А ако войната не може да бъде спечелена?

от Георги Медаров и Мадлен Николова

Днес и от ляво, и от дясно, и от подкрепящите Украйна, и от подкрепящите Русия, чуваме, че призивите за мир са беззъба и безгръбначна позиция. Настояването за водене на преговори пък е интерпретирано като очакване за капитулация на слабата страна. Но тотална капитулация предричат преструващите се на военни стратези путинисти в социалните мрежи.

Двете критики на пацифизма, едната, отправяна от името на нападнатата Украйна, и другата от името на агресора Русия, заставят левите днес да изберат страна в предварително разчертано поле. Но тези критики срещу мекушавството на левицата разкриха не сбъркания ѝ морален компас, а нуждата от още по-настоятелни и убедителни антиимпериалистически, антинационалистически и антивоенни анализи и визии за бъдещето. Конфликтът оголи и тежките противоречия и невъзможността за смислено обединение дори в името на мира в самата левица.

Руската инвазия далеч не се свежда до преките военни действия на територията на Украйна. Всички, независимо къде, сме призовани да спрем „да се снишаваме“. Но както критиците на руската агресия, така и нейните защитници ни предлагат единствено военно решение. Привидно противостоящите си твърдения, че изпращането на още оръжие в Украйна ще доведе до ускорена победа на съпротивата срещу окупацията, както и че още оръжие означава отлагане на неизбежната победа на Русия, предполагат, че в крайна сметка ще има един победител и един губещ. Но и двете страни (и в самата война, и подкрепящите ги) трудно дефинират какво за тях означава „победа“ във войната и какво – реалистично решение при дадените обстоятелства. Днес заявената цел на правителството на САЩ вече не е просто защитата на Украйна например, а отслабването на военната мощ на Русия.

Заставени сме да очакваме неизбежната капитулация на едната или другата воюващи страни, които се подготвят единствено за победа. Днес пацифизмът е заклеймен като заплаха за националната сигурност, за международния ред и нищо по-малко от апология на фашизма. Както защитниците на руската агресия, така и онези, които яростно я заклеймяват, призовавайки за пряко ангажиране във войната, ни казват „Заемете страна!“. Нюансите са оръжие в ръцете на фашистите според новите антифашисти, които не позволяват нищо да засенчи усещането им за нравствена чистота и непогрешимост.

В подкрепа на руското нападение се изтъква, че Украйна е нацистка заплаха за Русия и за малцинствата в страната. Тя води гражданска война вече 8 години, но за да спре тя, твърдят, трябва да се превърне от гражданска в международна и да се води ожесточено и до пълната капитулация на враговете, дефинирани като нацисти от Русия. Да бъдеш нацист не е последователно поведение, а нещо, което човек е по природа. Нацистът трябва да бъде насилствено „превъзпитан“ или унищожен. 

Думата „нацист“ се отделя и от своето историческо значение и се превръща в прост инструмент за дехуманизация на противника, в призив за тотална война, нещо характерно за самите немски нацисти от XX в. Универсализмът, от чието име се води войната и от двете страни днес, често предполага радикалното изключване на онези, които не принадлежат на въобразеното от нас човечество.

Руският политико-идеологически апарат днес приватизира опозицията срещу нацизма. Претендира за собственост над антифашизма като нещо специфично руско и го отделя от историята на антихитлеристката коалиция през Втората световна война. Но не Русия, а СССР, който иначе свободно Путин обвинява, че създава „изкуствени“ нации като украинската, играе ключова роля в освобождението на Европа от фашизма. „Нацизмът“ и опозицията срещу него вече не са политически, а етнически понятия. „Нацисти“ са всички, които не подкрепят безусловно отчаяните опити на Путин да възроди руската империя, а „антинацисти“ са само етническите руснаци и онези, които ги подкрепят.

Както при новия руски антинацизъм, така и при новия пронатовски антифашизъм, категорията е деисторизирана и деконтекстуализирана, фашизъм/нацизъм са просто инструменти за дехуманизиране на врага. Пренаписването на историята стига до там, че яростните призиви за премахване на Паметника на съветската армия в София (впрочем на украинска нейна част) или решението на Германия да се ремилитаризира отново след ВСВ са разглеждани като борба с вечния руски фашизъм.

Разбира се, макар и либералите да го отричат, Украйна има сериозен проблем с крайната десница, включително и с Азов. Но щом някой заяви, че войната не е решение на войната, че чуждата окупация ще усили крайната десница, тъй като тези групировки живеят от и за войната, рискува да бъде обявен за „бандеровче“ или „полезно идиотче“, платено от Запада. Такива лигльовци могат единствено да правят молебени за мир, тъй като се страхуват от единственото възможно решение – тоталната победа на руската военна машина.

Тази група възторжени разобличители на нацизма обаче се спъва в убеждението си, че Русия е способна да подчини чрез гола сила всички, които ѝ противостоят. Проблемът на всяка съвременна война е, че трудно може да бъде спечелена еднозначно, независимо от радикалните властови асиметрии. САЩ загуби дори проточилата се двайсет години война срещу Афганистан. Израел не успява да наложи волята си над палестинската съпротива. Една ракета, изстреляна от Газа, струва няколкостотин долара, а свалянето ѝ от израелската противовъздушна система „Железен купол“ – десетки хиляди. Тези войни не могат, а и нямат за цел да бъдат спечелени. В последния пример самите окупатори, а не съпротивата срещу тях, получават милиарди годишно като военна помощ от САЩ.

Военното рамкиране изглежда е станало повсеместно. От една страна, разкритията за действителните извращения над цивилни произвеждат краткотраен шок, който води до още желание за мъст, вместо за край на войната и предотвратяването на нови кланета. От друга страна, безразборните кланета и унищожение на цивилна инфраструктура пък затвърждават представите на пропутиновите военни ентусиасти, че интензивната война може да доведе до бързото ѝ приключване. Други путинисти пък директно отхвърлят данните за насилието като „хибридки“ и фалшиви новини.

Сбъднаха се и желанията на онези, които настояваха българското правителство да „удари по масата“ и да се жертва, пращайки открито оръжие, за да подкрепи „символично“ Украйна в краткосрочен план, както и за да подсигури бъдещето на политическото лидерство (което означава следването на партньорите на България в момента) в дългосрочен план.

Оръжейните ентусиасти не се впечатляват от факта, че украинците, на които трябва да бъдат раздадени, често не искат да убиват. Това важи и за голяма част от руските наборници, изпратени в Украйна. Украинците са натоварени с чуждо очакване за унижение на злата империя на цената на продължаващото разселване на милиони, на гладната или насилствена смърт на десетки хиляди, на безброй жени, преживели сексуално насилие, на посмъртното „изобличаване“ на хомосексуални войници, на унищожени градове и индустрии. Вече са ясни и катастрофалните глобални последици от прекъсването на веригите за доставки на зърнени култури от Украйна.

Публичното пространство пък е наситено с подозрителност. Днес не е необходимо държавата да създава списъци с пацифисти-врагове на народа. Властта се упражнява от безброй групи от будното гражданско общество. Идеологическото дисциплиниране се извършва от бдителни агенти, които претърсват интернет за внасяне на нюанси, за пространства, в които отговорността за войната може да се търси и извън пределите на уж неповторимия и специфичен източноевропейски регион.

Критиките срещу евроцентризма, който се фокусирал върху НАТО, често служат за повторното ориентализиране на Източна Европа. Точно тези уж антиимпериалистки и незападноцентрични разкази днес се преструват, че в Източна Европа никога не е имало съмнения за ползите от членството на страните от региона в НАТО, изтриват политическите различия и си въобразяват някакво национално единство. Тези разкази призовават за реформирането на НАТО и превръщането му в „отбранителен“ съюз.

Но къде изчезва радикалният заряд на разнищването на евроцентризма? Той е сведен до пламенното одобрение за един западен антикомунистически военен съюз, а антиимпериализмът до изчистването на петната от военните престъпления на редица западни държави. Тази политическа аргументация е съпроводена от почти тоталното пренебрегване на антивоенното движение в Русия. Реализмът на левите реформатори на НАТО и деколонизатори на европейската левица върви ръка за ръка с подозрителност към ‘антизападни’ елементи в левицата, които се осмеляват да се усъмнят в ползата от наливането на още оръжия в конфликта.

Ако войната е единственият хоризонт за разрешаването на политически конфликти, ние естествено ще се лашкаме между надеждите за хуманно водене на война и вулгарното оправдание на всяко насилие над цивилни като ‘естествено’ и ‘неизбежно’ следствие от всяка (все така неизбежна) война. Още по-озадачаващи са твърденията, че войната се води между две страни и санкциите са алтернатива, а не продължението на войната с други средства. Щом всичко е война, всичко се превръща в оръжие, на санкциите се отговаря с още санкции. Русия спира газа на България и веднага се появяват гласове, че България трябва да го спре за Сърбия. В надпреварата към тоталната война дори призивите за мир се оказват идеологическо оръжие, използвано срещу съперника, който е обвинен, че не взима преговорите на сериозно.

Подстрекателските предизвикателства към левицата често се изразяват в ултиматуми да заемем страна само в конфликти, чиито жертви либералите виждат като заслужаващи повече нашата скръб само защото са нападнати от техния геополитически враг. Но по-наложителната задача пред социалистическите движения е да направим войната немислима за по-голямата част от хората и да покажем, че не критиката на войната, а нейната апология представлява приемане на позицията на елитите, вместо на мнозинствата от всички страни на фронта.

Дори днес съществуват алтернативни на въоръжаването предложения за постигане на сигурност и подходящи рамки за анализ на политико-икономически конфликти. Засега левите изглеждат по-склонни да правят компромиси с военни и икономически съюзи като НАТО, ЕС, недемократични международни финансови институции, или автократични правителства като това на Путин, вместо да се опитат да се обединят за по-скорошното постигане на един мирен и справедлив свят. 

Движения за мир в рамките на националните държави могат да настояват за по-голяма ангажираност на собствените си правителства в преговорите, вместо тази задача да бъде оставена единствено на консервативни правителства. Те могат да изискват и по-голяма сдържаност от страна на западните партньори на Украйна. Не е толкова трудно да заменим импулсивните призиви на американския президент за преврат в Русия или одобрителните коментари на британското правителство за използването на британски оръжия от Украйна срещу военни цели в Русия, които доведоха до още заплахи от Кремъл. Руската опозиция срещу войната също заслужава нашата подкрепа, имайки предвид, че действа в изключително ограничено и опасно пространство.

Движенията срещу измененията на климата са очевиден съюзник на движенията за мир по време на война, породена от глада за евтини изкопаеми горива. За съжаление, войната накара много държави да се откажат от ангажимента си към Новия зелен курс, колкото и неубедителен да беше той и преди. И не на последно място, фокусът върху възстановяването на Украйна е също толкова наложителен, колкото и този върху краткосрочните военни тактики. Затова опрощаването на външния дълг на Украйна трябва да е централно искане и в кампаниите за дългова справедливост.

Тъкмо пренебрегването на анализа на империализма и очевидно досега неубедителната критика на милитаризма бяха оголени от настоящия конфликт, а не някаква извечна привързаност към Русия, приписвана на левите. Разбира се, това не са лесните отговори на милитаристите, вярващи, че нови армии и още насилие са по-малкото зло, но маркира по-точни въпроси. Тръгвайки от погрешните предпоставки, ние сме обречени да стигнем до погрешни решения. А други решения има.

Total
15
Shares
Още публикации
Прочети още

Капитализмът по здрач

от Робърт Пипин Големият американски философ за това как Хегел изненадващо може да ни помогне да осмислим противоречията…