Майкъл Буравой
Вчера в Оукланд, Калифорния загина големият британско-американски марксистки социолог Майкъл Буравой.
Буравой е сред най-значимите съвременни социолози, зашеметяващата му кариера преминава през Замбия, Унгария и САЩ. Академичното му влияние в областите на постколониализма и трансформациите на труд от края на ХХ в. е неизмеримо. Изследванията му на индустриалните отношения дълбоко променят социологическата наука, помагайки ни да разбираме глобалните трансформации на капитализма през призмата на всекидневието на работниците. В по-късните си работи той става защитник на публичната роля на социологията и подобряването на социалните и трудовите права. Във връзка с тази си трансформация той обича да казва, че преди е изследвал света, за да промени социологията, а по-късно изследва социологията, за да промени света. Всъщност работата му винаги се е стремяла да отразява гледната точка на работническата класа, независимо дали в мините за медна руда в Замбия, където е работил, или в унгарските заводи от края на ХХ в. Буравой възпитава поколения критически учени и социални активисти в цял свят и именно в това му качество ще го запомним.
Преди повече от десет години екипът на Нови леви перспективи и на тогавашния център Хаспел го покани да изнесе лекция в София, на което той отговори с решението си да изнесе цяла лекционна поредица в НБУ, БАН, УНСС. Няма да забравим учителската му топлота, бързия му ум и дълбоката му оригиналност.
Специфичният срив на всяка една от социалистическите държави е в пресечната точка на две сили: от една страна противоборства вътре в господстващите класи и, от друга, противоборства между господстващите и подчинените класи. Двете взаимно се подхранват по различни и сложни начини. В едната крайност е унгарското разрушение, до голяма степен режисирано отгоре, а в другата – масовото надигане, което предизвика срива на ГДР и Чехословакия. Свалянето на режима на Чаушеску беше свързано с открита гражданска война, но също така беше и замислено отгоре. Всеки срив бе дълбоко повлиян от другите, свръхдетерминирани от Съветския Съюз. Опитвайки се да проумеят тази изключително драматична и неочаквана последователност от събития, коментаторите ги свеждат до един принцип: копнеж за демокрация, омраза към комунизма, икономически упадък; докато тя може по-добре да бъде разбрана като резултат от взаимодействието на различни играчи в рамките на едно транснационално политическо поле. Мен обаче повече ме занимават възможностите, които сривът на комунизма отвори и как те бяха пометени в една пазарна еуфория. Ще онагледя някои от тези възможности чрез моя личен опит.
Между 1985 и 1988г. редовно пътувах до най-големия унгарски стоманодобивен завод – заводът “В.И.Ленин” в Мишколц, Унгария, където работех като снабдител за по няколко месеца. Въпреки че носехме държавния социализъм на раменете си, ние в социалистическата бригада „Октомврийска революция” почти не забелязахме неговото падане. Бях в Унгария през втората половина на юли 1989г., когато из Будапеща се носеха слухове за променящата се участ на различните политически партии и за това колко още може да изкара комунизма. Драмата беше усилена от символичното публично погребение на Имре Наги – реформисткия министър-председател, убит след революцията от 1956г. – на което лидерът на ФИДЕС (Лига на младите демократи), Виктор Орбан триумфално и смело обяви погребението на комунизма. Действително това беше началото на един край, чийто истински символ бе смъртта, едва-две седмици по-късно тази на Янош Кадар, архитекта на реформисткия комунизъм след 1956г. Макар че погребението на Наги се превърна в политически митинг в Будапеща, то не отекна по същия начин в Стоманодобивния завод Ленин, където работниците бяха изтощени от безспирното въртене на смените, затворени в семейния си живот, гневни заради покачващите се цени, проклинащи управленската неспособност.
Нещата започнаха да се променят едва през 1990г. със задаващата се приватизация. След като предната година вече се беше отеглил от поста си и беше върнал партийната си книжка, нашият началник-цех активно се включи в движението за възстановяването на заводските съвети от 1956г. като начин за възвръщане на контрола над стоманодовния завод Ленин. Вече обаче беше твърде късно, тъй като някогашните управители на социализма станаха предприемачи на капитализма в рамките на един ден, изкупувайки (или, което е по-вероятно – присвоявайки си) най-продуктивните части от разпадащия се стоманодобивен комбинат, субсидирани от губещите инфраструктурни подразделения, които все още бяха в държавни ръце. Парите потекоха от държавната хазна към джобовете на новите предприемачи.
Онази пролет, вместо да разботя, аз последвах Янош Лукач, мой сътрудник и приятел, който се опитваше да събуди интерес към идеята за планове за дялова собственост на работниците като изход от държавния социализъм, който би облагодетелствал работниците. Посетихме такива големи компании като огромните заводи Раба, които правеха железопътни вагони и прословутата порцеланова фабрика Херенд. В този ранен период на спонтанна приватизация имаше голям интерес към възможностите за работническа собственост. Лукач дори бе успял да убеди консервативната партия MDF да подкрепи законодателство, което би могло да благоприятства подобна алтернатива. В крайна сметка всички свърши безславно с централизирането на приватизацията и поставянето й под надзора на западни счетоводни фирми. Чуждият капитал диктуваше условията на прехода, а техните планове определено не включваха различни форми на работническа собственост и контрол!
Напуснах Унгария за кратко пътуване до Русия през май 1990г., за да изнеса серия лекции на около 150 съветски социолози, които бяха на десет-дневна командировка на кораб, плаващ по Волга. Корабът бе достоен за името си – Гогол. Това бяха решаващи времена в Съветския Съюз. През февруари Партията бе сдала своя конституционен монопол над властта и тогава балтийските републики предприеха мерки за отцепване от Съветския Съюз. На Гогол ни пускаха излъчваните по телевизията дебати в руския парламент (обичайно безсмислен фарс), който се опитваше да избере Борис Елцин, основния противник на Горбачов, за президент на Русия. Корабчето беше плаваща лаборатория на Перестройката. Разказваха ми история след история за скришната приватизация на икономиката чрез така нареченото кооперативно движение. Дори социолозите бяха сформирали свои кооперативи и със своите проучвания на общественото мнение спомагаха за раздвижването на едно оживено гражданско общество. След това се възхитих от разказите за борчески настроените миньори във Воркута, които, заедно с миньорите в Сибир и Украйна, щяха да смъкнат Съветския Съюз на колене през следващата година.
Аз отчаяно търсех възможност да правя това, което бях правил в Унгария – да нямеря достъп до Съветските цехове като работник, което действително щях, донякъде чудодейно, да постигна следващата година в далечния арктически град Сыктывкар. Оказа се, че съм попаднал на най-доброто място за намиране на работа от борда на Гогол: сред социолозите, които бяха там, имаше почетни отговорници за личния състав от предприятия из целия Съветски Съюз, включително и военни предприятия. Пътуването беше рисковано начинание, тъй като Партията не се беше сринала напълно и то свърши зле с обвинения към тези, които бяха прекарали твърде много време в разговори с мен и тримата други американци. За мен обаче беше изключително приключение, толкова различно от предишните ми нагласени пътувания до СССР. Сприятелих се с хора, с които проследих участта на съветския срив в течение на следващото десетилетие.
И сякаш това не бе достатъчно вълнуващо, вече бях приел същата година през юли да посетя Южна Африка. Не бях посещавал Южна Африка от 1968г., придържайки се към академичния бойкот, обявен от Африканския национален конгрес (АНК). Но тогава имаше преговори за сближаване между АНК и правителството на де Клерк. Нелсън Мандела бе освободен от затвора през февруари и изгнаници се завръщаха на тълпи. Винаги политически живата Южна Африка беше нажежена с назряването на борбите в градовете. Присъствах на основаването или по-скоро възстановяване на Комунистическата партия на Южна Африка на футболния стадион в Совето. Трудно е да се забрави онзи драматичен следобед, когато героите и героините на борбата за освобождение, прекарали толкова време в нелегалност, бяха представени един по един на на очакващата ги около 40 хилядна тълпа.
По ирония на съдбата прекарах времето си в Южна Африка в изнасяне на лекции за свалянето на Комунистическата партия и на държавния социализъм в Източна Европа. За преданите членове на партията беше тежко да чуят това, но Джо Слово, по онова време генерален секретар на Комунистическата партия, вече беше започнал дебат със свежа перспектива за историята на комунистическото движение у дома и по света. Но и тук идеята за социализъм претърпя крах с идването на новото правителство на АНК на власт през 1994г., което започна програма на приватизация и отвори границите за международна конкуренция, която доведе до изместването на работниците и отмяна на колективните трудови договори. Действително лидерите на АНК щяха да пренапишат историята и да отрекат, че освободителното движение някога е имало ангажимент със социализма.
Годините 1989 и 1990 бяха време на отваряне и оптимизъм. За повечето хора оптимизмът беше свързан с погребването на марксизма, докато за мен бяха свързани с неговото възраждане. През 1989г. написах текст, озглавен „Марксизмът е мъртъв: Да живее Марксизмът.” Със смъртта на съветския марксизъм всякакви марксизми можеха да процъфтяват безпрепятствено и можеха да се развиват нови визии за социализъм като тези, въплътени в унгарските кооперативи, движението Солидарност в Полша, надигането на гражданското общество в перестроечна Русия, мобилизацията на работническата класа в борбата против апартейда. На практика сривът на държавния социализъм беше пометен от цунамито на подновения нео-либерализъм. Всякакви алтернативни визии бяха погребани под отломките на комунизма. Казано ни беше, че краят на комунизма показвал, че капитализмът няма алтернатива. Затова ще трябва да чакаме постоянно задълбочаващото се подчинение на хората пред пазара да заплаши самите основи на човешкото съществуване, поставяйки ни още веднъж пред належащия въпрос: социализъм или варварство.
Превод от английски език: Мартин Петров