За пореден път корона на дърво бива окастрена в София, понеже пречи на гледката към билборд.
(Снимка: Явор Ганчев)
Ако оставим бизнеса напълно свободен, София ще остане без зеленината си: ще има само бетон и билбордове. Замърсяването в столицата не е само прахово и шумово, а също и визуално. Ще има ли някога власт, която да преустанови продажбата или отдаването на терени за рекламни площи? Която да преориентира данъчната база на града отвъд строителството и рекламата?
Всички красиви градове, на които ни обещават София някога да заприлича, поддържат донякъде хармоничен вид. Преди няколко години в Кеймбридж не видях нито един билборд, поне в центъра на града. В други подобни стари градове също няма такава агресивна война за общественото внимание като в България. Е, поне при нас нещата не са ескалирали като в Румъния, където покриват цели фасади с огромни реклами:
(Източник: Amsterdamian)
Иронично, на един такъв фасаден „билборд“ в Букурещ рекламираха луксозен затворен комплекс, предлагащ хубави гледки – за целта бяха скрили жителите и ги бяха окрали от собствената им гледка.
Не е ли парадоксално, че когато не уж бяхме в Европа, т.е. при социализма, градът беше много повече в час с европейските и световни тенденции, отколкото сега? (Както пише арх. Анета Василева, това се отнася изобщо за архитектурата ни.) Същевременно десните не се уморяват да говорят за този период като за патологично „азиатско“ отклонение от европейската принадлежност на България. Нали затова 1989 беше рамкирана като „връщане към Европа“?
Ето как в свой портрет на кандидата за кмет от ПП/ДБ Васил Терзиев Дневник описва София във времето, когато той е бил малко момче:
„Като дете на 80-те и 90-те (Терзиев е на 45 г., роден през 1978 г. в София), той е израснал във времена когато животът е предимно на улицата – насред широките градинки, баскетболните и футболните игрища на училищата, сред сигурност, спокойствие и чист въздух. През последните години София се превърна в презастроен, мръсен, задъхващ се от автомобили град, който мнозина определят като подходящ единствено за работа. Град, напълно изгубил посоката си на развитие. На обратното залагат първите послания на Терзиев като кандидат – посоката е ясна: желанието столицата отново да е град на хората.“
Така си я спомням и аз, въпреки че съм по-малка от него. Сигурност, спокойствие, чистота, градинки и постоянна игра на улицата. Шумово и визуално замърсяване, на каквото днес са източник рекламите и колите, почти нямаше. Или така модната в Европа днес концепция за „град на хората“, където за целта махат колите (а София ги привилегирова), правят паркове (а София ги приватизира и застроява), отварят трамвайни линии (а София ги затваря) и т.н. Имали сме град на хората и сме го загубили със загубата на социализма.
Но въпреки че говори за град на хората, Терзиев ни предлага град на капитала. Или още от същото това, което направи София мръсна, шумна, презастроена, враждебна към всички членове на обществото, които не са мутри с джипове – особено към децата, избутани от града с реституцията на детските градини и презастрояването. Проблемът с реституцията не е тъжно наследство от 1990-те, а процес, който продължава да се възпроизвежда и да произвежда патологии в настоящето. Например във Варна 104 деца наскоро останаха на улицата, за да се възцари класова справедливост за новите-стари собственици.
Не казвам, че кандидат-кметът одобрява или пък стои зад казуса, с който започнах тази статия. Или че ще затваря детски градини като предшествениците си. Но той е горд носител и изразител на бизнес-подхода към града, създаващ проблемите, които го задувашат днес. Вярно е, че Терзиев обещава да реши острия проблем с детските градини. (Макар и чрез помощта на частни инвеститори, сякаш още недостъпно скъпи частни детски градини ще решат проблема с недостига, както и строейки нови такива в междублокови пространства и паркове, с което общината иска да пресече продължаващите реституции и застрояване на тези площи. Какъв абсурд: за да не застрои частния бизнес градинките, общината ще го направи превантивно…?) Но ето какво казва той в друго свое интервю, което намирам за продължение на про-бизнес логиката, породила системните проблеми в София.
Пред в. Сега той заявява, че трябва да гледаме на София като на „продукт“, който да правим все по-конкурентен, та туристите да предпочитат София пред Рим или Виена. Оставам настрана наивната вяра, че София някога би могла да конкурира Виена или Рим. (И слава богу, че не би могла!) Оставам настрана и колко е проблематично да развиваш един град в името на туристите – все пак, всяко превръщане на апартаменти в скъпи airbnb-та става на цената на изваждането им от нормалния жилищен пазар, правейки последния все по-недостъпен. Нека помислим обаче за самата визия, че на града трябва да се гледа като на „продукт“, бил той туристически или от друг вид.
Този възглед вече толкова години стои зад превръщането на всеки квадратен сантиметър от София в комерсиално пространство – дали ще е за строеж на билдинги и затворени комплекси, дали за билбордове и реклама, дали в името на частния моторизиран транспорт. Дори обществените грижи и услуги се превърнаха в средство за натрупване на капитал през концесионирането на неща като сметоизвозване и поддръжка. Доволни ли сме от резултатите? Дори уличните шахти са частни и затова тротоарите са толкова абсурдно грозни. Че и смъртоносни. Всичко в София вече е продукт и именно това е проблемът. Няма как да правиш град за хората, ако поставяш печалбите на частния сектор на първо място.
Накратко, това, че Васил Терзиев има семейно ДС „обременяване“ е най-малкият му проблем. Даже щях да се радвам, ако беше поне от части носител на социалистически дух и идеи. А той е точно обратното – капиталист, който няма как да гледа на града по друг начин освен като на капитал. И продукт.
Трябва да стане ясно едно нещо: физическото пространство на града не е цифров файл, който може да се размножава до безкрай и потенциално всеки да го притежава, без другите да губят от това. Обратно, във физическия свят ситуацията е win-lose: или някъде ще има офис сграда, или парк. Или мол, или градинка. Или билборд, или пищни дървесни корони. Или паркинг, или парк. Или общинска детска градина, или реституция. Или архитектурно наследство, или повече РЗП. Не може и двете едновременно. Няма достатъчно еластично пространство, което да смести в себе си двата противоречиви интереси: публичния и частния. Все един трябва да загуби.
Бизнесмени като Терзиев обичат да говорят за „човешки капитал“, но такова нещо не съществува извън мъглявата идеология на господстващия business новговор. За да има „град за хората“ трябва да има по-малко град за капитала, иначе капиталът превзема всичко за себе си. Win за хората е lose за капитала. И обратно. Често противоречието между тези два момента засрещащи се в пространството е абсолютно. Значи трябват ограничения или поне строги регулации на капитала, а не повече „добра бизнес среда“.
Но какви заявки дава кандидат-кметът в този аспект? Че трябва да се пази и уважава частната собственост и частния интерес. Например, за собствения му квартал Младост, който беше буквално изяден от реституция (и „легитимна“, и „криминална“) в последните десетилетия, Терзиев признава, че частният интерес е по-важен от обществения:
„Споменахте, че сте живели много дълго време в „Младост“. Какво мислите, че може да се направи така, че София да бъде по-подреден град и да спре презастрояването?
– Въпросът не е много лесен и той е свързан с уважението към частната собственост и към закона. За съжаление, когато устройствените планове позволяват определено застрояване с определени параметри, ти си собственик на земята, минал си по целия път, не е толкова лесно да ти кажем „Не, не може, не трябва“, защото това е наследство от лоши решения преди това. То е позволено.
– То е позволено. И ако уважаваш закона, не е толкова лесно, не бива да саботираш строителите. И от тази гледна точка, ако има места, където и гражданите смятат, че не трябва да се строи и трябва се намери решение, общината трябва със строителите да намери някаква алтернатива и да бъде защитен и техният частен интерес.“
Говорим за квартал, в който „общински имоти за милиони в столичния ж.к. „Младост“ стават частни, а общината не знае“ (научава впоследствие от медиите), „частни лица са собственици на метростанция“, и дори прокуратурата започва проверки на реституцията!
Можем да илюстрираме тази тъжна ситуация с нещо смешно от киберфолклора:
Въпреки че сочи към обвиненията за трансгенерационна принадлежност към ДС, сравнението с Батман от картинката е по̀ на място, отколкото са възнамерили създателите ѝ. Също като оригиналния супергерой и нашият Батман е милионер, който ще пази частната собственост в Младост и ще бди за сигурността на капиталистическия ред в града. Или повече от същата про-бизнес политика, но по-морална и прозрачна, понеже ще бъде прилагана от „добрите“.
А всъщност от много отстъпки за бизнеса и приватизация София стана грозна, опасна, мръсна, по-малко зелена, неугледна и враждебна (особено към слабите в обществото – от децата до хората без собственост). И по-малко културна. Помните ли, когато в София имаше кина? Сега на тяхно място изникнаха образцовите пространства на капиталистическото потребление – вериги супермаркети и заложни зали. Или супермаркет, или кино. (Само моловете успяха да осъвместят двете логики – на културно и материално потребление, с отварянето на киносалони на горните етажи. Но в резултат качеството на продукта падна свидна жертва. Добре че има кинофестивали веднъж годишно, за да имаме възможност да гледаме и друго освен хиперкомерсиалните и безмозъчни холивудски еднодневки.)
И като заговорихме за култура, искам да се спра накратко върху политиката към паметта, която кандидат-кметът предлага. Става въпрос за Паметникът на съветската армия (ПСА). Терзиев твърдо обещава, че приоритет на неговата администрация ще е премахването на паметника и заместването му с обединяващи нацията символи. Както и музей на комунистическия режим. Точно това е най-спешната нужда на София! Отварям една скоба да попитам какво ще сложи там, след като ПСА би могъл спокойно да се присъедини към другите пенсионирани статутии във вече наличния музей на социалистическото изкуство? Може би восъчни статуи на дядо му и неговите колеги от ДС? Ще направим пълен кръг и пак ще имаме мумии и мавзолеи, само че вторият път като фарс. При всички положения, можем само да пожелаем късмет в обединяващата мисия на кандидата, отключил най-всепомитащата схизма в собствения си електорат от последните години! Със задълбочаването на скандала за предците му, Терзиев изглежда е решил да се престарае и очаквам наистина да придвижи демонтажа на паметника. По-балансиран е обаче, когато става въпрос за миналото на семейството му: „Трябва да погледнеш към миналото като място, от което да черпиш уроци, за да не повтаряш стари грешки. Но не може миналото да диктува бъдещето. То е източник на знание като инструмент за построяване на едно по-добро бъдеще.“ Защо това балансирано и умерено отношение към миналото като ресурс за настоящето не може да важи и за ПСА?
Докато неговото минало е извор на поуки за настоящето, миналото, чието наследство е паметникът, не заслужава друго освен категорично отхвърляне и ампутация от градската тъкан. И заместването му с патриотичен символ – нещо, което и ВМРО предлага. Всъщност, това което най-вероятно ще стане, ако махнат ПСА, е хора с незнайно как придобита собственост върху парцели в Княжеската градина да я „скъсат“ от ПУП-ове и вместо публично пространство да се окажем с нова порция заведения-аквариуми à la Витошка. Общинският съветник Вили Лилков от ДСБ (натрупал внушителен политически опит в расисткото прочистване и облагородяване на Женския пазар) твърди, че ПСА „умъртвява“ градинката. Да го каже на организаторите на София Прайд или на скейтърите, които всеки ден обживяват пространството. Всъщност в момента единственото, което имунизира градинката от приватизация и подсигурява достъпността и оживеността ѝ като публично пространство, е паметникът, както убедително заключава Живка Валявичарска. Надявам се, че като кмет Терзиев ще продължи почетната традиция на неизпълнените политически обещания, поне в този аспект. И също се надявам, че кипящата от шумно възмущение градска десница оценява факта, че заради Терзиев все пак наложиха на всички ни абсурдно нелепия си и нерелевантен дневен ред, състоящ се от точка единствена: борба с призраците от миналото и никакви други идеи.
С колеги от КОИ преди цели 8 години написахме изследване за противоречията на предприемаческата идеология. Днес, когато може би ще имаме първия кмет – успешен предприемач, venture capitalist и мултимилионер, изданието може да бъде отново поучително, особено в частите, където говорим за обратната страна на медала на иначе легитимната и безрезервно чествана от експертите предприемаческа логика и практика: тази на изключването, на социалното страдание, на отказът от създаването на условия за социално възпроизводство пред изключените, които предприемаческата идеология влече със себе си. Стъпвайки на този изследователски опит подчертавам дебело, че другата страна на добрата бизнес екосистема е една некросистема за социалното възпроизводство или „живия живот“: местата за отдих (без задължителна консумация), за детски градини, за образование са занемарени в името на натрупването на капитал. Ето защо смятам, че опитът като ръководител на „успешен бизнес“ не гарантира, че ще бъдеш добър градоначалник.
За съжаление, Терзиев черпи най-голяма легитимност именно от бизнес опита си (той няма и опит с градски активизъм, което изтъква като плюс). Това доведе до претоплянето на манджа, която вече ядохме с царя: как ако богатите вземат властта, те няма да имат мотивация да крадат. Е, царят не се справи с корупцията, точно обратното: доведе ни Борисов и най-всеобхватното корупционно завладяване на държавата, от което няма изглед скоро да се измъкнем). Но тук има и друг проблем, който се простира отвъд изтърканата проблематика на антикорупцията, а именно с каква идея за легитимна власт работи тази кандидатура.
В известното си есе „Политиката като призвание“, Макс Вебер описва два вида политици: тези, които живеят за политиката и тези, които живеят от политиката. Първите са наследствените елити, вторите – професионалните политици, станали възможни с отварянето на възможности пред безимотните класи да участват в управлението. Понеже те нямат поземлена собственост, от която да извличат рента и която да им осигурява свободното време и ресурси да се посветят полза роду, професионалните политици на модерността разчитат на заплати от публичния бюджет. (Също както на партиите са нужни публични субсидии, за да бъдат изолирани от опити от страна на частния бизнес да ги купи и да служат само на неговия интерес. Не че задължително става така, но това е идеята. Затова са толкова опасни популистките призиви да премахнем държавната субсидия на партиите – това би ги завело дирекно при олигарсите).
Наскоро Васил Терзиев обяви, че ако стане кмет, ще взима само 1 лев кметска заплата, защото „няма да краде хората“. Първо, този мач сме го играли със Слави Трифонов, който искаше партийната субсидия също да стане 1 лев на глас. Второ, заплата за обществена служба не е кражба от хората, а начин те да имат свои представители във властта. Но един милионер не може да разбере това и се впуска в популистки обещания за „морал в политиката“ и безвъзмездна служба в обществен интерес. А реално реабилитира предмодерния, недемократичен, аристократичен и оттам доста реакционен Веберов идеал на живот за политика, което значи само богатите да имат достъп до нея.
Терзиев не е изключение, а част от тревожната вълна в последни години милионери и милиардери да се представят за непосредствени и автентични изразители на обществения интерес, мимикрирайки близост с хората: Тръмп в Америка, Бабич в Чехия, Берлускони в Италия и т. н. Само че както показва глобалният опит с тези нови политически елити, независимо от идеологията им, те не възраждат демокрацията, а са израз на нейното необратимо вкризяване при неолиберализма. Просто защото няма как едно свръх-елитно малцинство, което владее икономическите лостове и вече посяга към публичното и политическото, да е истински представител на обикновените хора.
