Немският политически елит изостави убеждението, че Холокостът го натоварва с отговорност към човечеството, и го замени с отговорност единствено към Израел.
Ханс Кунднани, Dissent Magazine
През петте месеца от 7 октомври насам хората по света с ужас наблюдават как Германия използва с паметта за Холокоста, за да заглуши критиките срещу войната на Израел в Газа. Реакцията на немското правителство към самия конфликт не се различава значително от тази на САЩ: и двете страни увеличиха доставките на оръжие за Израел и подкрепиха Израел срещу Южна Африка в Международния съд на ООН. Но Германия отиде по-далеч и от Съединените щати в преследването на съпричастните и солидарни с палестинския народ протестиращи, интелектуалци и хора на изкуството. Тя използва отговорността си за един неотдавнашен геноцид, за да си изгради своеобразен морален авторитет.
Извикването на Холокоста с цел потискане на критиките срещу Израел няма нищо общо с Erinnerungskultur или културата на паметта, която много международни наблюдатели някога прославяха като образец за справяне с миналото. Дори философката Сюзън Нейман, която преди пет години написа книга, в която възхваляваше културата на паметта в Германия като модел за Съединените щати, понастоящем счита, че този модел е излязъл извън контрол. Неймън говори за един специфичен немски „филосемитски маккартизъм“, но тъй като твърде често е насочван срещу някои критични към Израел евреи като авторката на сп. „Ню Йоркър“ Маша Гесен и художничката Кандис Брейц, може би е по-точно да го наречем „ционистки маккартизъм“.
При все че голямото внимание с право е насочено към тези отделни случаи на репресии, генезисът и еволюцията на културата на паметта в Германия се обсъждат по-рядко. Особено в САЩ мнозина, които са си представяли, че Германия е сравнително прогресивна страна, сега допускат, че нейната култура на паметта за Холокоста винаги е включвала безусловна подкрепа за Израел. Но реалността е по-сложна – а и много по-странна. Паметта за Холокоста се загнездва сред политическия елит на Федералната република едва през 80-те години на ХХ век. През последните две десетилетия тази култура на паметта преживява упадък, тъй като Германия се отказа от убеждението, че Холокостът я е натоварил с отговорност към човечеството, и го замени с отговорност единствено към Израел.
В голяма степен вината за този регрес е на Ангела Меркел, доминирала германската политика през последните двадесет години. В течение на последните няколко десетилетия обаче сближаването на политическите сили доведе до странно равняване на германската лявоцентристка партия, американската и израелската десници. Днес Германия се ръководи от коалиционно правителство на социалдемократите, зелените и свободните демократи, което по отношение на Израел изглежда стои „някъде вдясно от Американско-израелския комитет по обществени въпроси“, както пише Неймън.
За да разберем това необичайно равняване, е необходимо да се върнем към 60-те години на ХХ в., когато германската култура на паметта се ражда от Новата левица, която се стреми да се обърне към нацисткото минало – история, която разказвам в първата си книга, „Утопия или Аушвиц“. Тези активисти са първите немци, обвързали националната си идентичност с отговорността на страната за Холокоста. Техният подход, за разлика от късогледия хиперционизъм, преобладаващ в Германия днес, се основава на универсалистко разбиране на уроците от Холокоста, а не на партикуларистки фокус върху Израел, дори когато бяха заети да успокояват собствената си съвест.
Поколението от 1968 г. и Израел
Докато американското поколение на „бейби бума“ са деца на хората, сражавали се срещу нацистите – така нареченото „Велико поколение“, техните западногермански събратя са децата на така нареченото „поколение на Аушвиц“. За поколението от 1968 г., или Achtundsechziger, равносметката от нацизма и моралните поуки от Холокоста са както екзистенциално значими, така и изключително лични. С навършването на пълнолетие те започват да оспорват мълчанието за недалечното нацистко минало на Германия.
Първият канцлер на Западна Германия, християндемократът Конрад Аденауер, на практика всячески потиска опитите за истински сблъсък с наследството на нацизма. Много съучастници на нацисткия режим са реабилитирани и назначени отново на предишните си позиции; до средата на 50-те години елитът в държавната администрация, съдебната система и академичните среди до голяма степен е идентичен с този от времето на Третия райх. Много млади хора, израснали в Западна Германия, се чувстват „заобиколени от нацисти“, както се изрази един от хората, които интервюирах. Към средата на 60-те години на ХХ в. те откриват не само личностна, но и структурна приемственост: за тях Федералната република е фашистка или поне „протофашистка“ държава. Студентското движение възниква като протест срещу тези реални и въобразени приемствености.
На 2 юни през 1967 г. полицията в Западен Берлин убива студента Бено Онесорг по време на демонстрация срещу посещението на иранския шах в града. Три дни по-късно Израел започва Шестдневната война. Дотогава западногерманската Нова левица е склонна да подкрепя Израел, на който гледа като на социалистически проект. Но с радикализирането на студентското движение в дните след убийството на Онесорг се настройва и срещу Израел, който вече започва да изглежда като плацдарм на американския империализъм в Близкия изток – позиция, която отчасти е и реакция срещу яростната подкрепа за Израел от страна на омразния десен медиен магнат Аксел Шпрингер. (По време на войната Шпрингер се шегува, че е издавал израелски вестници на немски език в продължение на шест дни.)
През следващото десетилетие, когато все повече засилват критиката си срещу Израел, някои от западногерманските леви преминават границата от антиционизъм към антисемитизъм. Този ляв антисемитизъм достига връхната си точка през 1976 г. Тогава двама палестинци и двама западногерманци, произлезли от студентското движение във Франкфурт, отвличат самолет на Ер Франс, летят с него до Ентебе, Уганда и разделят израелските и еврейските пътници от останалите, които са освободени. (Братът на Бенямин Нетаняху – Йонатан – е убит при последвалото израелско нападение за освобождаване на заложниците – събитие, което той посочва като начало на своя политически живот.)
Ентебе шокира голяма част от западногерманската Нова левица, включително и Йошка Фишер, водеща фигура в групата от Франкфурт „Революционна борба“. Фишер познава един от похитителите, Винфрид Бьозе, от франкурфската лява политическа сцена. Фишер по-късно разказва на своя биограф, че отвличането, а особено разделянето на пътниците на евреи и неевреи, за него онаглеждава „как онези, които толкова категорично са се разграничили националсоциализма и неговите престъпления, почти натрапчиво повтарят престъпленията на нацистите“. През последвалите години провалът на политическия проект на Новата левица, и по-специално обвързването му с тероризма, решително разбива светогледа на Фишер, принуждавайки го да преосмисли много от политическите си позиции. Нацисткото минало и германската отговорност остават централни за него, но уроците, които извлича, се променят.
По-конкретно Фишер постепенно се отдалечава от предишния си антиционизъм. Когато Израел нахлува в Ливан през 1982 г., той го защитава от критиците сред Зелените, политическата партия, към която току-що се е присъединил. Заедно с много от бившите си другари, той също се е примирил с Федералната република, която вече за разочарованите активисти изглежда като крехка демократична опора срещу фашизма. Германският историк Хайнрих Август Винклер нарича това „посмъртно аденауерско ляво“ – т.е. ляво, което е възприело много от позициите на Конрад Аденауер, олицетворението на онова, което студентското движение е разглеждало като фашистка държава.
Аушвиц и Staatsräson на Германия
Фишер става все ангажиран с въпроса за последиците от нацисткото минало за немската външна политика. През 1985 г., на четиридесетата годишнина от края на Втората световна война в Европа, Фишер пише статия за седмичника „Цайт“, в която стига до заключението: „Единствено германската отговорност за Аушвиц би могла да служи като основа за западногерманския Staatsräson. Всичко останало идва след това“. (Донякъде архаичният термин Staatsräson понякога се превежда погрешно като raison d’être, но е по-добре да се преведе като raison d’état или нещо като национален интерес.) Фишер се стреми да изведе визия за германската външна политика от принципа на отговорността за Холокоста.
По това време той все още вярва, че този принцип означава отхвърляне на използването на военна сила. Но той изоставя тази си позиция след клането в Сребреница от 1995 г. Следвайки своя приятел Даниел Кон-Бендит, звездата на парижките événements [събития] от май 1968 г., който впоследствие се мести във Франкфурт и създава „Революционна борба“, Фишер стига до идеята за военна интервенция за предотвратяването на геноцид. Преди това единствено дясноцентристите застъпват такава позиция, а на Зелените това изглежда като претекст за ремилитаризация на Германия. Но ако неговото поколение не използва всички средства за предотвратяване на геноцида, пита Фишер в отворено писмо до своята партия, няма ли да се провалят по същия начин, по който родителите им по време на нацистката епоха?
Три години по-късно Фишер става външен министър в червено-зеленото правителство, предвождано от социалдемократа Герхард Шрьодер – още един от Achtundsechziger, макар и човек, който не споделя загрижеността на Фишер за Холокоста. Това му дава шанс да приложи идеите си на практика. Въпросът за последиците от Аушвиц върху външната политика на Германия идва на дневен ред почти веднага с въпроса за военната интервенция за предотвратяване на етническото прочистване в Косово. Дебатът е особено изострен сред Зелените, които са едновременно отдадени на идеята за мир и на отговорността за Холокоста. Те се оказват принудени да избират между два принципа: „Никога повече война“, който кара някои да се противопоставят на военната намеса на НАТО в Сърбия или поне на немското съучастие, срещу принципа „Никога повече Аушвиц“, който кара други (като Фишер) да подкрепят както интервенцията, така и немското участие в нея.
Обсесията с Аушвиц довежда до нарцистичен външнополитически дебат, който често изглежда, че въобще не се отнася до някакъв регион – в този случай до Балканите – а единствено се занимава със самата Германия. Но независимо, че вече Фишер е по-апологетичен по отношение на Израел спрямо позициите му преди Ентебе, неговата идея за „Никога повече Аушвиц“ все още остава универсалистки стремеж за предотвратяване на всеки геноцид, навсякъде по света.
От универсализъм към партикуларизъм
Въпреки че Фишер печели спора за Косово през 1999 г. – четири германски самолета „Торнадо“ се присъединяват към бомбардировките на НАТО над Сърбия с подкрепата на Зелените – впоследствие се оформя консенсус, че той е „инструментализирал Аушвиц“ за политически цели. Когато по-късно интервюирах Волфганг Ишингер, по онова време държавен секретар в германското външно министерство и по-късно директор на Мюнхенската конференция по сигурността, той ми каза, че бившият му шеф е „преувеличил аргументите си, за да спечели вътрешна подкрепа“. От този момент нататък Аушвиц вече не се споменава в немските дебати за външната политика, както се споменава през 90-те години.
Израел остава единственото изключение. Немската подкрепа за Израел датира от времето на Аденауер, който се съгласява да изплати репарации през 1952 г. и започва да снабдява страната с оръжие. А когато споменаването на Аушвиц във външнополитическите дебати излиза от употреба, някои от десницата започват да използват термина Staatsräson, който Фишер съживява в статията си от 1985 г., за да придадат по-твърд характер на отговорността на Германия към Израел. Както пише журналистът Патрик Банерс във „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ през 2002 г., „това е германският Staatsräson, който Хитлер не може да бъде оставен да спечели посмъртно“. Еврейският народ все още е заобиколен от врагове – и в германски национален интерес е тези врагове да не тържествуват, както и да се предотврати нацистите да овладеят самата Германия.
Червено-зеленото правителство пада през 2005 г. Меркел поема поста канцлер на Германия – позиция, на която тя остава през следващите шестнадесет години. В речта си пред Кнесета три години след встъпването си в длъжност – първата на немски канцлер – тя твърди, че всички нейни предшественици са били наясно с историческата отговорност на Германия за сигурността на Израел. „Тази историческа отговорност е част от Staatsräson на моята страна“, заявява тя.
Речта на Меркел изглежда е повлияна от Рудолф Дреслер, посланик на Германия в Израел от 2000 до 2005 г., който в есе от 2005 г. пише, че „сигурността за съществуването на Израел е в националния интерес на Германия и следователно е част от нашия Staatsräson“. Независимо от това, че терминът първоначално идва от Фишер, според неотдавнашни репортажи на „Шпигел“ служителите на Меркел са сметнали, че звучи „правоверен християндемократически език“. Това е типично за Меркел и в друг смисъл: позната с принципа в политиката „няма алтернатива“, тя се старае да извади немската политика спрямо Израел от полето на демократичното оспорване и успява да превърне ангажимента към израелската сигурност в „неоспорим, безалтернативен принцип“, както се изрази историкът Юрген Цимерер.
По този начин ангажиментът към Израел като принцип на германския Staatsräson се превръща в консенсус за целия политически спектър. През 2021 г. новото коалиционно правителство на социалдемократите, зелените и свободните демократи постигна щателно договорено споразумение, което включваше познатата формулировка: „За нас сигурността на Израел е Staatsräson“. Посещавайки Израел десет дни след атаките на 7 октомври – по онова време Израел вече бе изсипал хиляди бомби върху Газа – канцлерът Олаф Шолц повтори декларацията. (Неговият съветник по националната сигурност Йенс Пльотнер работи в немското посолство в Израел по времето, когато Дреслер е посланик.)
След като Меркел напуска управлението на страната, все по-често се отправят критики срещу нейното външнополитическо наследство – най-вече по отношение на Китай и Русия, с които тя приоритизира икономическите интереси пред сигурността. От 7 октомври насам вече е пределно ясно, че Меркел остави след себе си катастрофално наследство и за немската политика спрямо Израел. През 2009 г., годината след като тя произнася речта си в Кнесета, Нетаняху се връща на власт за втори път – а оттогава Израел се устремяваа по-вдясно. Днес Германия е напълно неспособна или не желае да критикува Израел, дори когато изселва и изтребва населението на Газа.
Свръхционистка Германия
През 2010 г. се чудех дали спадащата вътрешна обществена подкрепа може да отслаби германските ангажименти към Израел. Настъпваше промяна в поколенията, тъй като Achtundsechziger, за които нацисткото минало бе екзистенциално и лично, се наследяваха от немци с по-отдалечено и безразлично отношение. (Една влиятелна книга, Opa war kein Nazi – „Дядо не е бил нацист“ – онагледява как представителите на това поколение не могат да си представят, че техните баби и дядовци може да са участвали в зверства). Освен това германското общество вече е все по-многообразно, а мигрантите имат свое собствено усещане за уроците на нацисткото минало.
За моя изненада онова, което се очерта през последното десетилетие, е една не толкова постционистка, колкото хиперционистка Германия. Докато колективната памет за Холокоста се усложнява от поколенческата и демографската промяна, немският елит усилва отдадеността си на Израел. Всъщност част от причините, поради които изглежда, че елитът прави това, са опасенията, че неговото разбиране за уроците на нацисткото минало вече не е широко споделяно, и той искат да го направи неотменимо, преди да е станало твърде късно.
Наследниците на Йошка Фишер в Зелената партия не просто се присламчиха към прехода от универсалистко към партикуларистично разбиране за поуките от нацисткото минало. Те се превърнаха и в най-агресивните му защитници. Водещи политици от Зелените, като външния министър Аналена Бербок и министърът на икономиката Роберт Хабек, са сред най-върлите поддръжници на Израел и най-острите критици на антиционистките и пропалестинските гласове. За разлика от американските консерватори обаче, те възприемат безусловната си подкрепа за Израел като израз на антинацизъм – с други думи, като прогресивна позиция. Фишер ще остане в историята поради сблъсъка си с американските неоконсерватори в навечерието на инвазията в Ирак през 2003 г., на която той се противопостави. Но днес някои зелени стоят по-близо до неоконсерваторите, отколкото до левицата.
Позицията на медийната корпорация „Шпрингер“ по отношение на Израел на практика се превърна в позиция на целия германски политически елит – включително и на наследниците на Новите леви, радикализирани от подкрепата на „Шпрингер“ за Израел през 1967 г. Напоследък „Шпрингер“ е в основата на редица случаи на лов на вещици срещу критици на Израел. Такъв е примерът с Неми Ел-Хасан, палестинско-германски журналист, който в крайна сметка бе уволнен от германската обществена телевизия ZDF. От служителите на компанията се изисква да подписват декларация за вярност към Израел. В една от германските провинции християндемократите поставиха подобен обвързващ ангажимент към Израел като изискване за получаване на гражданство, а други провинции искат да направят същото – сякаш вече всички германски граждани са се превърнали в служители на „Шпрингер“.
Миналата година „Цайт“ публикува шокиращ разследващ журналистически материал въз основа на изтекли имейли от главния изпълнителен директор на „Шпрингер“ Матиас Дьопфнер. В един от имейлите Дьопфнер прави обобщение на политическите си убеждения, което завършва с една необикновена и смразяваща фраза, която също така добре описва политическия консенсус, възникнал в Германия през последните няколко десетилетия: „Ционизмът über alles“ [Ционизмът над всичко].
Ханс Кундани е изследовател в института Ремарк към Нюйоркския университет и автор на две книги за Германия – „Утопия или Аушвиц“ и „Парадоксът на германската власт“.
Превод от английски език: Георги Медаров
Заглавно изображение: Leonhard Lenz
