Наказателната регулация на бедността в неолибералната епоха

Лоик Вакан

Как и защо затворът се завърна сред най-важните институции в развитите общества, въпреки че в началото на 70-те години на XX век специалистите по наказателните въпроси бяха убедени, че той е обречен да запада, дори да изчезне? В книгата си Punishing the Poor (Наказване на бедните) ^[1]Loïc Wacquant, Punishing the Poor: The Neoliberal Government of Social Insecurity (Durham: Duke University Press, 2009). развивам три тези, които разрешават тази историческа загадка. Първата е, че разширяването и възвеличаването на полицията, на съда и на институциите за лишаване от свобода отговарят не на криминалната несигурност, която не е променила своя мащаб и облик. Те отговарят на социалната несигурност, причинена от новата несигурност на наемния труд и от дестабилизирането на етническите йерархии (етно-расови в САЩ, етно-национални в Западна Европа). Втората е, че, за да си изясним новата наказателна политика на отхвърляне, трябва да свържем наказателните и социалните политики и да ги разглеждаме като две разновидности на един и същи подход към справянето с бедността. Третата е, че едновременното и преплитащо се разгръщане на политика на социално подпомагане при условие приемането на неквалифицирана работа („workfare”) и на експанзивна наказателна политика („prisonfare”) са част от изграждането на неолибералната държава.^[2]За разлика от понятието “welfare” като всеобщо право на социално подпомагане, понятието “workfare” (тук, най-често … Continue reading

Теза първа: нарастващата мощ на наказателната държава отговаря на социалната несигурност

Първата ми теза е, че увеличаващата се мощ на наказателния апарат на държавата е отговор на увеличаващата се социална несигурност, а не на криминалните тенденции. През трите десетилетия след връхната точка на движението за граждански права САЩ се превърнаха от пионер в прогресивното правосъдие в апостол на подхода „нулева толерантност”, архитект на „три грешки и гориш” и световен шампион по лишаване от свобода с 2,4 милиона затворници. Каква е причината за този колкото рязък, толкова и неочакван завой? Общоприетият отговор гласи, че това потресаващо разгръщане на наказанията е причинено от увеличаващата се престъпност. Само че броят на жертвите на криминални престъпления отначало остава непроменен (1975-1993), а после намалява през целия период (от 1993 до наши дни). Тази проста статистика много ясно казва нещо: през 1975г. САЩ са лишавали от свобода 21 затворника на 10 000 отчетени престъпления (включващи предумишлено убийство, изнасилване, грабеж, обир с взлом, тежък побой и кражба), докато тридесет години по-късно затварят 125 човека за всеки 10 000 престъпления. Това означава, че при постоянен обем на престъпления, страната наказва шест пъти повече.

За да обясним този наказателен завой на американската правосъдна политика, трябва да излезем от готовата схема на мислене в двойката „престъпление и наказание” и да обърнем внимание на „не-наказателните” функции на наказателната институция. Тогава осъзнаваме, че с началото на расовите бунтове в началото на 60-те години на XX век полицията, съдилищата и затворите са били разгърнати, за да удържат градския разпад, причинен от икономическата дерегулация и имлозията на гетата като етнорасов съдържател. Друга функция на съдилищата и затворите е да наложат дисциплината на несигурната заетост в низините на поляризираната структура на класите и площадите. Така възраждащият се затвор идва да изпълни три задачи, които нямат много общо с престъпността: да подчини непокорните части на постиндустриалната работническа класа с несигурна трудова заетост; да затвори най-подривните и излишни нейни елементи; и да патрулира границите на заслужилото гражданство, утвърждавайки авторитета на държавата във все по-ограничената област която тя вече си приписва.

От другата страна на Атлантика, Западна Европа се хвали със скромни нива на лишаване от свобода, които се движат между една шеста и една десета от това на САЩ.^[3]Тези нива се движат между 70 на на сто хиляди жители в скандинавските страни до повече от 150 на сто хиляди … Continue reading Но разликите в мащаба не бива да скриват от погледа ни факти от решаващо значение. Първо, наказанието приема много разнообразни форми и не се изчерпва с лишаването от свобода. Второ, нивата на лишаване от свобода показват силен и постоянен растеж в цяла Западна Европа от началото на 80-те години: нарастнали са с повече от 50% във Франция, Италия и Белгия; почти са се удвоили в Англия и Уелс, Швеция, Португалия и Гърция; и са се учетворили в Испания и Нидерландия, давани дълго време за пример за наказателна система с човешко лице. В действителност, течението към наказване на отхвърлените градски жители повлече и Западна Европа със закъснение от две десетилетия, макар и в по-малък мащаб (съотносим впрочем с архитектурата на държавата и на социалното пространство в тези общества).

Това течение има три отличителни черти. Първата е, че обикновено новите наказателни закони, приети от европейските правителства „лаят” повече, отколкото „хапят” (в САЩ е обратното), защото структурата на социалното и икономическо гражданство там е по-здрава, нормите по отношение на човешките права възпрепятстват извънредната криминализация, а и професионалните съдебни магистрати са успели да се противопоставят на разпростирането на наказанията от вътрешността на държавния апарат. Но все пак превръщането на „несигурността” в медийно-политическа сензация и превръщането на борбата с престъпността в бедните квартали в правителствен приоритет, по-висок дори от борбата с безработицата в тези квартали, окончателно е променило начина на действие на държавата в полза на наказателното отношение и действие.

Освен това, европейските общества, разполагащи със силна етатистка традиция, предпочитат да ползват първото звено на наказателната верига, а именно полицията, повече отколкото последното – затвора, за да обуздаят обичайния безпорядък и социалното отчаяние в доведените до мизерия квартали. Един пример: във Франция броя на лишените от свобода се е увеличил с една трета през последното десетилетие, но броят на арестуваните и задържани „да пренощуват” в килиите на полицейските управления почти се е утроил, доближавайки се до впечатляващия един милион. Накрая вместо брутално превключване от социално към наказателно управление на бедността както в САЩ, страните от стария континент усилиха едновременно социалната защита и поличейската намеса – една вътрешнопротиворечива политика, която едновременно стимулира и ограничава разгръщането на наказателната мрежа.

Тези три характеристики определят „западноевропейския път” към пенализация на бедността,^[4]Този „път” има различна специфика в различните страни в зависимост от структурата на държавата и … Continue reading който е различен от този на САЩ. Все пак в дългосрочна макрополитическа перспектива, доминиращата тенденция е същата: наказателна реорганизация на публичните политики, които съчетават „невидимата ръка” на пазара с „железния юмрук” на наказателната държава.

Теза втора: Повторното свързване на социална и наказателна политика

Втората ми теза е, че, ако искаме да осветлим новата политика към отхвърлените, е необходимо да свържем трансформациите на наказателната политика с тези на социалната политика, вместо да ги приемаме като две отделни области какъвто е обичаят, както в научните изследвания, така и в обществения дебат. От едната страна на монетата е съкращаването на социалното подпомагане, свързано с преминаването от грижите на социалната държава, разбирани като право на защита от санкцията на пазара към управление на заетостта (workfare), при което задължението да приемеш непостоянна заетост е предусловие за получаването на помощ (като например реформата Харц III в Германия, програмите ALE в Белгия и RSA във Франция). От другата страна е разгръщането на управлението чрез затваряне (prisonfarе). Заедно управлението на заетостта и управлението чрез затваряне осъществяват двойната регулация на бедността в епоха на нарастващо икономическо неравенство и ендемична несигурност.

Тезата ми тук е, че социално подпомагане и криминално правосъдие са две модалности на държавната политика към бедните и че следователно те трябва непременно да бъдат анализирани – и реформирани – заедно. Управлението на заетостта, което надзирава, и неутрализиращият затвор „обслужват” едно и също население, произхождащо от маргинализираните части на неквалифицираната работническа класа. И двете се ръководят от същата философия на моралистичния бихейвиоризъм; ползват едни и същи техники на контрол, а именно стигматизацията, надзора, наказателни ограничения и други степенувани санкции, целящи да „поправят” поведението на подлежащите им. В някои щати на Америка, получаващите TANF^[5]„Temporary Assistance to Needy Families” (буквално: временна помощ за нуждаещи се семейства) е основната национална програма … Continue reading се редят на опашка заедно с условно освободените бивши затворници, за да бъдат подложени на ежемесечния тест за дрога, под заплаха от заличаване от регистрите за подпомагане. В други щати условно освободените, които останат без подслон, тъй като не са намерили или запазили работата си, биват връщани в затвора заради това, че не са успели да установят постоянно местожителство (което е едно от условията за освобождаването им).

В днешно време наказателната политика не би могла да бъде разбрана, без да бъде взета предвид социалната, както и обратното. Не може да бъдат схванати развитията на престъпността, без да се отчитат множеството промени в социалното осигуряване, общественото жилищно настаняване, грижата за безнадзорни деца и свързаните с това държавни програми, включително грижата за незаконните имигранти, които очертават хоризонта на житейските възможности пред онези части от населението, които в най-голяма степен са изложени на уличната престъпност (както като извършители, така и като жертви).

Теза трета: Конструирането на неолибералната държава

Третата ми теза е, че преплитането на управлението на заетостта и на управлението чрез затваряне допринасят за конструирането на неолибералната държава. Икономистите пуснаха в обращение една концепция за неолиберализма, която го представя като чистата власт на „свободния пазар” и съответната поява на олекотена държава (small government). Тази концепция, която представя пазара и държавата като антагонистични единици, беше малко или повече възприета от останалите изследователи в социалните науки. Проблемът е, че това определя идеологията на неолиберализма, а не неговата действителност. Сравнителната социология на „реалния неолиберализъм”, такъв какъвто той конкретно се разгръща, разкрива това, че той навсякъде предполага издигането на една Държава-Кентавър. Това е бюрократично чудовище с либерална глава и патерналистко тяло. Неолибералният Левиатан практикува laissez faire и laissez passer на високите нива на класовата структура, по отношение на големите предприятия и на господстващата класа, на нивото на причините за неравенство. Но той се оказва свирепо интервенционистки и авторитарен що се отнася до справянето с разрушителните последствия на икономическата дерегулация и свиването на социалната обезопасителна мрежа за онези, които са разположени на класовата стълбица и на йерархията на честта. Това се дължи на обстоятелството, че налагането на дисциплината на пазара съвсем не е плавен и самозадвижващ се процес, тъкмо напротив: комодификацията се сблъсква с непокорство и предизвиква многостранна съпротива; тя се превръща в увеличаваща се социална нестабилност и гражданско неспокойство сред нисшите класи и на практика подкопава авторитета на държавата.^[6]Карл Полани го показва за XVIII и XIX век в своето основно съчинение The Great Transformation: The Political and Economic Origins of Our Time … Continue reading Пазарът следователно има нужда от здрави институционални диспозитиви, за да пусне корен и да укрепне. Подобен уред е  разширената и енергична наказателна институция, насочена към същите онези, които плащат социалната сметка за прекрояването на публичната власт.

Заключение

Съчетанието между свиването на социалното крило на държавата и развитието на наказателното й крило под егидата на морализма доведоха до съществени промени в устройството и функционирането на бюрократичното поле, които дълбоко накърняват демократичните идеали.^[7]За по-задълбочен анализ вж. Loïc Wacquant, « La fabrique de l’État néolibéral », Civilisations, 51, no. 1, printemps 2010, pp. 151-174. Прицелвайки се в едни и същи маргинализирани групи и квартали, възпиращото управление на заетостта и неутрализиращото управление чрез затваряне предизвикват ярко различаващи се профили и преживявания на гражданството из класовия и етнически спектър. Те не само противоречат на основния принцип за еднакво отношение на държавата и рутинно отнемат индивидуалните свободи на най-лишените. Те също така подкопават и доброволното съгласие на управляваните, агресивно разгръщайки принудителни програми, постановяващи индивидуална отговорност. В същото време държавата отегля институционалната подкрепа, нужна за поемането на тази отговорност и бяга от своята собствена отговорност в социалния и икономически фронт. Освен това, тези две управленски схеми дамгосват с незаличимия печат на непълноценността прекаризираните фракции на постиндустриалния пролетариат, от който произхождат голяма част от получателите на социална помощ и от осъдените на затвор.

Накратко, пенализацията на бедността разбива гражданството по линиите на класовите деления, изсмуква гражданското доверие в социалните низини и посява упадъка на републиканските принципи. Установяването на новото управление на социална несигурност, съчетана с рестриктивно управление на заетостта и експанзивно управление чрез затваряне, разкрива в крайна сметка, че неолиберализмът е иманентно разрушителен за демокрацията. Същевременно той е резултат на политически решения, а не предзададена необходимост, налагаща на съвременните общества някакъв неизбежен път. Били са и все още са отворени други исторически пътища към изход от сътресенията на 60-те и на стагфлацията на 70-те. Но, за да ги намерим, е необходимо да изясним цялостната архитектура на институционалния лабиринт, който ги задържа и и им пречи, и да разкрием дълбоките причини на прехода към наказателно управление на бедността. Надявам се, че дебатите започнати тук, на форума на OpenDemocracy, ще бъдат още една крачка в тази посока.

Превод Мартин Петров

Лоик Вакан е професор по социология в Калифорнийския университет в Бъркли и изследовател в европейски център за социология и политически науки в Париж. Книгите му са преведени на двадесет езика и включват трилогията Urban Outcasts: A Comparative Sociology of Advanced Marginality (2008); на френски: Parias urbains. Ghetto, banlieues, Etat (2006); Punishing the Poor: The Neoliberal Government of Social Insecurity (2009); и Deadly Symbiosis: Race and the Rise of the Penal State (2012); както и Les Deux visages du ghetto (2012). За повече информация, вижте loicwacquant.net.

Снимка: Del-Uks