от Юлия Гилич
Юлия Гилич (те) печели първа награда в конкурса за есета на Общността за кино и медийни изследвания, Работна група за академични изследвания в областта на урбанизма, географията и архитектурата. Гилич изследва как Израел и западните медии представят Газа като място на разруха и насилие, което натурализира тези възгледи за ивицата Газа и освобождава Израел и съюзниците му от отговорност за страданието причинено там.
Забелязах, че се взират. Поне дузина души в автобуса в Тел Авив зяпаха моя триножник с подозрение. Докато бомбите се сипеха върху Газа в пика на израелската офанзива през 2014 година, изглежда моята снимачна техника разтревожи пътниците. Две седалки по-назад, войник с автомат М16, висящ небрежно на гърдите му, изглежда беше останал незабелязан. Слизайки от автобуса, се стъписах от това как визуалната култура на Израел изкривява възприятието за опасното и обичайното. В този зрителен пейзаж палестинците в Газа изникват като заплаха, докато разрушаването на Ивицата от Израел се превръща в банално ежедневие.
Водещите израелски медии създават това възприятие като разпространяват изображения от градската среда на Газа, представящи основно разруха, руини, подземни тунели и бетонните стени, които обгражда цялата ивица. Палестинската изследователка Хелга Тавил-Сури предупреждава за последствията от този метод на репрезентация. Тя пише, че „Газа се превръща в символ – по най-проблематичния, неисторичен, расистки и опростен начин – на всичко носещо заплаха, всичко назадничаво и непрогресивно.“ В почти пълното отсъствие на друга репрезентация, картините на разрухата натурализират Ивицата Газа като място на насилие и я свеждат до нещо, което Израел и Западните читатели виждат като „нормално“ в Ивицата. Семиотичната война, която Израел води срещу палестинците, цели да обрисува тяхната смърт и страдание като заслужено последствие от тяхната назадничавост и да освободи Израел и съюзниците му от отговорност за предизвиканата смърт и страдание на първо място.
Според Тавил-Сури, въпреки дискурсивната и физическа дистанция, сянката на Газа се простира толкова значимо над Израел, заради продължителното колониално насилие на страната над палестинците в Ивицата. В тази статия разглеждам как сянката на Газа се ражда във визуалната култура на Израел или с други думи как Газа е конструирана в очите на израелците. Поради невъзможността да вляза в Газа, не разглеждам архитектурата ѝ, а по-скоро анализирам градоустройственото въображение на Израел за Ивицата, опосредено от изображения, които почти никога не са създадени от самите жители на Газа. Фокусирам се върху това как Газа е представена в музея Гуш Катиф в Йерусалим, в градската среда в Сдерот – израелски град на половин миля от границата с Газа, в музея за скулптури Ракети превърнати в рози и в опитите на активисти и артисти да конфронтират жителите на Тел Авив по отношение на тяхното съучастие в опустошаването на Газа.
Контекст
До 1948 година град Газа е един от най-големите градски центрове в Палестина. Ивицата Газа, както днес тази област е позната, не се е появила естествено, а е резултат от колониални процеси. Ционисткият заселнически колониализъм, водещ в създаването на Израел като еврейска национална държава, продължава да бъде най-насилствената и разрушителна сила, която опустошава Газа. Това, което Израел нарича Война за независимост от 1948 година, палестинците наричат Накба – арабската дума за „катастрофа“. По време на Накба военни групировки, които впоследствие стават част от новосъздадената израелска държава, прогонват над 750,000 палестинци от тяхната земя и събират около една трета от тях в Газа. Почти четвърт милион палестински бежанци се присъединяват към осемдесетте хиляди души, които вече живеят в Газа, трансформирайки Ивицата в най-големия бежански лагер на земята.
Мобилизирайки значителните си ресурси, Израел разпространява интерпретация на историята, която активно заличава присъствието на палестинците. Ционисткият разказ обрисува създаването на държавата Израел през 1948 година като победа на освободителното движение на еврейското национално самоопределение. В рамките на тази интерпретация на историята, евреите, след векове преследване по целия свят, най-накрая получават суверенитет върху своя наследствен дом, моментално превзет от съседните арабски армии, които израелските военни по чудо успяват да победят. Цитирайки библейски текст, Израел представя събитията от 1948 като битка между Давид и Голиат, противопоставяйки миролюбивото еврейско население срещу агресивните арабски завоеватели. Ционисткото рамкиране на превземането на Палестина като еврейска „самозащита“ се превръща в центъра на официалния исторически разказ на Израел.
Следвайки Ела Шохат, палестинската правна изследователка Нура Ераката посочва, че европейските евреи създават Израел като еврейска национална държава в Палестина, за да избягат от преследването им в Европа. Тя отбелязва, че вместо да конфронтират дискриминативния и расистки етос, който изключва евреите от пълноценна интеграция в Европа, ционистката държава „интернализира и възпроизвежда този изключващ етос в опита си в крайна сметка да стане европейска и да бъде приета като част от Европа.“ Израелското насилие срещу палестинците не приключва със създаването на държавата, а става част от самата ѝ тъкан.
Имперска носталгия
През 1967, израелската армия превзема Газа и налага военна окупация. В началото на 1970-те години, израелското правителство започва да насърчава еврейски заселници да се местят в окупираната Ивица Газа, където създават 21 нови селища. През 2005 г. Израел едностранно се „оттегля“ от Газа и насилствено, с помощта на собствената си армия, изселва заселниците. Гуш Катиф, блок от 17 еврейски селища в Газа, заема важно място в израелския национален наратив. В хода на израелското „оттегляне“, около 8 500 заселници са изселени от Гуш Катиф, а домовете им са разрушени от Израелските отбранителни сили.
През 2008, в Йерусалим е създаден музеят Гуш Катиф, за да съхранява паметта за депортирането на заселниците от Ивицата, която те наричат свой дом в продължение на повече от 30 години. Докато Израел сочи към липсата на напредък в мирните преговори с палестинците, насред ескалиращо насилие, като причина за напускането на Газа, историците и политическите изследователи описват оттеглянето от Газа като тактическа стъпка, която би трябвало да донесе на Израел повече контрол върху Западния бряг. Музеят разбира оттеглянето като тежка несправедливост нанесена върху еврейските заселници от израелското правителство и армията, но въпреки това отразява официалния исторически разказ на Израел, поставяйки реторичната вина върху палестинците.
Обръщайки палестинските деколониални искания за връщане на тяхната земя, музеят Гуш Катиф се застъпва за правото на завръщане на заселниците в Газа. Този частен музей безскрупулно обсебва палестински истории, разкази и символи, за да развие своята колониална мисия. Изложени в музея Гуш Катиф са ключове, символ на палестинската антиколониална съпротива. Много палестински семейства, които са били изселени по времето на Накба, запазват ключовете на своите домове, надявайки се да се завърнат в тях. Отричайки несправедливостта спрямо палестинците, музеят Гуш Катиф излага ключовете на заселниците като израз на тяхното желание и надежда да се завърнат в Газа.
Музеят оплаква не само загубата на Гуш Катиф, мястото, където се е намирал заселническият блок, но и на цялата Газа. Концепцията на музея Гуш Катиф се опира върху Танах, Старият завет, за да опише създаването на еврейските селища в Газа и останалата част от Палестина като осъществяване на обет от Бога. Илюстрирайки връзката между сакралния еврейски текст и ивицата, музеят представя времева линия на историята на Газа, която започва през 1600 г. пр. Хр. с библейската история за Исак и цитат от Битие. За да подскаже, че еврейската власт върху ивицата е предопределена свише, времевата линия подчертава как юдейският цар Соломон е управлявал Газа. Друга централна витрина показва карта на Газа, която изобразява всички еврейски селища преди 2005 г., но нито един палестински град или селище. Изобразявайки само еврейските селища, картата изтрива палестинците, които в същото време живеят на земята окупирана от заселниците.
Музеят също показва инсталация на израелския артист Зохар Нахмиас наречена Оранжевият пирон. Скулптурата е изработена от 750 пирона забити в подложка от стиропор. Погледнати отгоре, пироните образуват формата на Палестина, като тези забити върху мястото на Ивицата Газа са с липсващи глави. Текстът на стената обяснява, че „тази част от страната все още е в нашите сърца и все още част от Израел. И ние се надяваме […], че ще се завърнем един ден.“ Идеята, че Газа един ден отново ще бъде населена от еврейски заселници не е повсеместна в Израел, но същевременно отразява ционисткия подход към Стария завет като документ, който легитимира заселването на еврейски общности в Палестина. От тази гледна точка е много подходящо, че музеят се намира в Йерусалим – градът, който разчита на Стария завет, за да оправдае своето съществуване като столица на заселническата държава.
Като общо правило, музеят Гуш Катиф пропуска дори споменаването на Палестина и палестинците, с изключение на няколко важни препратки. Видео относно историята на Гуш Катиф нарича палестинците „араби от Газа“, които са „разрушили и осквернили“ синагогите на заселниците след евакуацията им. Музеят скърби за руините на синагогата, без дори да спомене продължителното разрушаване на палестински домове, обществени пространства и инфраструктура от Израелските отбранителни сили. Носталгичният имперски разказ за еврейските заселници в Газа мобилизира руините на заселническите селища, обвинявайки палестинците в непровокирано насилие. Музейната интерпретация на който и да е акт на палестинската съпротива като акт на терор е централна за израелското културно изграждане на Газа.
Заплаха фантом
В господстващия национален разказ на Израел, Газа е въобразена единствено като равна на Хамас и на насилие – значение, което оправдава обсадата и продължителното разрушаване на Ивицата от израелската армия. Харакат ал-Мукавама ал-Исламия (Ислямското движение за съпротива), по-познато като Хамас, е обявено за терористична организация от Израел, САЩ, ЕС, Канада, Япония, Австралия и Великобритания. Израел обрисува Хамас, които управляват Ивицата Газа, като ирационален участник, който без никаква логична причина, воден изцяло от омраза и антисемитизъм, атакува израелски цивилни и самата държава. Но израелският разказ отива отвъд осъждането на Хамас: те използват Хамас като метонимия на Газа, за да ограничат всяко друго разбиране за тази география. Чрез отъждествяването на Газа с Хамас, а оттам и с терора, Израел обрисува всички палестинци като виновни вследствие на самото им съществуване в ивицата. Политическите и военни лидери на Израел поддържат от дълго време тази представа.
Освен това Израел обвинява Хамас не само за съпротивата на палестинците, която привидно заплашва израелците, но също за разрухата на ивицата. Израел твърди, че след изтеглянето от Газа през 2005, вече не носи отговорност за тегобите на палестинците там, а такава по-скоро трябва да поеме Хамас – партията на власт там. Това изобразяване подсилва идеята, че политиките и действията на Хамас са отговорни за разрушението и страданието в Ивицата. Израелските отбранителни сили се възползват от тази перспектива, за да оправдаят продължаващото масово наблюдение, целенасочените атаки и мащабните нахлувания в Газа през 2008, 2011 и 2014 г. като отбранителни или превантивни действия.
За да представят атаките в Газа като проява на самозащита, Израел дискурсивно превръща всички израелци, включително и въоръжените военнослужещи, в жертви и всички жители на Газа в заплаха. Това сбъркано противопоставяне е особено разпознаваемо в Сдерот, израелски град, който граничи с ивицата. В Сдерот, Газа не е само сянка: Газа може да бъде чута и дори видяна от хълма Параш, т.нар. Сдеротско кино. По време на военните атаки в Газа, израелците се събират на хълма за да гледат и посрещат с възторг нанесените удари. Тези и много други жители на Сдерот възприемат себе си като жертви, а не като извършители на смъртоносно насилие. Възприемането от Израел на жертвеническия разказ, който се отразява в градската среда, засилва тази субективност и същевременноконструира образа на палестинците в Газа като безчувствени терористи.
Сдерот се самоопределя като „бомбоубежищната столица на света“. Всички сгради и автобусни спирки са и бомбоубежища, а повечето открити пространства имат самостоятелни скривалища, предпазващи израелците от изстрелваните от Газа към Сдерот ракети. През 2019 г., про-израелска организация известна като Artists4Israel кани чуждестранни артисти в Сдерот, за да „разкрасят една общност опустошена от война“ и да изрисуват бомбоубежища и скривалища със стенописи и графити. Сега из целия Сдерот са разпръснати цветни убежища. Находчивостта на скривалищния дизайн е шокираща. Едно убежище прилича на ягода; друго на портокал. Една спирка е синьо небе с пухкави сини облаци. Бетонен розов замък и изтърбушена жълта змия на детска площадка са укрепени, за да служат за убежища. Направени да изглеждат гостоприемно и незаплашително, убежищата са нормализирани в градската среда на Сдерот.
Преди да посетя Сдерот, бях чела за музея Касам и изложбата, която показва само един обект няколкостотин пъти – ракетата на Касам. Докато търсех „музея“, почти пропуснах самият касамски експонат. Той представлява невзрачен рафт с нещо наподобяващо около двеста ръждясали метални ракети, които са били изстреляни към Израел от Газа. Изложбата е разположена до външната стена на районно полицейско управление и е отделена от гражданите чрез метална ограда. Въпреки, че са оградени, ракетите са поставени така че да са видими, да служат като напомняне за постоянната заплаха, пред която израелците са изправени. Тази експозиция обаче не успява да предаде посланието за постоянната смъртоносна заплаха. Този незабележим рафт с ръчно сглобена артилерия е обратното на впечатляващ. Има нещо тривиално в показването на стотици от тези ракети на едно място – доказателство за това колко неспособни са Касам дори в опита си да смутят ежедневието на израелците. Въпреки това, този експонат успешно рекламира израелската кампания за изтриване на всички останали познания и представи за Газа, освен тази за Хамас и терора.
„Ракети превърнати в рози“ (Rockets into Roses) се рекламира онлайн като скулптурен музей, който реших да посетя. След двучасово пътуване от Бе‘ер Шева, пристигнах в Яет – малка общност близо до границата с Газа, заобиколена от военни бази и обработваема земя (може да помиришете животновъдните ферми и да видите надписа на фермата за кактуси от пътя). Там открих „Ракети превърнати в рози“. Това е работилница, където артистът Ярон Боб работи с метал.
Боб беше изненадан от непредизвестеното ми посещение, но ме приветства и ми разказа за своята работа като артист. Прекарах около час наблюдавайки работата му и слушайки неговите разкази. Преди седем години, ракета от Газа уцелва сграда, в която е самият той – събитие, което го травмира емоционално. За да се справи с травмата, той започва да прави метални скулптури от касамски и други ракети, изстреляни от Газа. Боб има уговорка с израелските отбранителни сили, които му изпращат ракети паднали на територията на Израел. Освен метални рози, Боб прави мезузот, метални кутии, които съдържат библейски строфи, които се окачват на стълбове до вратите на еврейски домове, както и менори – свещници за седем свещи. Една от стените на неговата работилница е покрита със снимки, документиращи различни военни и политически лидери на Израел, като министър председателят Бенямин Нетаняху, в момент, в който държи или получава неговото изкуство.
Ракетите бяха струпани в двора пред работилницата. Боб ме разведе наоколо, показвайки ми различните видове. Той обясни, че Касам, най-често изстрелваните ракети от Газа, са направени от метал за скрап, като например от пилони на пътни знаци. Попитах го защо според него Хамас изстрелва ракетите? Това изглежда прекъсна добре репетираната история, която не включваше политически анализ на ситуацията в Газа. „Те искат да ни убият“, отговори бързо. Като много израелци и ционисти, Боб беше убеден в предполагаемата геноцидна мания на жителите на Газа да елиминират евреите и еврейската национална държава. Той не допускаше, че Хамас или който и да е палестинец може да действа в интерес на отстояването на своята свобода. Боб беше възприел интерпретацията на Израел за ракетите, изстреляни от Газа като крайна цел, а не като средство на съпротивата на палестинците. Този възглед е резултат от последователния израелски проект за дехуманизация на палестинците, който се проявява дискурсивно, чрез символи и в материалната среда.
Спектър на насилието
Идеята, че Газа е източник на постоянна заплаха не белязва всеки аспект от живота в Израел. В Тел Авив например много туристи и израелци следват своето ежедневие, без да мислят за Газа. Тел Авив, мястото където е обявена независимостта на Израел през 1948 г. има международна репутация на средище на прогреса и либералната модерност. Провъзгласен за „Белият град“, „нон-стоп град“, „най-добрият гей град“, „веган рай“ и столица на „стартъп нацията“, Тел Авив култивира идеята, че окупацията, колонизацията и военното насилие се случват далеч и нямат нищо общо с живота на жителите и посетителите му. Ела Шохат пише, че „Тел Авив е представян като постмодерен метрополис, без предполагаемо отношение към историята на Палестина“. Без значение каква е физическата и дискурсивна дистанция между двете места, Газа все пак хвърля своята сянка върху Тел Авив, който е част от същия апарат, отговорен за продължаващата колонизация на Палестина.
Артисти, активисти и правозащитни организации се опитват да се намесят и да направят престъпленията срещу Палестина и палестинците видими в Тел Авив. През 2009, колективът от артисти You Are Not Here (YAHN) [“Ти не си тук”] създава туристическа обиколка наречена „Добре дошли в Газа“. Обиколката позволява на посетителите да изследват град Газа, вървейки в Тел Авив като държат двустранна карта нагоре, към светлината. Картографският палимпсест служи като покана да бъде осмислено преплетеното преживяване на градската среда на двете места, които са привидно емоционално и политически отделени едно от друго. Картата съдържа 20 забележителности в град Газа, които кореспондират на локации в Тел Авив, отбелязани със знак „Ти не си тук“. Всеки знак приканя посетителите да се обадят на туристическата гореща линия и да изберат определения за всяко място код, за да чуят аудио запис на живеещата в Газа блогърка Лайла Ел Хадад. Във всеки запис, Хадад поднася своите ярки, лични впечатления от Газа, извиквайки звуците, ароматите и гледките на града, предлагайки на виртуалните посетители връзка с мястото и неговите хора. Сега, повече от десетилетие по-късно, горещата линия е прекъсната, знаците „Ти не си тук“ вече ги няма и дори страницата на обиколката е недостъпна, алармирайки за растящия културен разрив между Тел Авив и Газа.
През годините, редица групи са използвали обществените пространства в Тел Авив, за да показват снимки на палестинци, включително и деца, убити от израелски войници. Наскоро колективът за документална фотография АктивСтилс (ActiveStills) и анти-ционистката организация Евреи за завръщане (Jews for Return) организираха събития, с които да пренесат често невидимата насилствена действителност в Газа в обществения живот на Израел. Говорител на Евреи за завръщане заявява „Ние носим по улиците на Тел Авив плакати с лицата на деца, убити от израелски войници, за да покажем на израелците престъпленията извършени в тяхно име в Газа.“ Тези изложби се опитват да прекрачат идеологическите граници, които отделят живота в Газа от този в Тел Авив, въпреки това тези инициативи винаги завършват по един и същ начин: минувачи обезобразяват, повреждат и унищожават изображенията в рамките на часове.
Израелския артист Давид Рииб илюстрира преплитането на Газа с Тел Авив в творбата си „Тел Авив-Газа” от 1988 г. В шест диптиха, Рийб противопоставя рисунки на Тел Авив с такива от Газа. Рийб базира пъстрите сцени, пълни със свежа зеленина и спокойствие от Тел Авив на това, което наблюдава от собствения си балкон, докато хаотичните, черно-бели скици от Газа са неговите визуализации, направени по фотографии от Ивицата, публикувани в израелски вестници. Този контраст между двете места, илюстриран от Рийб, става все по-отчетлив с времето. Тел Авив е станал по-оживен, докато Газа претърпява все по-голяма разруха. Това не са два отделни процеса – Тел Авив процъфтява именно защото Израел разрушава Газа и потиска нейните жители.
Местата и феномените, които разгледах по-горе едновременно се съграждат и са съградени от представите на Израел за Ивицата Газа, но списъкът не е изчерпателен. Сянката на Газа пада върху цялата окупирана територия на Палестина: не е илюзия или фантазия, а по-скоро отражение на колониалното насилие на Израел срещу палестинците. Гледайки встрани или игнорирайки Газа няма да отмести сянката ѝ; само освобождението на палестинците е способно на това.
Юлия Гилич (те) са медиен артист, теоретик и организатор на събития на местни общности. Защитават докторат в специалност Филм и дигитални медии в Калифорнийския университет Санта Круз. Работата им е интердисциплинарна на границата между медийните изследвания, културната география и критическата расова теория.
Статията е публикувана за първи път в Mediapolis Journal.
Превод от английски език: Слава Савова
