил нарушаван от нито една от двете страни. Израел, излишно е да се споменава, остава незадушен.
Така настроенията на западните клакьори на Израел се отдалечават все повече от реалността — интерпретацията на световните събития, към която се придържат, минава през все по-изкривената призма на ционистката демонология. Едно редакторско каре в тогава най-продавания еврейски вестник в САЩ „Ню Йорк Джюиш Уийк“ през 1973 г. е показателно. По това време се подготвя провеждането в Женева на мирна конференция на ООН за Близкия изток, а малко преди това има редица коментари в пресата, които предпазливо изразяват мнението, че може би Садат наистина иска мир с Израел. Редакторите на „Джюиш Уийк“ имат въпрос за такива наивници: Наистина ли не са научили нищо от Хитлер?
Арабските лидери ни казаха, че целите им са съвсем ограничени. Те казаха, че просто искат да си върнат териториите, които Израел превзе през 1967 г. Тогава ще бъдат удовлетворени и ще признаят Израел, ще заживеем във вечен мир.
Ако Чембърлейн и Даладие бяха прочели „Моята борба“ и се бяха слушали в предупрежденията на Хитлер, щяха да знаят, че той е прикривал своите истински цели.
Ако доверчивите редактори и държавници, които вярват на арабските заявки за ограничени военни цели, бяха прочели неосъществените военни цели на арабските лидери, днес призоваващи за сдържаност, те щяха да знаят, че войната от Йом Кипур и последвалата арабска мирна офанзива са като изкопирани от Мюнхенското предателство.
От дистанцията на времето и огромната снизходителност на наследниците е лесно да присмиваме на подобна истерия. Все пак петдесет години по-късно можем да отсъдим и да кажем с увереност, че никаква близкоизточна Чехословакия не е паднала жертва на батальоните на египетския Вермахт. Съвсем същите аргументи и реторика редовно биват използвани и днес, но сега Хамас замества Египет на Садат като епицентър на надигащия се Четвърти райх — исторически монтаж, следващ съновна логика, в която хор от сменящи се араби-хитлеристи „призовава за сдържаност“ в Женева, поразително приличаща на Мюнхен (или Осло, поразително приличащо на Женева), за да заблуди лековерните западняци за геноцидните си намерения.
За да сме съвсем честни и справедливи към редакторите на „Джюиш Уийк“, трябва да припомним че Садат (запомнен като светец-миротворец и почитан от всички във Вашингтон, от сериозни автори на речи в Белия дом до простаци със значки със знамето в Конгреса) всъщност редовно си позволява да се отплесва в такива злостни антисемитски хули, каквито не могат да бъдат чути от нито един от ръководителите на Хамас днес.
В една своя реч от 1972 г., той нарича евреите „нация от лъжци и предатели, заговорници, хора, родени за извършване на предателства“ и твърди, че „най-чудното нещо, което пророкът Мохамед прави, е да ги изгони от целия Арабски полуостров“. В допълнение, той обещава: „никога няма да водя преки преговори“ с евреите. (Както разбрахме, съвсем скоро той прави точно това.)
Садат също така не се колебае да споменава „унищожаването на Израел“, когато му изглежда изгодно; той го прави редовно, включително в реч пред неговата управляваща партия Арабски социалистически съюз само четири месеца след своята мирна инициатива от 1971 г.. В това си юнско обръщение той говори за готовността си за предстоящата битка, в която да разруши „ционисткото нашественическо образувание“.
Има две противоположни интерпретации на тази реторика на Садат. Едната съвпада с подхода на редакторите на английската версия на „Джерусалим Пост“, издание изцяло в плен на легендата за фалшивия арабски мир. Редакторите ликуват след речта на Садат, която „свали маската на миротвореца, за да покаже истинското лице на подстрекателя“. Неговата инициатива за мир четири месеца по-рано е разобличена като „добре обмислена измама“.
Но как биха могли редакторите да знаят, че измамата е февруарското предложение за мир, а не юнската военна заплаха? И ако предложението за мир е „добре обмислена измама“, тогава защо Садат се издава сам? Теорията за арабския фалшив мир винаги е била на ръба на една пропаст в логиката.
Алтернативна интерпретация може да бъде открита в „Ал Хамишмар“, конкурентен израелски вестник, органът на малката крайнолява партия Мапам, който предлага много по-вероятно обяснение за войнствената реторика на Садат. Вестникът просто посочва, че това е предизборна реч на партийна конференция. Най-вероятно, смятат от вестника в скептичния дух на трезвата реалполитика, речта е просто предизборна агитация.
„Ал Хамишмар“ са прави, разбира се, а „Джерусалим Пост“ грешат. Предложението за мир на Садат не е измама и в теорията за неговия фалшив мир няма и зрънце истина. По-важното е, че тя е обратното на истината.
Да си припомним, че позицията на Садат е, че той е готов да сключи мир с Израел, но само при условие, че Израел се изтегли от окупираните територии и приеме справедливо решение на палестинския въпрос. На арабите той обещава отново и отново, че ще настоява и на двете, че няма да се съгласи на нещо толкова подло, на такова предателство като сключването на сепаративно мирно споразумение с Израел, което да не вземе предвид съдбата на страдащите палестинци.
В крайна сметка той прави точно това. В Кемп Дейвид през 1978 г., когато не успява да изтръгне значими концесии от Израел по отношение на Палестина, той отстъпва пред превъзхождащата мощ на израелската желязна стена и подписва споразумение, което възстановява изгубената египетска територия, но на палестинците предлага единствено смокинов лист. (Според споразумението Египет и Израел ще продължат преговорите относно палестинската „автономия“ под контрола на Израел; последвалата кратка струйка от проформа преговори очаквано бързо пресъхва.)
Дезертирането на Египет, най-силната арабска държава, от арабската коалиция е исторически провал за палестинското движение, от който то никога не се възстановява. Това означава, че ако Садат е криел някакви тъмни помисли, когато предлага мир през 1971 г., то те са се състояли не в таен план да унищожи еврейската държава, както погрешно прокламират Тейлър, американската еврейска преса и върволица от волни и неволни пропагандатори по страниците на „Рийдърс Дайджест“ и по телевизионните публицистични предавания в САЩ.
Това, което Садат всъщност скрива, е своята срамна готовност да се подпише под поражението на палестинската кауза — това е, което му позволява да застане до Менахем Бегин на поляната пред Белия дом и да си стиснат ръцете пред сияещия Джими Картър. И това трийсет години след като Бегин обявява: „както в Дейр Ясин, така и навсякъде другаде, ние ще атакуваме и поразим врага“, и седем години след като Садат обявява, че „никога няма да води преки преговори“ с Израел, а ще се опита „напълно да го унищожи“.
Такава е реалполитиката в действие.
„Езикът на лъжите и предателството“
Тогава Ахмед Ясин, четиридесет и три годишният квадриплегик от Газа, който ще се превърне в движещата сила зад създаването на Хамас, е на прага на изумителен политически възход.
По време на подписването на Договора от Кемп Дейвид, политиката в окупираната от Израел Газа се разделя на два полюса. Вляво има констелация от сили, групирани около лекаря Хайдар Абдел-Шафи, бивш комунист, и местната организация на палестинския Червен полумесец. Тя включва феминистката и работнически лидер Юсра ал-Барбари от Съюза на палестинските жени; Файез Абу Рахмех от адвокатската колегия в Газа, която помага на политическите затворници от Газа; и Муса Саба, оглавяващ секцията на Асоциацията на младите християни (или YMCA), която организира летни лагери и семинари за палестинци от всики религии. Абдел-Шафи, който е сред основателите на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) през 1960-те, е сред ранните поддръжници на двудържавно образувание, в което палестинската държава да съществува заедно с Израел.
В центъра на другия полюс е клонът на Мюсюлманско братство в Газа, основан през 1946 г. Ясин, религиозен учител със слаб глас, парализиран след спортен инцидент като дете, отрано се присъединява към Братството и през 1960-те години започва да привлича отдадени последователи, които да слушат неговите харизматични и достъпни проповеди.
В края на 1960-те в местното Братство има отлив и то е сведено до няколко десетки члена. Но през 1970-те Ясин и неговите последователи започват енергична организационна кампания, чийто организационен израз е т.нар. Муджама ал-Исламия (ислямски „център“ или „колектив“) — мрежа от религиозни училища, общностни центрове, детски ясли и други.
По време на този процес по институционално изграждане, Ясин и последователите му стоят настрана от антиизраелското насилие, както и от всякаква националистическа агитация. Жан-Пиер Филиу, френски арабист и автор на авторитетна история на Газа, пише, че Ясин „се придържа към морализаторската линия на Братството, която отдава предимство на духовното възраждане вместо на активната войнственост“. Според Ясин „палестинците губят Палестина, защото не са достатъчно мюсюлмани — те могат да си върнат правата и земята, само ако се завърнат към извора на своята вяра и към всекидневните си задължения като мюсюлмани“.
Като значим политически жест израелският военен губернатор на Газа присъства на церемонията по откриването на джамията Джура аш-Шамс, центърът и образецът на Муджама. През 1986 г. израелският губернатор на Газа все още може да каже, че Израел предоставя „финансова подкрепа на ислямски групи през джамиите и религиозните училища, за да подпомогне създаването на сила, която да се противопостави на левите сили, поддръжници на ООП“.
От време на време тези връзки предизвикват нападки от страна на активисти на ООП, че Ясин и неговите хора са кукли на конци или марионетки на израелците. Но тихият пакт за ненападение на ислямистите с окупатора не е продукт на манипулация; той отразява едно съвпадение на интереси — израз на реалполитическия подход на двете страни.
Това, което задвижва Ясин и последователите му, е най-вече тяхната визия за „ислямизация отдолу“: създаването на общество, в което всеки индивид може да избере да бъде добър мюсюлманин и да е заобиколен от институции, които да насърчават този избор. Това е същността на идеологията на Мюсюлманското братство навсякъде и, подобно на американската религиозна десница, неговите представители са особено гъвкави в избора на средства, чрез които да я постигат. Американските фундаменталисти може ту да горят плочи на „Бийтълс“, ту да спонсорират християнски рок фестивали; един ден могат да строят мегацъркви в елитните предградия, а на другия да проповядват с дълга коса на някоя хипарска сбирка. Ислямистите от Газа подхождат към своята мисия с подобна гъвкавост.
През 70-те и 80-те години на ХХ век етосът на Муджама се определя от яростното отхвърляне на всякаква политика („езикът на лъжата и предателството“, както те обичат да казват) в полза на приоритети като семейството, образованието и връщането към традиционните нрави. Оттук и твърдото намерение на ислямистите да стоят настрана от националната борба — избор, който има и допълнителното предимство да предпази начинанието им от преследване от страна на израелските военни.
Хората от Муджама обаче не се отказват от използването на насилие срещу други палестинци в преследването на целите си: когато се чувстват недосегаеми на фона на вълната от арабско отвращение от мирния договор на Садат, силите на Ясин се опитват да се справят с местната левица — „комунистите“ и „атеистите“, както те презрително наричат всички свои леви съперници — като издигат кандидат срещу Абдел-Шафи в изборите за председател на Червения полумесец.
След като ислямисткият кандидат губи на косъм, „няколкостотин ислямистки демонстранти изразяват гнева си на 7 януари 1980 г., като разбиват офисите на Червения полумесец, след което се насочват към кафенета, кина и барове в центъра на града“, съобщава Филиу. (Израелската армия демонстративно се въздържа от намеса.) През 80-те години на ХХ в. Газа се превръща в арена на жестока и понякога насилствена кампания на ислямистите за налагане на „благоприлично“ облекло на жените.
Едва след избухването на Първата интифада в самия край на 1987 г. — спонтанно и масово народно въстание, чието ръководство бързо поемат кадри на ООП — Ясин отхвърля мнението на разединените си съветници и взема стратегическо решение да се включи в борбата срещу Израел.
Сред експлозията от масови стачки и бойкоти, демонстрации с хвърляне на камъни и сблъсъци с израелски войници, мъжете от „Муджама“ виждат накъде духа вятърът. Те предлагат продукт за продан и е очевидно какво иска целевият им пазар. В противоречие с всичко, което проповядват през предходното десетилетие, те започват да печатат анонимни листовки, в които призовават вярващите да се противопоставят на окупацията. Скоро те започват да подписват листовките: „Движение за ислямска съпротива“, чиято абревиатура на арабски е „Хамас“. Прословутите квиетисти от религиозната десница на Газа, някога осмивани и осъждани от палестинските националисти за това, че не участват в антиизраелската борба, бързо се превръщат във въоръжени партизани. По времето на споразуменията от Осло през 1993 г. те се стават неочакваните представители на безкомпромисния палестински национализъм.
Арафат казва „Предавам се“
Церемонията по подписването на споразуменията от Осло през 1993 г. прилича на повторение на предишното ръкостискане на поляната пред Белия дом. Нова постановка на стара пиеса с Ясир Арафат и Ицхак Рабин в ролите на Садат и Бегин и Бил Клинтън в ролята на новия Джими Картър. Но това не е единствената прилика между Кемп Дейвид и Осло. И двете споразумения са вторични продукти на присъщата на Израел неспособност да приема „да“ за отговор.
Ако „да“ в случая на Египет идва през 1971 г., когато Садат за първи път показва готовността си да признае Израел, то „да“ на ООП на Ясер Арафат е изречено за първи път през декември 1973 г., точно преди Женевската мирна конференция, когато Арафат изпраща тайно послание до Вашингтон:
Организацията за освобождение на Палестина по никакъв начин не се стреми към унищожаване на Израел, а приема съществуването му като суверенна държава; основната цел на ООП на конференцията в Женева е създаването на палестинска държава в „палестинската част на Йордания“ [т.е. Западния бряг и Източен Йерусалим] плюс Газа.
Но частната декларация на Арафат не води до промяна в официалната, публична позиция на ООП: официално групата продължава да се ангажира, по думите на Устава на ООП от 1968 г., с „изкореняването на ционизма в Палестина“. Причината за това разминаване се крие във факта, че „признаването на Израел“ означава съвсем различни неща за палестинците и за Египет.
Инициативата за мир на Садат предлага признаването на Израел в замяна на пълно възстановяване на териториалната цялост на Египет. Обратното, за палестинците признаването на Израел е равносилно на отказ от правото им на 78% от територията на тяхната родина. Това, което за Египет е просто унизителна политическа отстъпка пред регионален военен съперник, за палестинците е екзистенциален акт на себеотрицание.
Арафат вярва, че палестинските маси все пак ще подкрепят подобна саможертва, но само като част от исторически компромис, при който признаването на загубата на 78% от Палестина ще бъде компенсирано с гаранции, че останалите 22% ще станат палестинска държава.
Затова той възприема една „американска стратегия“. През следващите петнадесет години Арафат преследва диалог със САЩ, надявайки се да сключи сделка: в замяна на официален, публичен ангажимент на ООП да признае Израел, Вашингтон обещава публично да се ангажира да работи в полза на палестинска държавност и да окаже необходимия натиск върху Израел.
Лидерът на ООП тогава представя тази концепция на всеки американец, готов да го чуе. В разговор с гостуващ в Бейрут американски сенатор през 1976 г. Арафат „казва, че преди да признае правото на Израел да съществува като независима държава, трябва да покаже нещо на своя народ“, докладва депеша от посолството на САЩ в централата на Държавния департамент във Вашингтон. „Такова нещо би могло да бъде израелско изтегляне от „няколко километра“ от ивицата Газа и от Западния бряг“, като сили на ООН поемат контрола над евакуираната територия.
Израел действа бързо, за да осуети стратегията на Арафат. През 1975 г. Израел изтръгва от държавния секретар Хенри Кисинджър подписан меморандум за споразумение, в който Кисинджър обещава, че САЩ няма да „преговарят с Организацията за освобождение на Палестина, докато не признае правото на Израел да съществува“. Като поставя признаването на Израел от ООП като предварително условие за диалог със САЩ, споразумението изключва всякакъв сценарий, при който признаването може да бъде заменено за ангажименти от страна на САЩ.
Кисинджър няма никакви угризения, че се отказва от възможността да преговаря с ООП. Той е убеден, че от такива преговори не може да произтече нищо — не защото палестинците са вечно недоволни, а защото израелците са такива. „Участието на [ООП] в мирния процес,“ казва той на среща на американските посланици в Близкия изток през юни 1976 г., „означава, че те ще повдигнат всички въпроси, по които израелците не могат да отстъпят“ — въпросите за Западния бряг, Газа и Източен Йерусалим.
Според Кисинджър всеки достатъчно глупав да си помисли, че американската администрация може да използва своето влияние, за да принуди Израел да се съгласи на тези условия „напълно подценява какво е нужно, за да се изправи срещу израелското лоби. Представителите му никога не те нападат директно във връзка с този въпрос, а по десет други, по твоята репутация, по всичко.“ Накратко, „Не можем да изпълним дори минималните искания на ООП и затова какъв е смисълът да преговаряме с тях?“
Веднага щом меморандумът на Кисинджър е подписан, помагачите и пропагандистите на Израел започват работа по неговото преобразуване от проста договорка между външни министри в свещен тотем за вътрешнополитическа употреба, пред който всеки амбициозен американски политик трябва да се прекланя. На президентските избори от 1980 г., и четиримата основни кандидати — Тед Кенеди, Джими Картър, Джон Андерсън и Роналд Рейгън — се надцакват по анатемосване на ООП и обещания да не говорят с организацията.
Този път идеологическата уредба трябва да бъде усилена до максимум: не е достатъчно ООП да бъде представена като група, която в този момент е против съществуването на Израел. Това може да послужи като аргумент в полза на американските контакти с групировката, за да се опита да я убеди да промени позицията си.
Вместо това ООП трябва да бъде представена като неспособна да приеме съществуването на Израел и съвместното съществуване с евреите. По това време уж обективни новинарски медии като „Асошиейтед Прес“ и „Ню Йорк Таймс“ постоянно повтарят или перифразират до втръсване една и съща фраза: „ООП е организация, заклела се да разруши Израел“. Или както пише Леон Юрис, авторът на книгата „Exodus“ („Изход“) — Омирът на американския ционизъм, неговият бард и върховен митолог, в едно писмо от 1976 г., ООП е „емоционално и конституционално отдадена на ликвидирането на еврейското съществуване в Близкия изток“.
Високопоставени американски служители са принудени ритуално да повтарят измислицата, че ООП се стреми да унищожи Израел, макар и от първа ръка да знаят, че това не е вярно. „Трябва да вземем под внимание позицията на страните – казва държавният секретар на Джими Картър, Едмънд Мъски, през юни 1980 г., защитавайки все по-изолираната позиция на САЩ, които се противопоставят на участието на ООП в мирните преговори – „а позицията на ООП е, че не се интересува от уреждане на въпроса с Израел чрез преговори. Тя се интересува единствено от изчезването на Израел.“
Междувременно ЦРУ информира Държавния департамент, че ООП далеч не отказва да признае Израел, а вътрешно обсъжда какво да поиска в замяна на признаването: „Въпреки усилията на умерените представители на Фатах [като Арафат] да убедят останалата част от ръководството [на ООП], че диалогът със САЩ носи достатъчно дългосрочни ползи, за да оправдае [признаването на Израел], ръководството на ООП остава до голяма степен убедено, че трябва да поиска нещо повече от разговори със САЩ, преди да се откаже от това, което смята за единствения си коз в преговорния процес.“
Подобно на разсъжденията на Тейлър за Ануар Садат, преобладаващите тогава оценки за ООП не звучат убедително от дистанцията на времето. Вместо да докаже своята „емоционална и конституционална отдаден[ост] на ликвидирането на еврейското съществуване в Близкия изток“, ООП днес не просто признава Израел; тя има лидер, Махмуд Абас, чиято политика на „координация на сигурността“ с окупационните власти се смята за толкова незаменима за израелската армия, че израелските лобисти и дипломати трябва периодично да напомнят на обърканите десни републиканци, че всъщност искат САЩ да продължат да финансират палестинските сили за сигурност.
Абас, чиито безкрайни отстъпки пред Израел го превърнаха в политически безполезен актьор пред собствения му народ, прекара последното десетилетие в молби НАТО да окупира Западния бряг – странен начин да преследваш „ликвидирането на еврейското съществуване в Близкия изток“.
И в крайна сметка през 1988 г. Арафат отстъпва. В изгнание в Тунис след кървавото прогонване на ООП от Ливан той настоява пред Палестинския национален съвет (ПНС) за едностранно признаване на Израел, без да има гаранции, че ще бъдат предприети някакви стъпки в посока създаването на палестинска държава. В мемоарите си тогавашният държавен секретар Джордж Шулц ликува, обобщавайки епизода по следния начин: „Арафат най-накрая каза ‘предавам се’.“
Израел най-сетне получава своето „да“ от палестинците, подписано, засвидетелствано и нотариално заверено. Но това не повлиява по никакъв начин на отношението на САЩ или Израел спрямо палестинската държавност. Над трийсет години по-късно Палестинското решение от 1988 г., в което се призовава за мир между Израел, разположен на 78% от земята и Палестина, разположена на 22% от територията, остава предложение на масата, което нито едно израелско правителство не е изразило готовност да разгледа.
Ако Арафат беше спрял дотук, в дипломатическо отношение палестинците щяха да са в изгодна позиция с оглед на обстоятелствата. Вместо това той допуска историческа грешка с пагубни последствия. Той отива по-далеч от просто „да“. През 1992 г., страхувайки се да не бъде пренебрегнат в суматохата на близкоизточната дипломация след войната в Залива, Арафат тайно разрешава задочни преговори в Осло с представители на новоизбраното израелско правителство на Ицхак Рабин, по време на които се съгласява на отстъпки, след чието публично оповестяване са посрещнати с възмущение и недоверие от най-зорките палестински наблюдатели.
При споразуменията от Осло Арафат не само препотвърждава признаването на Израел от ООП без реципрочно израелско признаване на палестинската държавност и без дори споменаване на възможността за държавност; той предоставя на Израел правото на вето върху палестинската държавност („ООП […] декларира, че всички нерешени въпроси, свързани с постоянния статут, ще бъдат решени чрез преговори“).
Арафат не само се отказва от използването на сила срещу Израел едностранно, без реципрочни мерки, но и се съгласява да потушава съпротивата срещу окупацията в полза на Израел. Още повече, той не изисква ангажимент от страна на окупаторите да спрат да изземат палестинска земя за разширяване на еврейските селища, пътища или военни съоръжения.
Палестинско-американският историк Рашид Халиди нарича постъпката на Арафат „огромна, историческа грешка с тежки последици за палестинския народ“. Едуард Саид я определя като „инструмент за палестинска капитулация, палестински Версай“. Хайдар Абдел Шафи, оглавяващ официалната палестинска делегация на подкрепяните от САЩ мирни преговори след войната в Залива, осъжда споразумението и неговите „ужасни жертви“, наричайки го „само по себе си показател за чудовищния разгром на палестинците“. Махмуд Даруиш, палестинският национален поет и автор на Декларацията за независимост от 1988 г., подава оставка от ръководството на ООП в знак на протест.
Както свидетелстват горните цитати, един от най-недооценените факти за споразумението от Осло, е, че сред най-отявлените му палестински критици са не само противниците на решението за две държави, но и най-отдадените и дългогодишни негови поддръжници – такива като Халиди, Саид, Даруиш и Шафи, които още в началото на 70-те години на миналия век са предприели онова, което тогава се прави едва от малцина – да призоват палестинците да си дадат сметка за горчивата присъда от 1948 г.
Истина и последствия
„Научихме си урока от Осло“, сподели Халед Мешаал, базираният в Катар шеф на външното политбюро на Хамас, на репортер от френския всекидневник „Фигаро“ в края на миналия месец. „През 1993 г. Арафат призна Израел и това не му донесе нищо.“ Той сравни гафа на Арафат със според него по-хитрия балансиращ подход на Хамас. През 2017 г. групировката приема нов устав (проект, ръководен лично от Мешаал), който одобрява двудържавното решение и изтрива антисемитския език и апокалиптичната войнственост от учредителната декларация от 1998 г. Но уставът постига това, подчертава той, „без да говори за признаване на Израел от Хамас“.
Мешаал „предполага, че когато му дойде времето — тоест при създаването на палестинска държава — въпросът за признаването на Израел ще бъде разгледан“, пише „Фигаро“. „Но тъй като не всички в Хамас са на едно мнение, той не иска да задълбава в темата.“
Висшето ръководство на Хамас прекарва годините преди 7 октомври в опити да позиционира групировката като уважаван дипломатически събеседник, който някой ден може да успее, там където Арафат се проваля, а именно в установяването на палестинска държавност. Тези усилия стават на пух и прах след зверствата от 7 октомври, оставяйки наблюдателите озадачени по отношение на случилото се и причините за него.
Почти веднага се появяват слухове сред дипломати, журналисти и специалисти от службите за сигурност за някакъв тип разкол в Хамас. Но рядко някой изразява тази хипотеза толкова ясно колкото Хю Ловат, експерт по палестинска политика в Европейския съвет за международни отношения, цитиран да казва в края на октомври: „Бруталното насилие на Хамас срещу израелски цивилни представлява заграбване на властта от радикали във военното крило, което се опитва да притисне до стената умереното политическо крило, защитаващо диалога и компромиса.“
През последните две седмици излизат наяве още подробности. В края на миналия месец в доклад за произраелския Вашингтонски институт за близкоизточна политика Ехуд Яари, израелски специалист по арабска политика с тесни връзки със службите за сигурност на страната, пише за „нарастващо вътрешно напрежение между лидерите на Хамас“, позовавайки се на „обширни частни разговори с редица регионални източници“.
„Конкретните детайли от нападението [на 7 октомври]“, съобщава Яари, „изглежда са били пълна изненада за [председателя на Хамас Исмаил] Хания и останалата част от външното ръководство“. Те са дали съгласието си за трансгранична атака, но не като тази, която в крайна сметка е проведена. В подробното планиране за 7 октомври е въвлечено само „ядро от командири“, пише Яари. То включва Яхия Синуар, лидерът силовак на Хамас от Газа, както и двама висши командири на военното крило (известно като бригадите „Из ад-Дин ал-Касам“), единият от които брата на Синуар – Мохамед.
Яари твърди, че именно тази група в последния момент дава нови нареждания – „да се убият възможно най-много цивилни, да се вземат заложници и да се разрушат израелски градове“. Планът е прикрит от полевите командири на Хамас „до няколко часа преди операцията“. (Операцията на 7 октомври е съвместна акция, проведена от коалиция от сили на редица различни палестински въоръжени фракции, а не само на Хамас.) „Мащабът и бруталността на нападението предизвикват критики от страна на външните лидери“ на Хамас в частни разговори, пише Яари, някои от които „остро осъждат мегаломанската жажда за величие от страна на Синуар“.
Промените на бойния план в последния момент може да обяснят изненадващите вариации в свидетелствата на жертвите относно поведението на нападателите. В една статия, публикувана в „Хаарец“ миналия месец например, жителката на кибуца Нахал Оз Лишай Идан си спомня изпитанието, през което преминава тя и семейството ѝ, разказвайки как „много странни неща се случиха“ в Нахал Оз.
„Терорист в камуфлажно облекло и зелена кърпа около главата, който изглежда като ръководител на отряда, казва на заложниците, че е от военното крило на Хамас, което не се бие с цивилни. „Казаха, че търсят само войници и не нараняват жени и деца“, разказва Идан.“ Докато други нападатели упражняват крайно брутално насилие срещу цивилни, обяснява тя, тези конкретни бойци се държат много различно.
„Не ми е лесно да призная това, но като че ли отрядът, който дойде в нашия кибуц, беше по-фокусиран. В някои случаи те имаха хуманитарни съображения“, продължава Идан. „Донесоха ни одеяло и възглавници и ни казаха да приспим децата“, и когато тя трябва да нахрани детето си: „поискаха ми да напиша точно къде има [бутилка със сухо мляко в съседната] къща.“ „Лишай го написва на иврит“, продължава разказът в статията, „а терористите използват Гугъл преводач и отиват да изпълнят задачата“. Други жертви на нападението от 7 октомври също споделят за своя опит, който противоречи на този на други.
Понастоящем хора от висшето ръководство на Хамас водят интензивни дебати с Фатах за това какво ще се случи в Газа след войната, включително относно перспективите за споразумение за национално единство. То може и да включва отдавна обсъждания сценарий за присъединяване на Хамас към ООП, международно признатия представителен орган на палестинския народ.
Според Яари, тези разговори сега задълбочават разкола между Синуар и останалата част от ръководството на Хамас:
Когато Синуар научава за тези преговори, той казва на Ханийе, че смята поведението му за възмутително, изисква всички контакти с ООП и дисидентските фракции на Фатах да бъдат прекъснати и настоява да няма никакви съвещания или изявления за плановете след войната докато не бъде постигнато прекратяване на огъня. Външното ръководство обаче игнорира указанията на Синуар.
Източник на „Фигаро“, „запознат и изтъкнат“ жител на Газа, казва, че Израел не е единствената страна, която иска [Синуар] да изгуби. „Неговите приятели в политическото крило в Катар и самите катарци също не биха били нещастни, ако бъде убит от Израел.“
В един различен свят, в който Израел предпочита мира пред завоеванието, човек може да си представи един подобен на Бисмарк подъл лидер в Йерусалим, който наблюдава тези машинации като шахматист, кроящ планове да разцепи Хамас, да изолира онези, които не искат да сътрудничат, и да сключи сделка с национален палестински обединен фронт.
Друг сценарий би включвал някой международен медиатор, който да предложи споразумение, в което Израел обещава да се изтегли до границите му от 1967 г. в замяна на обещание от Хамас да разруши своите тунели под Газа под надзора на ООН.
Дали Хамас ще се съгласят на такъв план? Кой знае? По-лесно е да предположим реакцията на Нетаняху.
Преди десет години американския държавен секретар Джон Кери изпраща екип от американски военни съветници на Йерусалим, за да изработят план, който да успокои тревогите на Израел по отношение на сигурността в случай на мирно споразумение с палестинците и изтегляне на Израел от Западния бряг.
Нетаняху отказва да позволи на генералите си да си сътрудничат с американските пратеници. Нетаняху пита своя министър на отбраната „Разбирате ли значението на приемлив за нас американски план за сигурност? Тогава ще се наложи да започнем да говорим за границите.“
Такива са последствията от дългогодишното израелско преследване на Lebensraum. Отблъснат от мисълта за сигурност без завоевателство, ужасен от „преговорите за граници“ и обграден от врагове, продукт на собствената си политика, притиснатият до стената Израел най-накрая се отърси и от последното си морално задължение. Тази страна вече не се чувства длъжна да приеме физическото съществуване на съседите си. Каквото и да има да става сега, Израел ще си подели отговорността със своите съучастници.
Превод от английски език: Мадлен Николова
Изображение: Газа. Catholic Church England
