Нашият век е истински и същински век на критиката, на която всичко трябва да се подчини. Религията чрез своята святост и законодателството чрез своето величие обикновено искат да отбягнат от нея. Но в такъв случай те възбуждат справедливо подозрение срещу себе си и не могат да претендират за онова безусловно уважение, което разумът отдава само на това, което е могло да устои на свободната му и открита проверка.
Радикалните думи от „Критика на чистия разум“ стоят в рязък контраст с духа на днешния век. Постмодерната деконструкция проблематизира просвещенската критика, но сама стигна до задънена улица. Втората Модерност взриви обещанията на първата за всеобщ напредък, хвърли големите мнозинства в хаоса на несигурността и роди копнеж по традиционното. Търсят се извечни основи. Това, което се представя за радикализъм на днешния ден, – консервативен или либерален, технологичен или зелен – все идва с догматичен тон и съдържание.
Отшумели ли са идейните залози на Имануел Кант, най-големия философ на зрялото европейско Ново време, 300 г. след рождението му, което отбелязахме на 22 април? Всъщност нещата изглеждат и по-зле. Родният град на мислителя, когото свързваме с идеята за вечния мир – Кьонигсберг, отдавна се е превърнал в Калининград, щаб квартирата на руския Балтийски флот, а днес Русия продължава да води кръвопролитна война, заплашваща да преобърне не само европейската архитектура на сигурността.
Жестоката ирония на историята е подобна на онази, по силата на която срещуположният шведски остров Готланд се е превърнал в „непотопяем натовски самолетоносач“ (по думите на военните експерти). Именно на него през 1985 г. избягалият съветски режисьор Андрей Тарковски снима последния си филм, „Жертвоприношение“ – апокалиптичен размисъл за ядрената Трета световна война. Сега някои посочват, че именно това е едно местата, където би могла да избухне тя, макар и не като художествено видение и без изгледи за спасително чудо.
Преобразен е не само светът – преобразен е и периферният край на Европа, в който се ражда и развива Кантовата философия. „Критиката“ излиза през 1781 г. у немския издател Харткнох в Рига, град, преминал от шведски в руски ръце броени години преди рождението на Кант. Днес властите там отправят официален призив „Заедно за победата на Украйна“, а украинските знамена са повече от европейските. Контрастът е впечатляващ – колко по-ригидни са разделенията сега в сравнение с 2-3 века по-рано. Времето и регионът на Кант са наистина космополитни и няма защо да се изненадваме, че такава е и неговата идея за смисъла на историята (история не на „народи“ или „цивилизации“) и на философията (не академично-школско, а общочовешко дело).
В началото на годината самият Владимир Путин се позова на прословутото Кантово мото на Просвещението – Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! – за да му придаде изцяло превратния смисъл на решимостта да следваш собствения си интерес (нещо, което Русия правела, за разлика от други страни, следващи чуждия). Думите на руския президент в Калининград все пак по своему носят истината на деня: не само изопаченията на пропагандата, но и признанието, че духът на късния капитализъм е крайно егоистичен.
В по-широк план, дори големият немски философ Юрген Хабермас, с упорит оптимизъм защитавал публичната рационалност срещу постмодерните релативизми, открито започна да се съмнява в нейната ефективност в рамките на новата публичност на социалните мрежи. Напоследък обаче начинът, по който и той застана зад правото на Израел да се защитава на всяка цена, започна да влиза в конфликт с универсалисткия принцип на справедливостта – носещ своето потекло отново от Кант. Човешкото достойнство принадлежи на всички човешки същества.
Заради ужасите на Холокоста и цялата дехуманизация на Втората световна война това положение стана основополагащо за съвременния конституционализъм и международно право. Основите му и институционалните му гаранции днес изглеждат подкопани повече от всякога. На свой ред и върховният представител на ЕС за външната политика Жозеп Борел стигна до болезненото съзнание, че Газа се е превърнала „в най-голямото открито гробище на света, но и в гробище за много от най-важните принципи на хуманитарното право“.
Писан когато Кант е към 70-годишен, прословутата студия „Към вечния мир“ започва с черна шега. Такова било името на холандска страноприемница, на чиято табела било изобразено гробище. Образът се повтаря няколко пъти в текста: ако не принудят своите господари да действат съгласно правото, народите могат да очакват пътят към вечния мир да бъде този към общия гроб на изтребителната война. Както писа тези дни албанско-британската политоложка Леа Юпи във „Файненшъл таймс“, това предупреждение звучи особено силно на фона на обезпокояващата нормализация на военната реторика днес както на Изток, така и на Запад.
Проницателността на университетския философ от Кьонигсберг е поразителна. На млади години той по умозрителен път формулира хипотеза за възникването на Слънчевата система, впоследствие разгърната и позната ни като теорията на Кант-Лаплас. Към края на кариерата му все повече го занимава проблемът за човешката история, макар и не без връзка с естествената.
На него принадлежат някои от първите формулировки за следствията от глобализацията, макар и не както сме свикнали да я мислим днес. Тъй като земното кълбо е ограничено, хората няма да могат да се разпростират до безкрай и рано или късно ще се видят принудени да се разбират помежду си. Тъй като световната търговия е достигнала (още в края на XVIII в.) такава всеобхватност, то „нарушението на правото на едно място на Земята се чувства навсякъде“.
Уви станал един от първите, опитали се да защитят „научно“ предполагаемото съществуване на човешки раси, Кант в зрелия си период отправя унищожителна критика на колониализма, в който „европейските диваци“ (по неговите думи) показват превъзходството си над останалите не в друго, а в ужасяващата несправедливост да не смятат останалите народи за нищо и в коварното умение да ги използват за оръдие за още войни. Инструментализацията на човек от човека е за него нещо безусловно недопустимо и именно срещу нея той издига прословутия си категорически императив и прогресисткия си поглед към историята.
Свидетел на онова, което социологът Карл Полани ще нарече „голямата трансформация“ на европейските общества от аристократични в търговски, Кант едновременно възхвалява човешката предприемчивост и предупреждава, че ценностите не бива да се свеждат до стойност, а практиката – до прагматизъм. В противен случай неравенствата само ще растат, а напредъкът на цивилизацията не ще роди истинска култура. Оттам идват и недооценените му до днес интереси към обществените антагонизми, както и прословутите му симпатии към Френската революция (потулени в публикуваните му текстове заради пруската цензура, гротескно възродена под нова форма в съвременна Германия).
Всъщност далеч от някаква оптимистична вяра в прогреса, промислената позиция на Кант е, че напредъкът, справедливостта и мирът са въпрос на действие, а не само на теория – била тя метафизическа, историческа, или (гео)политическа. С други думи, те зависят от идеите и принципите, които ни движат и като индивиди, и като общества, и като човечество. А всичко това е въпрос на автономна воля и затова в него няма нищо предопределено.
Затова и алтернативите за края на историята, които Кант формулира, са така апокалиптични. Тревожещите ни картини на края на света са оцветени от ужаса на безсмислената надпревара за надмощие, в която човечеството се е отказало от единственото, което придава смисъл на съществуването му, вместо да се залъгва с илюзиите за материалния напредък (непостижим за всички в рамките на настоящата система), за безкрайния растеж (сам по себе си невъзможен).
Някои ги откриват във увеличаващата се несправедливост, в угнетяването на бедните и разюздания разгул на богатите, във всеобщия упадък на вeрността и вярата или в избухващите във всички краища на Земята кървави войни и т.н. […] Други, напротив, виждат предзнаменованията за Съдния ден в необичайните природни явления – земетресения, бури и наводнения.
И другаде Кант енигматично подсказва, че понякога природата в своята противоцелесъобразност на нашите човешки цели може да ни дава знак, че е време да поемем по друг, по-смислен път на развитие. Добре е да помним, че философията му вдъхновява не само ранния романтизъм на Новалис и абсолютния идеализъм на Хегел, но поне и отчасти дейностната философия на Маркс. Надвисналата климатична катастрофа хвърля особена светлина върху тези размишления от зората на индустриалната епоха.
От прословутите три въпроса пред човешкия разум: „Какво мога да знам?“, „Какво съм длъжен да правя?“, „На какво мога да се надявам?“, последният остава с болезнена острота. Самият Кант е чужд и на песимизма. В друг шеговит пасаж иначе пословично сухият философ отбелязва, че един от сигурните начини да пророкуваме бъдещето е да съдействаме за неговото сбъдване. Нескончаемата трагедия на историята бързо се превръща във фарс (фигурата е на Кант), отказващ на своите зрители дори утехата на зрелището. Остава им да вземат действието в свои ръце.
Надеждата е по самия си характер неопределена, но не и произволна. Тя е част от ориентацията на мисълта в онова, което отива отвъд границите на теоретичното познание, но не отвъд съзнанието за принципите, определящи нашето призвание. Пространството за нея се отваря от решимостта да подлагаме на безмилостна критика уверенията на господстващите идеологии и да отстояваме на дело свободата и човешкото достойнство.
