Осем години война преди войната

От Наталия Савельева

Как сепаратистките провинции в Източна Украйна загубиха всичко и не спечелиха нищо от интеграцията с Русия.

През февруари 2022 г. Русия призна Донецката и Луганската „народни републики“ (ДНР и ЛНР), два отцепнически региона в Източна Украйна, за независими държави. Докато експертите и широката общественост гадаеха какво означава това за тяхното бъдеще, както и за бъдещето на Украйна, руската армия нахлу на украинска територия.

Президентът Путин и руските държавни служители оправдаха намесата си, препращайки към осемгодишните страдания и „геноцида” над населението на Донбас. „Да помогнем на жителите на Донбас да заживеят мирно“ беше един от основните лозунги, както и причина много руски граждани да подкрепят „специалната военна операция“ на страната си в Украйна.

Реалността на тези непризнати народни републики в навечерието на руската инвазия обаче беше мрачна, и то не само заради предполагаемата „украинска агресия“. След осем години война един от най-проспериращите украински региони обедня тотално, беше де факто интегриран с Русия и деукраинизиран. Въпреки че тази ситуация беше резултат от много фактори, включително украинската политика спрямо бунтовническите територии, руската държава е тази, която трябва да бъде държана отговорна за това, че след години на непрекъсната „подкрепа“ двете републики се лишиха от всякакво възможно бъдеще, освен това, което Русия избра за тях.

От просперитет към икономически упадък

В началото на 2014 г., когато антимайданските протести в региона на Донбас започнаха да набират все по-голяма подкрепа сред местното население, много наблюдатели твърдяха, че Донбас е в тежест на украинската икономика. В същото време жителите на Донбас, които не подкрепяха Евромайдана и развиваха проруски възгледи, вярваха в обратното: „Донбас изранва Украйна“ беше един от най-често срещаните аргументи в подкрепа на по-голяма независимост на региона.

Всъщност нито едно от двете твърдения не е вярно: производителността на глава от населението в региона е сравнимо със средното за Украйна. Макар че Донбас допринасяше много за украинската икономика, неговите въглищни мини, стоманодобивни, коксови и  химически заводи,  електроцентралите , работещи с въглища също се радваха на значително количество открити и скрити субсидии под формата на щедри държавни поръчки, контрол на цените и нищожни санкции за замърсяване на околната среда. Въпреки че Донбас като цяло не е бил нито нетен вносител към националните междубюджетни трансфери, нито нетен получател на изравнителни субсидии от Киев, неговата предвоенна икономическа структура стана основен фактор за проблемите, с които Донецката и Луганската „народни републики“ се сблъскаха през следващите седем години.

Преди 2014 г. Донбас е сравнително богат, но икономически западащ регион. Стопанското му значение продължава да се дължи на традиционните за региона сектори – минното дело и каменодобива, но секторът на услугите движи по-голямата част от икономическия растеж. Общото значение на икономиката на Донбас за постсъветска Украйна постоянно намалява – от 17,3% от БВП на Украйна през 1996 г. до 14,5% през 2013 г. Въпреки това заплатите и надниците са сред най-високите в страната. По отношение на брутния разполагаем доход Донецка област остава втората най-просперираща област в Украйна през цялата 2000 г. след Киев (Луганска област хронично изостава). Равнището на доходите в Донбас е с 6% по-високо от средното за страната, а жителите на Донецка област са дори с 12% по-добре осигурени от средния украински гражданин.

През първите четири години на конфликта общият БВП на Донбас по постоянни цени в местна валута спада до едва 38,9% от нивото през 2013 г. В неконтролираните от правителството райони заплатите спадат значително: средната месечна заплата през 2016 г. в ДНР е 38% от предвоенното ниво, а в ЛНР – само 34%. Тя е почти наполовина от средната заплата в контролираните от правителството територии на същия регион. Този спад на доходите води до драматичен спад в потребителското търсене: сумарно продажбите на дребно в целия регион през 2017 г. варират между 38,6% и 44,8% от нивото през 2013 г.

През 2017 г. всички правни икономически отношения между бунтовническите територии и контролираните от правителството територии на Украйна бяха прекратени: Украйна обяви „икономическа блокада“, а двете републики отговориха с „национализация“ на украински предприятия. Поради недостиг на суровини, доставяни преди това от контролираните от правителството територии, наскоро експроприираните стоманодобивни предприятия незабавно спряха производството.

На 4 май 2017 г. министър-председателят на Русия Дмитрий Медведев разпореди на Федералната агенция за държавните резерви да предостави 10 млрд. рубли от Националния резервен фонд за „попълване на суровините, необходими за черната металургия“. Активите, конфискувани чрез „национализация“, бяха събрани в „ВнешТоргСервиз“, акционерно дружество, регистрирано в Южна Осетия – друга отцепническа територия в Северна Грузия, подкрепяна от Русия.

Южна Осетия се превърна в разплащателен център, през който парите отиваха от Донбас в Русия и се връщаха обратно под формата на стоки. Тя функционираше като канал, заобикалящ бариерите, създадени от санкциите, наложени от Европейския съюз, Съединените щати и други страни, които предвиждат наказания за бизнес отношения със сепаратистките територии. „Национализацията“ обаче доведе и до още по-нататъшен икономически срив. „ВнешТорг Сервиз“ затъна в конфликти за просрочени задължения към служителите си и нарастващи дългове и пое основната тежест на предизвикания от пандемията спад. През януари 2021 г. Министерството на приходите и налозите на ДНР заяви, че през 2020 г. холдингът е претърпял 45-процентно намаление на износа, което е основен принос за 26,6-процентния спад на общия износ от ДНР през първите единадесет месеца на 2020 г.

Като цяло войната доведе до бърза и остра деиндустриализация на региона, със значителен спад в промишленото производство и външната търговия. През 2020 г. повечето от фабриките произвеждаха 15-20% от довоенния обем. Някои фабрики са разрушени, други ограбени – машините са изнесени на руска територия или продадени за скрап. За много от тези фабрики е невъзможно да започнат отново работа. „Амстор“, най-голямата верига за търговия на дребно, беше затворена през 2017 г., след като руски търговци на дребно откриха магазини в региона.

Народните протести срещу народните републики

За много градове в окупираната част на Луганска и Донецка област мините представляваха ключови предприятия, от които зависи цялата икономика. Преди избухването на военния конфликт през 2014 г. много въгледобивни предприятия бяха нерентабилни и украинското правителство ги субсидираше, за да ограничи социалното напрежение в градовете, където се намираха. В началото на 2015 г. мините и заводите в сепаратистките републики работеха с инвестициите, направени в мирно време. След като тези средства бяха изчерпани, настъпи момента самопровъзгласилото се „републиканско“ правителство да ги субсидира. Но това не се случи. Скоро след това последва намаляване на производствените мощности и влошаване на сигурността на работните места, заплатите и заетостта.

От 2014 г. досега бяха затворени 22 въглищни мини в неконтролираната от правителството част на Луганска област и 19 въглищни мини в Донецка област, с което бяха елиминирани над 60 000 работни места. Много населени места останаха без предприятия, които да крепят икономическия им живот.

Затворените мини бяха наводнени, което от своя страна създаде сериозни заплахи за околната среда. Донбас се превърна в третата най-замърсена от мини територия в света, обхващаща цели 16 000 кв. км. В същото време дребномащабният, неофициален добив на въглища де факто е узаконен. По данни на Източната група за правата на човека миньорите са преживели десетократно намаление на заплатите в сравнение с периода преди войната. Над 30 000 работни места се изпариха през 2020 г., когато ЛНР и ДНР започнаха да закриват въглищни мини, които дотогава бяха част от украинския обществен сектор. Според официални документи заетите в нерентабилни мини са били уволнени, без да им се изплатят дължимите заплати за периода 2014-2020 г.

Работническите протести на територията на двете републики започнаха още през 2015 г. Неизплащането на заплатите беше най-честата причина за бунтовете. Въпреки това, тъй като през 2014 г. бяха забранени всички независими профсъюзи, а „официалните“ профсъюзи не представляват реалните интереси на работниците, всички протести в окупираните територии бяха организирани от самоорганизирани групи и нямаха системен характер. Шест от петнайсетте протеста, регистрирани от Източната група за правата на човека в периода 2015-2020 г., бяха протести на миньори. Други протести се състояха сред работниците в обществения транспорт и в заводите, а през 2016 г. предприемачи в Луганск протестираха срещу повишаването на данъците.

Най-сериозните протести обаче се проведоха през лятото на 2020 г. Миньорите в мината „Никанор-Новая“ в Луганска област започнаха първия радикален протест в историята на военния конфликт. Провокиран от съобщението, че руската окупация планира да затвори мината, която е от ключово значение за икономическия живот на град Зоринск, протестът продължи шест дни и получи широка обществена подкрепа. Работниците отказаха да напуснат мината докато не получиха обещания, че дължимите им заплати в размер на 2,87 млн. щатски долара ще бъдат изплатени и че ще им бъде намерена нова работа в други мини.

По-късно през юни подобен протест се проведе и в мина „Комсомолская“. В известен смисъл и двата протеста бяха успешни – ако не друго, то исканията за заплати бяха удовлетворени. Местните полицаи отказаха да изпълнят заповедта да разпитат членове на семействата на протестиращите, но реакцията на властите беше още по-жестока. На четвъртия ден от протеста мобилните комуникации и високоскоростният интернет бяха прекъснати, а входът и изходът на града бяха затворени. Тридесет и осем души бяха арестувани, трима от които изчезнаха и още са в неизвестност. Властите обявиха, че протестите са организирани от чуждестранни „агенти“ и „специални служби“.

Въпреки санкциите е възможно голяма част от въглищата от „народните републики“ да са били продавани на външни пазари през Русия, облагодетелствайки посредниците, участващи в този процес. Разследване установи, че по-голямата част от въглищата са отишли в Индия, Беларус и Украйна – след като са били прекласифицирани като руски. В някои отношения икономиката на ДНР приличаше на огромна схема за пране на пари: докато руските пари пълнеха държавната хазна, от която се изплащаха пенсиите и заплатите на работещите в публичния сектор, повечето приходи, произведени от местните предприятия, отиваха при частни лица.

„Те използват тези мини, изнасят въглища като не плащат нищо за тях освен дребни заплати. Това прилича на частно предприятие, което с помощта на колониална схема изтръгва всички ресурси на Донбас“ – така описва ситуацията журналистът Денис Казански. Дългът на „ВнешТоргСервис“ към държавния бюджет на ДНР през октомври 2019 г. възлиза на 400 млн. щатски долара. Въпреки това, след като през 2021 г. всички основни заводи в двете републики бяха прехвърлени под контрола на компанията на руския бизнесмен Евгени Юрченко, ситуацията се промени към по-добро, макар и едва осезаемо.

Икономическият упадък, заедно с незаконните практики, източващи промишлените съоръжения и бюджета на региона, направиха народните републики напълно зависими от Русия. След като през 2017 г. Украйна спря всички трансфери на стоки и електроенергия към териториите, Русия се превърна в единствения икономически партньор на непризнатите територии, чиито „държавни бюджети“ също са силно зависими от руските пари. Още през 2016-2017 г. 90% от средствата идват от Русия – тенденция, която се запазва до 2022 г.

Като Русия, но по-зле

След като Виктор Янукович напусна Украйна през февруари 2014 г., украинските държавни структури на практика се сринаха. Докато местните администрации в Донецка и Луганска област бяха окупирани, непризнатите народни републики преживяха кратък период на размирици. През това време бяха създадени много инициативи „от долу-нагоре“, представляващи местното население. Те обаче приключиха през есента на 2014 г., когато бяха изтласкани и заменени с де факто държавни структури, действащи в съответствие с решенията на местните пълномощници, подкрепяни от Москва.

Като цяло политическата система, възпроизведена в „народните републики“, е много сходна с руската: всички партии, профсъюзи и организации са напълно интегрирани в държавния апарат, който не приема никакви спонтанни политически намеси. Това статукво се затвърди доста бързо поради пълната им зависимост от Русия – както във военно, така и в икономическо отношение. В резултат на това значителна част от хората, участвали във въстанието през 2014 г., скоро бяха отстранени от структурите за вземане на решения. Местните инициативи бяха разпуснати. Военачалниците и недържавните въоръжени групи, които ефективно контролираха определени територии през първите месеци на войната, загубиха властта си. Не е изненадващо, че най-упоритите критици на политическите режими в народните републики бяха тези, които активно участваха във въстанието през 2014 г. Те бяха или убити, или принудени да избягат, или да приемат наложения от Кремъл нов политически ред.

През осемте години на съществуване на двете самопровъзгласили се държави правозащитници регистрираха многобройни нарушения на правата на човека. Някои украински затвори станаха част от новосъздадени държавни структури. Още през 2016 г. правозащитници съобщиха, че 5000 затворника са държани в изолация, бити, оставяни без храна или измъчвани, ако откажат да полагат безплатен труд. Още от самото начало практиката на незаконни задържания, изтезания и убийства стана част от живота в народните републики. Тези практики са прилагани от въоръжени групировки и военачалници, както и от новосъздадените милиция и специални служби за сигурност.

Задържани са хора, които публично изразяват проукраински политически възгледи. Най-известният пример е Станислав Асеев, който беше задържан в затвора „Изоляция“ в Донецк в продължение на повече от две години и половина за това, че е публикувал свои наблюдения и коментари за живота в ДНР в украински медии. През ноември 2019 г. предприемач от Луганск беше задържан за изразяване на проукраински възгледи и осъден на 13,5 години за „държавна измяна“. През лятото на 2020 г. някои канали в Телеграм бяха забранени заради отразяването на протестите на миньорите.

През юни 2020 г. в Наказателния кодекс на ДНР беше включен нов член за „финансиране на екстремистки дейности“. В него се посочва, че „подпомагането на дейността на екстремистка общност или екстремистка организация“ ще се наказва с до осем години затвор. През април 2021 г. в Наказателния кодекс беше добавена разпоредба, която предвижда „наказателна отговорност“ за клевета, извършена публично и в социалните мрежи. С измененията се въвеждат и наказания като поправителен труд и лишаване от свобода до две години. Подобни промени бяха въведени и в законите на ЛНР. След 2014 г. много активисти за правата на човека се принудиха да напуснат народните републики, а тези, които останаха, трябваше да продължат дейността си под угрозата да бъдат малтретирани от местната милиция и специалните служби.

И двете „народни републики“ премахнаха украинския като официален език през 2020 г. Оттогава в местните училища не се преподава украински език или украинска история. Преди 2020 г. тези предмети все още се преподаваха, макар и по-малко. Украинският език обаче изчезна от публичната сфера. В резултат на това младите хора, които са родени малко преди или по време на конфликта, вече не са „украинци“ – те не говорят украински, не познават украинската история и не се смятат за украинци. Те не знаят или не помнят какво е да живееш в Украйна. В същото време Службата на Върховния комисар за правата на човека към ООН докладва за случаи, в които хора са били задържани не само за това, че са изразявали проукраински възгледи, но и че са го правили на украински език. На 10 април 2020 г. тайната полиция на ДНР арестува мъж, за когото се съобщава, че пише и пее песни на украински език, изразява подкрепа за Украйна и критикува въоръжените групировки в социалните медии.

Поддръжниците на народните републики, които обаче са критично настроени към тяхната политика и социални условия, също не могат да избегнат репресиите. През декември 2020 г. високопоставеният сепаратистки блогър Роман Манекин беше арестуван по подозрение, че е „украински шпионин“ заради критиките си към въоръжените бандити на ДНР. През януари 2020 г. в Донецк е арестуван местен блогър и член на Обществената камара (орган, който съветва „ръководителя“ на ДНР по социални и хуманитарни въпроси), след като критикува местен административен орган за корупция и въоръжени групировки за задържане на хора, които не притежават паспорти и регистрационни номера на ДНР. Осъден е на девет месеца затвор.

Политическата сцена в ДНР и ЛНР е изцяло контролирана от и лоялна на Русия. Свободата на словото е не само потисната, но е унищожена и всякаква политическа конкуренция. Нито един от сепаратистките служители в Донбас не е бил избран свободно, а техните де факто правителства действат изключително непрозрачно, което затруднява да се прецени нивото на автономия от руското правителство.

По време на последните избори през 2018 г. одобрените от Москва лидери – Денис Пушилин в ДНР и Леонид Пасечник в ЛНР – спечелиха почти безспорно изборите, а до участие бяха допуснати само управляващи и размирни партии. Партийните листи бяха съставени от местни лоялни на републиките, докато местните комунистически партии дори не бяха допуснати до участие в изборите. Единствената реална опозиция на сегашното ръководство на републиките идва от влиятелни сепаратистки ветерани, но властите осуетяват техните политически стремежи: на Републиканската партия на Донбас, създадена от един от бащите-основатели на ДНР и бивш ръководител на законодателната власт Андрей Пургин, беше отказана регистрация. През 2021 г. лидерите на двете републики публично се присъединяват към „Единна Русия“ – най-голямата и влиятелна политическа партия в Русия.

Според различни оценки в момента в териториите на ДНР и ЛНР живеят едва 45-70% от населението, което през 2014 г. е било над четири милиона души. През 2019 г. Владимир Путин подписа указ, с който на жителите на ДНР и ЛНР се предоставя възможност да получат руски паспорти по опростена процедура. Към януари 2022 г. повече от 720 000 жители на Донбас вече имат руски паспорти. Сега тези хора се считат за „руски граждани, пребиваващи в Донбас“, което има редица последствия. Наред с други неща, те получиха правото да гласуват на руските избори. Допълнителни избирателни секции бяха открити в Ростовска област в Русия, за да могат новите руски граждани – уж всички те лоялни на президента Владимир Путин – да гласуват на последните избори за Държавна дума на Русия през 2021 г. Правителствата на ДНР и ЛНР осигуриха 825 автобуса и 12 влака, за да заведат всички желаещи да гласуват в Ростов. Някои от гласоподавателите получиха руските си паспорти направо пред избирателните секции.

Какво следва?

Двете „народни републики“ бяха де факто интегрирани в Руската федерация към момента, в който руското правителство призна тяхната независимост и Путин започна войната срещу Украйна. Те вече бяха станали напълно зависими от Русия в икономическо отношение и напълно лоялни политически.

Всъщност политическата система на отцепническите републики отразяваше руската политическа система, без конкуренция и демократични институции, с репресирани активисти и нови закони, които правят всяка критика към съществуващия политически ред потенциално опасна.

Икономиките на ДНР и ЛНР са почти напълно разрушени: повечето мини и фабрики са затворени, а някои от тях не могат да бъдат отворени отново, тъй като инфраструктурата им е силно увредена, унищожена или открадната. Тази зависимост от Русия само се увеличава през последните две години, когато поради COVID мерките пътуванията до контролираните от Украйна територии бяха ограничени, а броят на пресичанията на „контактната линия“ драстично намаля. Осемгодишният конфликт лиши неконтролираните от правителството региони на Донбас както от шансове за реинтеграция с Украйна, така и за независимо съществуване извън всяка съществуваща преди това политическа единица.

Какво бъдеще очаква така наречените „народни републики“ в Донецк и Луганск? Преди Русия да признае независимостта им на 21 февруари 2022 г., за тях се очакваше да бъдат лост за упражняване на руски контрол и влияние над Украйна. Тази перспектива обаче беше възможна само при сценарий, при който отцепническите територии са реинтегрирани в Украйна в съответствие със споразуменията от Минск, като им се предостави широка автономия и влияние върху украинската вътрешна и външна политика. Това не се случи.

Цялата траектория на икономическото, политическото и културно развитие на двете републики през последните години значително увеличи отчуждението им от Украйна. Руското признаване на независимостта им, последвано скоро след това от нахлуването в Украйна, завърши процеса на тяхното отделяне. В същото време Русия никога не е изразявала намерение да анексира териториите. Повечето хора, които все още живеят в ЛНР и ДНР, вероятно биха подкрепили подобна стъпка, но не е ясно защо за Русия би било изгодно да погълне такъв икономически опустошен регион, вместо да продължи да го използва за собствени цели, като пране на пари и добив на ресурси.

И все пак, независимо от това дали тяхната „независимост“ ще бъде призната от международната общност, нито ЛНР, нито ДНР могат да оцелеят самостоятелно. Това вероятно оставя на масата само един вариант: а именно Донецката и Луганската народни републики да се превърнат в квазидържави като Южна Осетия или Приднестровието, непризнати от международната общност, но въпреки това изпросвайки своето съществуване под руски чадър. В случая с Донбас обаче последните осем години на руска интеграция означават, че те вероятно ще бъдат дори още по-силно зависими от Русия, отколкото аналозите им.

Между 2017 и 2019 г. Наталия Савельева преподава в Университета в Тюмен, а сега е сътрудник в Центъра за европейски политически анализи.

Превод от английски език: Жана Цонева.

Статията е публикувана за първи път на сайта на Rosa Luxemburg Foundation.

Total
21
Shares
Още публикации