от Анатол Ливен
Ако се съди по последните изявления на администрацията на Байдън, тя все повече се стреми да използва конфликта в Украйна, за да води прокси война срещу Русия, чиято цел е отслабването или дори унищожаването на руската държава.
Това би означавало Америка да възприеме стратегия, която всеки американски президент по време на Студената война се стараеше да избягва: подклаждане на война в Европа, носеща със себе си висок риск от ескалация към пряка военна конфронтация между Русия и НАТО, която може да завърши с ядрена катастрофа. Отказът на САЩ и НАТО да подкрепят въоръжените бунтове срещу съветското управление в Източна Европа тогава очевидно не се основаваше на някакво признаване на легитимността на комунистическото управление и съветското господство, а просто на рационално пресмятане на ужасяващите рискове за Америка, Европа и човечеството като цяло.
Макар и в значителна част от руското общество да вирее тревога относно агресивната война срещу украинците, за които Москва все пак твърди, че са „братски народ“, много по-обществено приемлива ще бъде една война срещу опит САЩ да навредят на Русия и да я подчинят.
По време на посещението си в Киев тази седмица американският министър на отбраната Лойд Остин заяви, че САЩ искат да видят „Русия отслабена до степен, в която тя да не може да прави нещата, които направи, нахлувайки в Украйна“. В същия ден руският външен министър Сергей Лавров заяви по руската телевизия, че снабдявайки Украйна с тежко въоръжение, НАТО сега де факто води марионетна война с Русия.
Лавров сравни опасността от ядрен конфликт с Карибската криза. В този контекст е добре да си спомним колко близо беше човечеството до ядрен апокалипсис през есента на 1962 г. В един момент съдбата на света зависи само от мъдростта и предпазливостта на един съветски морски офицер (впоследствие вицеадмирал) на борда на атомна подводница: Василий Ахрипов (изигран от Лиъм Нийсън във филма за ядрената авария от предходната година на подводницата К-19, на която Архипов е бил старши помощник командир.)
Две от изказванията на Лойд Остин заслужават внимателно вглеждане. Първото е, че Русия е необходимо да бъде отслабена, за да не може да нахлуе другаде така, както в Украйна. Това твърдение е или безсмислено, или лицемерно, или и двете. Няма признаци, че Русия иска или може да нахлуе в други страни. Що се отнася до евентуална атака срещу НАТО, лошото представяне на руската армия в Украйна би трябвало да покаже напълно ясно, че това е безсмислена химера. Ако Русия не може да превземе градове, разположени на по-малко от 30 километра от собствената ѝ граница, идеята за нападение срещу НАТО е абсурдна.
Що се отнася до Грузия, Молдова и Беларус, Русия вече притежава необходимите ѝ позиции в тези страни. Военното ѝ присъствие в Армения и Нагорни Карабах е по искане на самите арменци и е наистина необходимо, за да ги защити от Турция и Азербайджан. Що се отнася до борбата с ислямския екстремизъм в Централна Азия и на други места, интересите на Русия и на Запада всъщност съвпадат.
На второ място, Лойд Остин също така заяви, че американските власти вярват, че Украйна може да „спечели“ войната с Русия, ако получи подходящо оборудване и подкрепа от Запада. Въпросът е какво означава „победа“. Ако това означава запазване на независимостта на Украйна, на нейната свобода да се присъедини към Европейския съюз и суверенна власт над по-голямата част от територията ѝ, то това е легитимна и необходима цел. Всъщност, благодарение на украинската смелост и западното въоръжение, тя вече е до голяма степен постигната .
Първоначалната цел на Москва да свали украинското правителство и да подчини цяла Украйна се провали напълно. Като се имат предвид загубите, които претърпя руската армия, изглежда много малко вероятно Русия да успее да превземе още големи украински градове, да не говорим за завладяването на цяла Украйна.
Ако обаче под победа се разбира Украйна да си възвърне (с помощта на Запада) всички области, загубени от Русия и подкрепяните от нея сепаратисти от 2014 г. насам, то това е рецепта за вечна война и чудовищни загуби и страдания за украинците. Украинската армия се сражава великолепно в защита на своите градове, но съвсем различно би било да атакува укрепени руски отбранителни позиции в открити извънградски райони.
Освен това, тъй като Русия е анексирала Крим и огромното мнозинство от руския народ смята, че това е руска национална територия, никое бъдещо руско правителство не би могло да се откаже от нея. Следователно цел, дефинирана като пълна украинска победа, действително предполага унищожаване на руската държава – нещо, което руският ядрен арсенал има за цел да предотврати.
В твърденията на Остин има фатална двусмисленост. Защото ако те говорят за ангажимент на САЩ да помагат на Украйна да се сражава, докато не отвоюва цялата територия, завзета от Русия след 2014 г., включително и Крим, то това означава перманентна война, чиято цел е унищожаването на руската държава. Защото, ако не се стигне до разпадането на руската държава, никое руско правителство няма да се откаже от Крим, а по географски причини украинска победа на терен не може да доведе до това. Освен това, въпреки че досега Китай беше много сдържан в подкрепата си за Русия по отношение на Украйна, Пекин не би могъл да търпи стратегия на САЩ, насочена към унищожаване на руската държава, последвана от пълна изолация на Китай.
Стратегията на САЩ за впрягане на войната в Украйна за отслабване на Русия, разбира се, е напълно несъвместима и с търсенето на примирие или дори временно мирно споразумение. Тя би изисквала Вашингтон да се противопостави на всяко такова споразумение и да продължи войната. И наистина, когато в края на март украинското правителство представи много разумен набор от предложения за мир, липсата на публична подкрепа от страна на САЩ за тях бе поразителна.
Освен всичко останало, украинският договор за неутралитет (както предлага президентът Зеленски) е абсолютно задължителна част от всяко споразумение. Но отслабването на Русия включва запазването на Украйна като фактически съюзник на САЩ. Стратегията на САЩ, посочена от Лойд Остин, би рискувала Вашингтон да бъде въвлечен в подкрепа на крайните украински националисти срещу самия президент Зеленски.
Поради загубите, които претърпя руската армия, изглежда възможно след като Русия завладее целия Донбас (ако изобщо успее да го направи), Москва да премине към отбрана и да предложи прекратяване на огъня като първоначална основа за мирни преговори. Тогава Западът ще бъде изправен пред суров избор: да приеме това и да използва икономически средства за оказване на натиск върху Русия, за да предложи приемливи условия. Или пък да насърчи и въоръжи Украйна да започне масирана контраофанзива.
Колко дълго Русия ще приема подобна западна стратегия, преди да реши да ескалира, за да сплаши най-вече европейците и да ги накара да се откъснат от Америка и да търсят мирно решение? Дори ако пряката война между Русия и Запада може да бъде избегната, колко дълго би оцеляло западното единство при тези обстоятелства? Досега руските атаки, целящи прекъсване на западните оръжейни доставки, бяха ограничени до украинска територия. Какви биха били последствията, ако те се разпространят и на полска територия? Какво ще стане, ако Украйна използва западни оръжия, за да започне атаки срещу самата Русия – както предложи (с почти налудна безотговорност) британският заместник-министър на отбраната?
По време на Студената война нито един американски президент не забрави, че Вашингтон и Москва са способни да унищожат цивилизацията и дори да сложат край на човешкия род. Поради тази причина първо администрацията на Труман, а след това и на Айзенхауер възприеха стратегията за „сдържане“ на Съветския съюз в Европа, а не за опити за „свиване“ на съветската власт чрез въоръжена подкрепа за антисъветските въстания в Източна Европа.
Днешните ни лидери трябва да помнят това. Те трябва също така да помнят, че там, където и двете страни се ангажираха с марионетни войни извън Европа, последиците бяха катастрофални за тях самите и още по-катастрофални за нещастните местни хора, сведени до пионки на великите сили. Наистина ли не сме научили нищо от историята?
Източник: Responsible Statecraft
Превод от английски език: Жана Цонева
Анатол Ливен е сътрудник в Института за отговорно държавничество „Куинси“. Преди това преподава в Джорджтаунския университет в Катар и в Кингс Колидж, Лондон. От 1985 г. до 1998 г. Ливен работи като журналист в Южна Азия, бившия СССР и Източна Европа и отразява войните в Афганистан, Чечня и Задкавказието.
