Не били компютри, а компоти: за трите случая на улично насилие в София

Три инцидента с улично насилие в столицата този март отключиха медийна морална паника. Две от сбиванията се случват на бул. „Витоша“, а третото в кв. Овча купел. Безредиците по централната пешеходна зона на София доведоха до рядка обществена инициатива от страна на подплашени за печалбата си заведения за повече ред и сигурност (иначе стимулиращи и разчитащи именно на шумни пиянски компании). В следващите редове ще видим защо паниката е неоснователна, както и какви са истинските проблеми, към които случаите отпращат.

Джендър, не етнос

Въпреки че се рамкира като „етническо“, насилието има отношение по-скоро към половите роли: всички извършители са млади момчета, някои от които непълнолетни. Първите случаи, с които ще се занимая, са тези на сбиване навръх осми март между млади мъже в центъра за бежанци на ДАБ в кв. Овча Купел и такова на шести, на бул. „Витоша“. И двата инцидента са станали „заради жена“, според полицията. С това не трябва да разбираме, че импулсите към насилие извират автоматично от мъжката природа, но за съжаление момчетата нерядко биват възпитавани да се изразяват чрез насилие, включително и върху себе си. Например през санкционирането на малките момченца, когато плачат („ти да не си някакъв женчо!“), водещо до осакатяваща авто-цензура върху чувствата им или до окуражаването им да преследват по-агресивно „обектите“ на чувствата си. Когато бяхме малки деца, родителите ни, както и всичките ни учители, ни убеждаваха, че когато момчетата ни удрят, всъщност те така просто ни ухажват. Колко ли жени-жертви на домашно насилие са били утешавани със същите слова като деца, което после е довело до това да приемат юмруците на съпрузите им за нещо естествено? 

Докато не се променят моделите на социализация на малките момчета, насилието ще продължи да им бъде втора, придобита „природа“, а ухажването и циркулацията на жените ще се случва по закона на джунглата – победителят в боя печели жената. Вероятно без да я пита никой дали иска да е спечелена и да бъде нечия собственост, дали е съгласна да се превръща в бойно поле за бранене на мъжките чест и достойнство. 

Любов, не омраза

В този пункт нелепо звучат уверенията на полицията, че при сбиването на бул. „Витоша“ не са открили мотив на расова или друга омраза. Боят бил между приятелски групи, които дори отказват да пускат жалби. Разбира се, че не е т.нар. престъпление от омраза. По-адекватно е да го разбираме като престъпление от любов, която в случая е също толкова проблематична като омразата. Ако не ми вярвате, поговорете си с всеки домашен насилник и ще ви увери колко много всъщност обича жена си. Традиционно приемана като нещо положително и дори върхова кулминация на човешкия живот (позиция, наследена от Романтизма), любовта също може да бъде пронизана от насилнически логики, защото начинът, по който сме масово социализирани да я изживяваме, я свежда до собственическо чувство. Оттам и ревността, която може да докара влюбен човек до унищожителна лудост, е чест неин спътник. Както казва Хана Арент, унищожаването на притежавания обект е най-утвърждаващото собствеността действие. „Ако ти няма да си моя, никой няма да те има.“

Процесите по превъзпитание на обществото в равнопоставеност и уважение на автономията на другите ще бъде дълъг процес, който ще включва всички звена на социализация: от семейството до училището. Това не е работа на полицията, което ни води към следващия аргумент. 

Полицизация, не политизация

Третият случай касае британски граждани, нападнати от български младежи с националистически възгледи. Въпреки че жертвите са чужденци, както умерените, така и крайнодесните партии не изпуснаха възможността веднага да раздухат истерия за заплаха за сигурността на българските граждани, която после да яхнат предизборно. ГЕРБ-СДС изтъкват, че „агресивността на мигрантите“ нараствала. Патриотичните съветници в СОС призоваха за създаване на заместник-кмет по сигурността, позиция прегърната от кмета Терзиев, както и от общинския съветник от БСП Иван Таков, който иначе в своето изложение изказа язвителна критика срещу ревизионистичните политики на паметта на общината, измиващи и извиняващи настъпващия фашизъм, чиито проявления видяхме и с нападението над британските граждани от страна на българи този март. 

Разбира се, разумни гласове се надигнаха и за успокояване на напрежението (макар и от странни места и по странен начин). Например кметът на София Васил Терзиев, както и председателят на асоциацията на заведенията в България Ричард Алибегов, призоваха сбиванията да не се политизират. Кметът и кръчмарят противопоставиха политическото на битовото: случаите били само битови. Същевременно всички уверяват, че случаите налагат полицейското присъствие да се засили, а МВР дори анонсира увеличаване на щата на Гранична полиция с над 1000 нови бройки. Всичко това въпреки че част от жертвите на уличните боеве са чужди граждани, пострадали от българи, които са ги удряли с крясъци, че тук е България. Призивите срещу използването на насилието за политически цели са нужни, само че никой ли не забелязва неговата съвсем открита и също толкова опасна и ненужна политиЦизация? 

Както казах по-горе, не е работа на полицията да възпитава децата – тя се включва само пост-фактум, когато положението е изпуснато. Вместо повече полиция, са нужни повече, по-добре платени, подготвени и мотивирани учители, както и условия за дейности, „сгъстяващи“ по смислен начин свободното време на децата, за да не им остава твърде много време за глупости. Половината от арестуваните са непълнолетни. Колкото повече училищни скамейки, толкова по-малко затворнически нарове!

Напоследък усещам как в мен се надига (вероятно продиктуван от напредващата възраст) ресентиман и презрение към младежи, танцуващи групови поп-танци на улицата за ТикТок. Обаче като се замисля: по-добре улични танци, отколкото заниманията когато ние бяхме подрастващи през 90те и прекарвахме времето след училище по забутани дворчета, пушейки цигари и пиейки алкохол. Ще си замълча благоприлично за другите неща, с които експериментирахме в повсеместната аномия на ранния преход, но ще припомня, че покойният нацистки вожд от началото 1990те години отец Гелеменов ректутираше тийнейджъри точно през такива занимания.

Две-три десетилетия по-късно националистическите групи са променили тактиката и вече запълват вакуума и предлагат на децата „уплътняване“ на времето, само че деструктивно такова, маскирано като грижа за здравето. Така те стъпват на още един реален проблем, а именно разбитото здравеопазване. Но дейностите им имат и ценностно или смислово измерение за подрастващите: техните почти военни лагери или фитнес тренировки създават общност и дават някакви, макар и осакатени, цели в живота. Социалната интеграция, която медиите и политиците ни втълпяват, че е само проблем на малцинствата, всъщност е проблем на цялото общество, защото има огромни групи от него, които тотално са изпаднали от училищата и полезрението на всякакви други институции, гарантиращи достъп до упражняването на основните им права. Уличните младежки банди от социопати с крайнодесни възгледи са само върхът на айсберга. Да вземем например това, че четвърт милион души са без лични карти или нито работят, нито учат, а мнозинството не гласува на избори, защото се е убедило, че безсмислено. Милиони са без здравни осигуровки и никакъв достъп до здравеопазване. Една трета от жените са жертва на домашно насилие от страна на българските им партньори. Лесно е да сочим към чужденците или бежанците, когато собственото ни общество се е разпаднало и фашистките групи се мъчат да запълват вакуума на социалната дезинтеграция по начин, който я задълбочава. Защото уличното правосъдие с юмруци не сплотява обществото, а го свежда до нивото на джунглата. Така че проблем със сигурността има, но за чужденците, излъгали се да посетят или да заживеят в София, както и за българските граждани от етническите или сексуални малцинства (включително и за набедените за такива) от фашистките банди, прочистващи улиците ни от тях.

Нарцисизъм, не ислямизъм

Нямаше как да не бъде намесен и ислямът. Общинският съветник от ВМРО Карлос Контрера коментира по следния начин казуса с насилието:  „Трябва да бъде сложен ред… Въпрос на време да се появят арабските и ислямските банди.“ Тъй като живея в района на Женския пазар, презрително наричан „Малката Арабия“ от фашистките групировки, ще си позволя да споделя малко лични впечатления. Защото макар че офисът на колегите на Контрера от БНС се намира на ул. „Цар Симеон“, явно крайнодесните все още не са разбрали каква улица обитават. На нея всеки трети бизнес е бръснарница или фризьорски салон и всекидневно виждам млади араби да си правят вежди с конец, модни бради и прически и като цяло да се държат като тотални кифльовци. Няма предпоставка за абсолютно никакви ислямистки банди. Даже аз съм единственият човек в квартала, който гордо носи палестински шал; хората наоколо ми изглеждат прекалено аполитични и незаинтересовани за близкоизточните събития като геноцида, провеждан от Израел в Газа. Но признавам, че това не са изводи от дълбочинни теренни изследвания или интервюта, а само повърхностни наблюдения. 

И като сме на „Цар Симеон“, позволявам си едно кратко урбанистично отклонение. Тази улица в отсечката между булевардите Христо „Ботев“ и „Мария Луиза“ е изключително тясна, а същевременно интензивно натоварена откъм пешеходен трафик, защото по нея има много магазини и въпросните бръснарници, пред които висят клиентите и пушат докато чакат да мине времето за измиване на маската за лице или боята за коса. Крайно време е улицата да стане пешеходна, като смятам, че това няма да доведе до джентрифицирането ѝ като ул. „Шишман“ (който вече е джентрифициран) и изгонването на арабските бизнеси, а само ще ги подпомогне, защото повече хора ще започнат да се разхождат по нея и да се убедят сами, че няма абсолютно никакъв проблем със сигурността в района. Рязко ще се подобри и външният вид на масовия български мъж 🙂 Може би няма да е лошо целия квадрант на пазара да стане пешеходен като ул. „Пиротска“ и бул. „Стефан Стамболов“, като не виждам опасност от шумово замърсяване за живущите. Освен ако хората на Алибегов не узурпират и съсипят и това място.. 

Така или иначе тежковъоръжените жандармеристи от последните дни, които според звучния полицейски жаргон „профилактират“ арабите, са напълно излишни. Вече няколко пъти ставам свидетел на произволни проверки на документи, чийто резултат неизменно е един и същ: проверяваните представят десетки бумажки и заверки, удостоверяващи статут. Тоест те са винаги свръх-документирани, докато аз си ходя без лична карта и никой не ме спира, защото в очите на полицията вероятно съм „бяла“, следователно не представлявам опасност. Расизмът в този смисъл е технология на знание преди да го осъзнаеш, защото оформя начина, по който събираме знанието си за непознати – чрез предварителна убеденост, че трябва да бъде научено нещо повече за по-тъмния човек. Мисля, че колкото и обучения по човешки права и недискриминация да изкарат, полицаите винаги ще си останат в плен на расизма, поради действително практическите му познавателни ефекти, които им помагат да се ориентират и да налагат ред в квартал, традиционно считан за „опасен“ заради джамията и присъствието на граждани от арабски и ромски произход там. Въпреки че насилието дори не се е случило там, а на съвсем други места! Защо не „профилактират“ заведенията по „Витошка“? Сигурно ще пречи на храносмилането.. Но решение ли е на „лошия“ расизъм на крайнодесните групи да противопоставям „добрия“ такъв на полицията, особено когато жертвите на насилие са чужденци с по-тъмна кожа? Категорично не.

В заключение, както в стария соц виц за компотите: проблеми има, но не там, където ги търсят медиите и пресметливите ресторантьори и политици. Проблемът са расизмът, токсичният мачизъм, фашистките банди, и „легитимния“ фашизъм в лицето на полицейщината, която не преследва така усърдно крайнодясното насилие, колкото наказва жертвите му. Нищо от това няма да обърне процесите на дезинтеграция в обществото. 

Total
0
Shares
Още публикации